Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (7)

6

Обстановката бе отменена рано призори на следващия ден. Покачен на велосипед войник бе намерил командването и бе съобщил, че липсващият е арестуван в казармата и сега се намира на разпореждане. Дадена бе бърза команда по веригата, поделението се бе строило и в бърз марш се бе прибрало в града, а из шубраците остана само местното население, нему нямаше кой да съобщи, че тревогата е вдигната, така че още ден и половина селяните и активистите от града претърсваха вече претърсените трикратно шубраци и се заканваха да одерат с кремък и да изпият кръвта на оня, дето им е причинил това разкарване. И нека онези, дето мислят да нарушават границите на родината, знаят добре: ако им се случи някога да попаднат на местно население при такива обстоятелства, нека бързо възприемат вярата в Господа Бога и да му се помолят за прошка — от редовната войска те може и да се спасят, но от населението — никога. Страшен е патриотичният ентусиазъм, когато се насочи срещу някого, дето ще те разкарва по драки и шубраци да го гониш.

След това поделението бе вдигнато на поход. Походът се извърши по време на такъв дъжд, какъвто има само в тропиците — цяла нощ валя и поделението вървя и накрая стигна една историческа поляна, за която не се знаеше нищо, освен че е историческа. Там имаше и каменен паметник, загинали бяха някакви хора, но само три дни преди това в града тревожно бяха съобщили, че загиналите не са загинали по такъв начин, по какъвто се знае, а по съвсем друг начин и че те са лични врагове на един наш министър, когото са възнамерявали да ликвидират. Каква точно е истината, не разбрахме нито тогава, нито по-късно, нито някога ще стане ясно, но реалностите на живота са такива, че едните бяха загинали, а другите бяха оцелели и сега на това място ние трябваше да полагаме клетва, а върху нас се лееше проливният дъжд, който бе очакван така дълго от населението и който сега войската така жестоко псуваше. Строго погледнато, мислеха си студентите или поне някои от тях, като не вярвахме в Бога, за какви клетви може да става дума? Клетвата е понятие религиозно, в цивилните общества наместо клетви се подписват декларации или тържествени обещания. И защо трябва да се бие чак толкова много път в дъжда?

Специално за целта от столицата бе пристигнал бащата на младши сержант Наум Червенаков, възседнал своята черна волга с елен на торпедото отпред. До него седеше жена му, а отзад — съпругата на първия секретар и самият първи секретар, след което волгата се върна да вземе съпругата на командира на поделението и самия командир, заедно със съпругата на ротния командир. Всички те се чувствуваха поласкани един от друг — и другарят Червенаков се чувствуваше поласкан да вози толкова високи служители и военнослужещи и военнослужащите се чувствуваха поласкани да бъдат возени на черна волга от един човек, който заема толкова важно място в държавата. А какво точно място заемаше той в държавата, никога не разбрахме и едва ли ще разберем, по-късно лежа в затвора. Имахме рядката възможност да присъствуваме на процеса — ставаше въпрос за една кожарска фабрика някъде около квартал Връбница или Обеля, която фабрика другарят Червенаков бе предал на народната власт, завземайки я сам с помощта на още трима свои бойни другари. После се оказа, че тримата бойни другари са били двамата му братя и баща му, собственик на фабриката, но фабриката била такава, че правела много хубава кожа за цървули и именно с тия цървули се снабдявали нашите партизани. Този мит бе поддържан повече от три години, докато някому бе хрумнало да попита въобще колко от нашите партизани са носели цървули и дали точно обратното — жандармерията не е носела цървули и навуща. И за всеобща изненада тоя процес завърши с оправдаване на другаря Червенаков. От милицията дадоха сведения, че семейство Червенакови работи в системата на МВР, което бе отчасти вярно; наистина един от обущарите на околийското полицейско управление бе продължил да подковава чизмите и челиците на новата милиция, след което другарят Червенаков бе възстановен на поста директор, а в затвора го вкараха за злоупотреби, вече доказани по счетоводен път.

Наааааа едииииииин линееееееен дистанс… пооооолк миииирноооооо!

Който има ум, и от малко разбира. Тоооочно таааака тряааааабва дааааа се командвааааа, когато те слушааааат мнооооооого хора. Дъх да не ти остане в гърдите, за да мооооогат хиииииилядиииииите хооооора да те чуят.

Започваше тържествената клетва на младите сержанти от поколението, някаква мизерна частица, от което сега се сили да опише — поне трохичка от великата тържественост на мига, когато:

Прощавайте, добри другари

младежки лудости игри,

В своите прегръдки стари

Казармата ни приюти.

 

Тук диша волята единна

дългът ни става тук един

бъди на своята родина

достоен страж и верен син.

Небето сияе, умилно умито и чисто, всред венеца от върхари на дърветата на поляната, където от край до край има войска повече от тревата. Роднини, близки, майки и любими, бащи и техни приятели — всичко това се вълнува и не може да не го прави в миг като тоя, мига на прераждане на децата във войници, на хлапетата в мъже. Сквернословещо стана нашето перо през годините, затлачи се от чернилката на мастилото и някои неща, които се напъхваха под върха му, и не се виждаме достоен да описваме тържествености като тая… Но ето, ето, на армейска зелена джипка с бяло боядисани гуми се вее знамето, зад него, придружен от командир на поделението, самият другар подполковник прави преглед и спирайки от време на време, казва отсечено и ясно:

„Здравейте, юнаци!“

За да чуе след това неясното, но напълно понятно:

Здръъъ желъъъ, дръъъ пъъпъъкъъъъъ уръъъъъъъъъ!

Всичко бе точно така.

И бяхме млади. Бяхме много, много млади. И всичките битки, спечелени и загубени в тази позиционна война, наречена живот, отдали бихме ние днес само за четвърт от мига, за който сега се силим да си припомним. И изведнъж — какво става там?

И изведнъж над поляната ляга тишина. Тежка като планинска мъгла и точно толкова неясна и зловеща. Какво всъщност става?

Откъм трибуната се чува шепот, вижда се сноване насам-натам на свръзките, притичват един към друг и накрая започва брожение.

Търси се нещо, свръзките притичват към ротата на медиците и взвода на стоматолозите и става безпощадно ясно, че нещо се е объркало. Търси се някакъв войник, ако читателят подозира, че се търси набързо арестуваният войник Наум Червенаков, значи догадките му са основателни и той е един проницателен читател.

Полагането на клетва се бави. Десет минути, после още десет и още половин час и все така мъглива и неясна е тишината. Бащата Червенаков е стъписан. Той не знае какво точно е станало, така както не знае и секретарят на околийския комитет, но не е ясно дали това незнание идва от командира на поделението, или се разпростира върху него — знае се само, че не се знае какво е станало с този войник, заради когото е пътувала черната волга със сребристоникелирания елен на торпедото.

Другарят Червенаков слиза от трибуната и поради всички прекалявания в своя иначе разнообразен живот, усетил тежки колики в стомаха, за да не кажем спазми, търси място, където да остане сам. Това е ахилесовата му пета, ахилесова пета в стомаха, след него върви съпругата му, а след тях върви съпругата на другаря Станойков — също секретар, заедно със законния си съпруг и с лице, изкривено от най-смесени чувства, другарят Червенаков моли всички да го оставят поне в тоя момент на върховно недоумение и непосилни емоции да се уедини — всуе обаче, другарите вървят след него и един през друг шептят велегласно: „Чакайте да се разберем, дайте сега, недейте да пресилваме нещата, нищо особено не се знае, кажете му да се успокои, другарю Червенаков, успокойте се!“

Другарят Червенаков не може да се успокои, особено в мигове като този. Той е раздиран от деветте котки, които дращят в момента стомаха му и гонят плъха към края, другия край на устата на човека, защото стома на латински означава уста, а стомахът е нещо като резервоар на тая стома, а всичко, което продължава нататък, за добро или зло, независимо как точно завършва, е обратната страна на това, което дъвчем ден и нощ, нощ и ден. Няма спокойствие за другаря Червенаков особено в мигове като тоя… И жестоко е поне от наша страна да продължим да го следваме по нелекия път между шубраците, сподирен от хора, които държат точно сега да му засвидетелствуват своите уважения и готовност за съдействие.

Войската чака, само мухите жужукат и я хапят най-жестоко, а също тъй и слънцето крачи по своята синя нива в този дълъг летен работен ден, така тържествен и така по човешки смешен и дребен.

И тогава…

И тогава проехтява ясният и малко прегракнал глас на капитан старши лейтенант, а по-късно и именно във връзка с това своеволие — капитан лейтенант Младенов: „Към знамената, три крачки ходом марш!“

С което неловкостта на мълчанието и тържествеността на момента са спасени.

През главата на всичкото командване и цялата налична официалност взводният командир на втори взвод от трета рота на първи батальон започнал клетвата на своя глава и повеждайки по този начин на своя глава цялото шашардисано откъм трибуните поделение, заклел още един полк от вечнозеленото попълнение на неувяхващия шестнайсети пехотен бдински. Така е било, ние не сме присъствували, но и да бяхме присъствували, какво ново бихме прибавили? Капитан старши лейтенантът, а по-късно и лейтенант Младенов с юнашки накривената фуражка и прогнилата от пот гимнастьорка, сиво пепеливо зелена от солта на ученията, към които той е бил двукратно връщан поради прояви от подобен характер, в този миг е нямал какво да губи освен още една от трите звезди на пагона си — и я е загубил, за да заблести в нашите мозъци поне някаква малка, колкото светулчица звездица на вечната вяра, че винаги ще се намери по един, дето ще оправи нещата и после ще опере пешкира.

Цял един френски филм може да бъде заснет за гонитбата на другаря Червенаков из шубраците и как той псува най-кръвожадно жена си и й казва: бе махнете ми се от главата бе, вие хора ли сте бе, да ви еба майката на всички, марш от главата ми!

А ония от потерята го гонят да му обяснят, че е изпратен човек да провери долу дали оня не е заспал случайно и не се е явил и когато това най-после станало и истината блеснала в цялата си шашкънска същност, ролите били обърнати. Безпощадно ясно станало, че синът на другаря Червенаков е направил опит да дезертира от родината си и от воинския си дълг и сега благополучно пребивава в карцера на поделението.

След което нещата придобиват още по-сложен ход и развитие.

Нека вас ви вземат случайно за родственик на най-първия за онова време човек и нека ви се усмихват най-угодливо и нека изведнъж разберат, че вашият син е дезертьор и предател на идеалите и тогава няма как да не се убедите колко нюансирани могат да бъдат междуличностните отношения понякога. Най-сетне, облекчен от своите страдания, споменатият баща тръгнал към Волгата и поканил другаря Станойков, но лицето на другаря Станойков било така ледено студено, както например не са студени дори и скалите през декември, когато ги обледени северният вятър. Другарят Станойков не само не се качил във волгата, но и не удостоил нещастния баща с поглед, дума или какъвто и да било жест — просто все едно нищо. Защо тогава да описваме отношението на останалите другари от актива на командването?

А доблестният офицер капитан старши лейтенант Младенов пръв извел своята бойна частица от района и я придвижил към съсредоточието на походни кухни и димящи казани и докато другите стояли в неведение, неговите момци си похапнали по начин, за който и до днес си спомнят не без вълнение и благодарност. Защото ако в цивилната сфера, към която не питаем никакво уважение, тепърва предстоели дълги и мътни уточнявания, то на военен език дислокацията на нещата била такава, че сега войската отново трябвало да хукне и да гони оня несретник, дето го имало в по-малко при първата вечерна проверка. Тоест бройките може и да излизат, но трябва да се създаде нова обстановка, която по нищо да не се различава от първоначално създадената обстановка и да бъде заловен… така де, да ме намерят, искам да кажа.

По това време, че и много години по-късно, човек не можеше да мине и километър, без да прочете на някоя стена, дувар, стобор, плет или арка: „От всички капитали за нас най-ценният капитал са кадрите.“ Баладично и мистично казано. Богатият с хора войскови колектив бил загубил едно такова пукнато петаче, каквото съм например с ваше позволение аз, и сега отново тръгнал да си го търси с цената на всичко, като някой стар чорбаджия, дето ляга под миндера, повдига дъските на дюшемето, катери се по тавана, рови из плевника със запалена лампа и рискувайки да подпали всичко, не ще и не ще да изтърве петачето от големия си капитал. Ох, ако да можех! Ох, ако да не бях там, на дъното на въпросния трижди проклет жабунясал кладенец, ох, ако можех отнякъде да се извися, да литна и да витая над войската, загледан в разтегнатите й вериги, в пъпленето към върхарите и свличането по задник към долищата, в разкъсаните гимнастьорки и издрасканите чела, потната саламура и тъй нататък… Да можех, казвам, да бъда орльо, орльо, горско пиле, дай ми твоите крила, та да литна през долини, да се върна в младостта, да пошетам с първо либе, както нявга съм шетал из пиринските колиби, па тогаз да стана прах. Това за праха не ме задоволява цялостно, но вярвам и сега, ще вярвам винаги, че само един такъв полет би ме заредил до козирката със себеуважение и най-човешка гордост за докрая на дните ми. Опитвам и сега да подхвръкна към тия висини: но друго е да излиташ от кладенец, а друго е да помахаш само с криле от върхарите и да видиш всичко, което заслужава да бъде видяно.