Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (28)

27

Наместо капитан лейтенант Младенов, замисли се цялата общественост и се разбра, че той е работил ръка за ръка с врага, от неговата рота са избягали четирима войници само за два месеца и което е най-страшното, отново излизаше на преден план моя милост. Така или иначе аз бях изчезналият войник, заради когото бе вдигнато по тревога цялото поделение, нишките водеха към мен и по въпроса за вдигането във въздуха на манастира трябваше да си дам сметка дали наистина и аз не съм агент на империализма. На пръв поглед въпросът е лесен и отговорът — прост, но когато работата започне да мирише на съд и обвинения, които така и не можеш да прочетеш — добре е да си дадеш една по-точна сметка: си или не си агент на чужди разузнавания? Кой всъщност съм аз? Не мога все още да прикривам добре хладната тръпка, която минава по цялото ми тяло, колчем си спомня за времето, когато трябваше да си отговарям на това страшно запитване. Вайсманист. Вайсман — Мендел — Морган. Наследственост, хромозомна теория, разпадане на белези и черни лалета. Зигзаг хромозоми. Нека не се надяваме, че една книга като „Агробиологията“ на Лисенко, Трофим Денисович може да измие срама от факта, че си бил изключен от гимназията и от СНМ заради вайсманизъм. По-късно, в празната година, която последва изключването, имах възможността да прочета всичко за тоя Вайсман и още за Мендел и Морган, и за генетиката въобще, за Лепешинская и накрая да се убедя, че нито разбирам за какво става дума, нито пък изповядвам възгледи, които не разбирам. Защо тогава бях наречен вайсманист?

Имаше една трътлеста, малко тантуреста и доста пъпчива девица в гимназията, където бях постъпил наскоро и представлявах нещо като шлагер, да го наречем с по-старата дума. Тази девица не закъсня да ми засвидетелствува своята готовност за саможертва в смисъл да се поднесем като жертви пред олтара на любовта, но за зла чест точно по това време изживявах една друга любов, заради която насмалко не побеснях — искам да кажа, тогава обичах една девойка, уважавам я и сега, но тя живееше в София, пък аз, като ветеринарно чедо се лянках по села и малки градчета. И за да я видя, веднъж излъгах баща ми, че ме е ухапало бясно куче — или поне съмнително за бяс, — и той ми даде бележка да замина веднага за София за противобясно лечение. Заминах, понесох шест инжекции в корема, доста болезнени и срамни прочие, и като връх на всичко онази дойде на среща само веднъж, а водеше със себе си двама приятели.

Не зная как не побеснях, но това ми помогна да посрещна хладно и с мъжествено безразличие домогванията на пъпчивата другарка, обясних и моята трагедия и мисля, че тя се съгласи.

Чакам да забравя

мойта първа обич,

може би тогава

твой ще бъда аз.

Чакам да забравя

и т.н.

Чакайки така, обаче аз неусетно съм се отпуснал и отидох далеч — в смисъл натиснах веднъж зад входната врата на училището друга девица и пламна една също така безсмъртна любов и всичко щеше да бъде хубаво, ако оная девица нямаше брат в околийския комитет на СНМ и бе направено събрание — общогимназиално — да бъдат разобличени някои от нас, дето се занимават с любов и прочие — ония години бяха свирепи, не като сега. И на това събрание не само че не се засрамих, ами станах и казах, че не се срамувам от едно тъй чисто първично чувство, точно така. Ето думата, която ми изяде ако не главата, то поне няколко години от живота и го тласна в съвсем друга посока. Ако не бе тая дума, сега щях да бъда виден наш летец-изтребител — това съм мечтал винаги, понякога се улавям, че още го мечтая. Първично чувство.

Оказа се, че съм делял хората на първични и вторични, на аристократи и простаци — може и да съм казал нещо такова, знам ли, — и така бях зачислен в школата на Вайсман, Мендел и Морган. При един процес около мен тия неща, надлежно протоколирани, могат да излязат всеки миг на бял свят…

Шести декември, 1988 София