Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (16)

15

Това или го имаш в кръвта си, или го нямаш. Какво превръща една сган и паплач в стегнат отряд, готов да мине през огън и вода и да изпълни върховния си дълг? Отговор: Волята на командира.

„Взвооооооод…“

Не съм решил още какво ще правя с взвода. Докато си лъсках чепиците, докато си пришивах двете гъсеници на пагона, докато се бръснех и миех, за да бъда максимум опрятен и за образец на подчинените, мислех големи тактически и стратегически неща: дали да ги прекарам през площада, или да ги нахакам в стърнищата и с учебна цел да разработим пълзешком с раниците, каските и оръжието, или как евентуално да комбинирам и двете неща, като през площада минем с бойна стъпка и отдавайки командата по време на движение „Взвооод, мирно! Равнение надясно! Ура!“, да пробудим тоя заспал град, да стреснем тая вековна изостаналост и да накараме еснафствоти да разбере, че живеем в бурна епоха. За жалост не може да се постигне всичко едновременно, пък и да се постигне, няма да смаеш никого, всичко е правено вече от сержантите преди мен, а роденият военачалник трябва да има свои неповторими хватки, нещо, което никой преди него и всички след него… Ох, много нещо бих дал, не мога да определя какво точно, но много, за да мога да изпитам още веднъж ония чувства, та нали затова съм се заел да размествам каменните пластове на съзнанието, обрасли с толкова ненужни треволяци и змии, докато разкрия чистия извор на оная радост, с която някога един младши сержант очакваше своя взвод да закуси, за да го емне и да го накара да почувствува волята на командира. И то не на кой да е командир, а на човек, когото до този момент са мислили за разпасан, несериозен, вятърничав, лишен от воински добродетели, дадени са ти само дванайсет бели часа да докажеш на какво си способен…

А пък не зная как да започна. Дали по трима в редица, дали по четирима? Ако са по трима, колоната ще бъде по-дълга, ако са по четирима — ще бъде по-широка. Това никак не е маловажно, не бива да не отчитаме този момент — първото и челно впечатление, не е все едно дали срещу теб се задава тънка колона от по трима бойци, или значително по-широката от четирима. Ще опитам да ги направя бойно каре, шест по шест, но при това положение може да затрудним движението, а пък може би точно това е и целта на занятието. Ще ги измъкна по шест. Заслужават си го. Закусват вече двайсет и първата минута, това е нарочно, смятат, че пред сержант Иванов всичко минава. Лъжат се, ще видят днес бели вълци посред пладне.

Най-после. Емвам ги. И с песен. Опъват ми се и го чувствувам. Запяват и не спират, започват песента отново. Мислят може би, че ще изкарат целия ден така. Не зная точно командата за спиране на песен, затова ги спирам на място и ги оставям да си източат музиката, за да си подемем занятията нататък.

— Взвоод, лежешком за стрееее-лба!

Не искат да легнат на паважа, а и аз, изглежда, не съм ги разгънал във верига преди това, от това положение няма как да легнат, освен един върху главата или краката на друг. Следва поправителна команда:

— Взвоод, остаа-ви!

Не помръдват. Нито след първата, нито след втората команда. Това е страшен миг в живота на командира, мигът, когато усети, че сивата маса срещу него не му се подчинява. По-късно съм го изпитвал още два пъти — веднъж, когато ми се откачи щанга на кормилото и аз си въртя, а колата си върви както й се върви, и втори път — при внезапно попадане върху заледен участък от пътя — пак така, аз си въртя, а тя направо към крайпътните дървета от двете страни едновременно. Страхотно усещане. Трябва да си много прост и съвсем шашкънин, за да мислиш, че ръководството на хора, военното предвождане е проста работа и се удава всекиму. Или го имаш в кръвта си, или го нямаш.

— Взвооооод.

Това е подготвителната команда. Виждам ги как се напрягат, как леко се наклоняват напред, готови всеки миг да потеглят, пълна газ на двигателите. При следващата, изпълнителната част на командата, трябва да поемат и точно тук е целият номер.

Повтарям я цялата.

— Взвооооод.

Напрежението се увеличава до неимоверност.

— Дзът!

Половината тръгват, половината чакат. „Дзът“ не е никаква команда, то е съкратено повторение на думата взвод — дзвод — дзът.

Чуват се псувни в строя. Ясно е по чий адрес. Ще има да си говорим днес по време на занимания, важното е веднъж да се излезе от града и да отидем на полигона. Ще ги поставя с лице към слънцето и ще им обясня, че когато един войник или група войници псуват своя командир, който и да било той, какъвто и да е, те псуват армията, знамето, командването, защото тук всичко е пронизано от една воля, аз може да съм никой, но когато ми е поверено командването, може да се стигне и до военен съд, затвор за неподчинение, а във военно време — и до разстрел. Никога преди това и никога по-късно не съм чувствувал колко вековна и неоспорима мъдрост има в решението на онези прославени командири, дето разстрелват пред строя един-двама нарушители на дисциплината за назидание на останалите. Иначе никога няма да се сложи край на тази страхотна разгащеност на народа и в частност на поделението.

— Напред, ходом марш!

И поправям в движение:

— Изправи редиците! Изправи редиците! Какво се мъкнете като свински черва! Раз-два, раз-два, раз-два…

Учестявам командата, виждам как започват да припкат, вече тичат, тичат, тяхната мамица, да видим докога. Лошото е, че и аз трябва да тичам с тях. Едва си поемам вече дъх, но ги гоня — да разберат, че служат служба, а не са на курорт.

— На място!

— Напред, ходом марш!

— Взвоод, мирно!

— Лявото рамо напред…

Кривуличат като камион в ръцете на пиян шофьор. Виждам в последния момент как се понасят към една ученичка, момичето си върви най-спокойно в дясната половина на пътя, тоест отляво на колоната, и тия гадове искат да го прегазят, а после кой виновен? Когато са в колона, хората обикновено имат разум, доста по-малък от този на едно теле. Та ако ще да са не студенти, ами и академици — всеки върви заедно с другите и знае, че не е отговорен за действията си. Нали така прегазиха детската количка насред площада и до днес се води следствие кой е виновен за случая. Много обиди съм понесъл в живота си, много лошавини видях и глад, и неправди, но няма по-голяма от тази, хора, дето са ти в ръцете и ги командваш, да ти се подиграват и да доказват, че си негоден да ги ръководиш.

— Взвооод; кръгом…

Половината изпълняват, половината продължават. В резултат имаме точно на моста на Огоста една голяма купчина от желязо, зелени униформи и псувни.

Картината бе повече от историческа. Понякога се мъча да я забравя и не ми се удава напълно. Стоя аз там на моста, прибледнял и готов да обвиня целия свят за случилото се, защото ми беше повече от ясно, че единственият виновник е всъщност обвинителят, но от своя страна той няма друг защитник, ако тази маса се вдигне изведнъж и му потърси сметка за калпавото ръководство, ще го смаже като една малка гъсеница и затова аз трябваше да направя най-кавалерското: да защитя беззащитния от гнева на пострадалите и помня как изведнъж и най-нечакано се появи мисълта за дъното на кладенеца. За тия хора бях жертвувал живота си, да имат те вода да пият, с какво се отплатиха те и не ме ли изоставиха възможно убит и удавен в този кладенец, същите тия хора, тия приятели, тия колеги, тия другари, тия братя во Христе, тия съотечественици, в края на краищата — тия колеги сержанти, впрочем младши сержанти. Не са много щастливците на тоя свят, които могат да намерят на едно място всичките си потенциални убийци — аз подозирах всеки един поотделно и всички вкупом в бутането на камъка в кладенеца, — да ги строят, да ги поведат и да ги повалят на средата на площада.

— Стройсееее!

И те се построиха. Имаше двама понабучени от щиковете, защото тогава бяхме на въоръжение на пушката винтовка образец 1890, подобрена 1930, трилинейна с боен щик — имаше и двама симуланти, но общо взето бойната единица показа завидна боеготовност. И може би аз щях да й покажа останалата част от програмата си, ако в този момент не ми бяха отнели командването, за да го поверят на оня гадник, сина на големия началник, дето пак го бяха довели да си изкомандва взвода и да се прибере в София по медицински причини.