Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (15)

14

— Какво трябваше да му предам? — пита първият секретар на сутринта, когато се събуждаме от грозния глас на петела, дето всеки ден обещаваме да му чуем песента откъм тенджерата.

Отец Пахомий продължава да си държи филията хляб и да я помирисва. То и заслужава, килията мирише на ракия, на разляна трушия, на покапан с олио и сухи трохи от сирене вестник, дето е покрита с него масата. Изглежда, не е спал или е спал прав, защото тръсва глава и казва: „Попитай го да ти каже какво ще правите целия свят, когато го победите. Като прегазите Ламанша, като минете Андите и Кордилерите, като станат Англия и Африка социалистически…“

— Никой не си е поставял такава задача! — коригира го все още изпод одеялото първият секретар. — Не това е целта на социалистическата революция.

— Добре де, аз питам, след като победите, какво ще правите?

— Това са много далечни перспективи. Дай да видим сега…

— За мен не са далечни. За мен това е най-важното. Искам аз да знам какво ще му бъде на простия обикновен човечец, е като мен, е като тоя прост войник…

— Младши сержант — поправям го.

— Сиреч питам — каква ще бъде съдбата на отделния човек? Да ми отговори той на мен все така ли вие ще търсите с войска и авиация дали той не е побегнал някъде, а в същото това време той да се намира на дъното на един кладенец…

— Това е интересен въпрос.

— Да ми отговори. Да ми отговори и тогава ще му покажа войничето и ако даде същия отговор, спирам диспута и ще се обръсна и ще дойда под вашите знамена. Полковник ще стана. Може и генерал.

— Човекът тогава ще бъде…

— Няма да ми казвате какво ще бъде. Кажете ми какво е човекът сега.

— Но нали говорим за след победата!

— А кой ще прецени кога е настанала тая победа? Кой ще каже — от утре всички вълци стават овце, всички орли — врабчета и всички разбойници мигом се превръщат в самаряни? Да ми каже и ще отида да му измия нозете и с мека кърпа ще ги избърша…

Първият секретар се вдига, стяга колана на свлеклия се през нощта панталон, напъхва вътре ризата и отива някъде, знаем къде. Трябва да си навести невестата, не е лека и неговата. Какво ли ще й обяснява?

Към обяд се връща от града и казва, че е постигнал известен напредък. Капитан старши лейтенант Младенов е съгласен да разговаря с брат си в присъствие на другаря първи секретар, сиреч в негово присъствие, но това трябвало да стане не в манастира, по възможност в комитета.

За жалост там не бях поканен. Не бях поканен, а напротив, късно следобед ме отведоха с джипката и ме върнаха в поделението, където не бях се вестявал цели двайсет дни. До края на службата оставаха също още толкова.

Още на следващия ден ми дадоха взвода да го командвам, което ме зарадва и погълна, защото когато командваш толкова много хора, то и ти някак неусетно се извисяваш в собствените си очи.