Дейвид Балдачи
Коледен експрес (9)

9

Най-сетне Том долази до купето си и се строполи на сгъваемото легло. Нима Елинор наистина бе в този влак? Невъзможно. Не си бе представял дори, че ще сподели това пътуване към себе си тъкмо с онази, чието отсъствие бе станало причина да се погуби! А чия всъщност бе вината за това отсъствие? Той така и не я помоли да остане, нали?

Както седеше и се взираше през прозореца в черния мрак отвън, внезапно престана да бъде във влака, поел към Чикаго. Намираше се в Тел Авив. Бяха избрали този крайбрежен град заради близостта му до летище „Бен Гурион“. Оттам до събитията, които Елинор и Том отразяваха, рядко имаше повече от два часа път със самолет. Близкият изток бе непредсказуем в своята предсказуемост. Просто си знаеш, че нещо ще се случи. Не знаеш единствено точно къде и какво да очакваш.

Марк Твен бе посетил Божи гроб и надълго и нашироко го описваше в „Глупаци в чужбина“. Книгата бе публикувана през 1869 — година, преди Цион да бъде отново населен от евреите, и близо деветдесет години, преди Израел да бъде провъзгласен за независима държава. На Твен Палестина се бе сторила мъничка и той недоумяваше как една толкова „малка страна има такава богата история“. Том добре го разбираше. Мястото, което изглеждаше тъй необятно за хората по целия свят, можеше да се прекоси с кола от единия край до другия за часове. Първия път, когато Том го видя, укрепеният град Йерусалим му се стори едва ли не като хубава миниатюра. И въпреки всичко пълнокръвният кипеж, а и хората, които го наричаха свой дом, оправдаваха репутацията му на една от най-притегателните забележителности на света.

Бяха обиколили страната, за да открият интересен материал, макар че Елинор търсеше по-скоро лични преживявания и дори бе пожелала да бъде кръстена в река Йордан. Твен също бе се къпал във вода от главния извор на свещената река след дълъг прашен преход от Дамаск през пустинята, макар по-скоро от хигиенни подбуди, отколкото с духовна цел. Том и Елинор си бяха купили йорданска вода в прозрачни бутилки, оформени като тялото Христово, и ги бяха изпратили у дома заедно с тенекиена кутия свещен въздух, събиран в древните църкви на Израел. Том открай време си знаеше, че тези две неща са невероятно популярни сред американските туристи, които възторжено отнасяха у дома си въздуха и водата и ги връчваха на собствените си свещеници. Предполагаше, че ги подтиква надеждата да си подобрят рейтинга в Божиите очи, като един вид капиталовложение.

Една Коледа двамата бяха отишли на екскурзия до Витлеем, защото Елинор бе пожелала да види къде точно синът Божи се е появил на този грешен свят. Макар и да му липсваше особена религиозна нагласа, Том се бе смирил, озовавайки се в близост до мястото на едно толкова значимо събитие.

След посещението във Витлеем Марк Твен бе докладвал, че всички християнски секти (освен протестантите) имали параклиси под покрива на Храма на гроба Господен. В същото време бе отбелязал и своето наблюдение, че всеки трябва да се придържа към своите граници и да не се осмелява да навлиза в чужда територия, което било убедително доказателство, че дори около гроба на Спасителя християните не могат да се молят мирно. Очевидно някои неща съвсем не се бяха променили през годините, откакто Марк Твен бе предприел своето поклонничество.

Двамата американски журналисти се оказаха сред малцината в Израел, които отбелязаха най-свещения сред християнските празници. Том и Елинор бяха украсили малка елха в своя апартамент, бяха си приготвили празнична трапеза, след което си отвориха подаръците. А после зареяха погледи навън към мрака на Средиземно море, наслаждаваха се на гледките и ароматите на пустинята и празнуваха едно събитие, което за повечето американци бе свързано със сняг, шишкав веселяк и припукващ в камината огън. После заспиваха прегърнати. За Том тези Коледи в Тел Авив бяха най-прекрасните в живота му. Като изключим последната.

Елинор бе излязла за някои последни покупки от бакалията. Четирийсет минути по-късно се върна и заяви, че иска да се прибере у дома, защото й било дотегнало да пише за опасностите, грозящи този странен свят, и тъкмо това бил моментът да си отиде. Отначало Том реши, че тя се шегува. После стана ясно, че говори сериозно. Всъщност на мига бе започнала да си стяга багажа, след което се обади в „Ел Ал“, за да си направи резервация. Опита се да направи резервация и за Том, но той решително отказа. Допреди час животът му се бе струвал прекрасен, а ето че сега стоеше по гащета насред малкия им апартамент и целият му свят се сриваше.

Зададе й въпроса какво толкова се е случило през последните четирийсет минути, за да я подтикне към това съдбоносно и за двама им решение, без дори да го попита тя отвърна, че било време да се прибере у дома. Започна се като нормален разговор, който прерасна в спор, а спорът — в караница. Докато тя си опаковаше багажа, и двамата вече крещяха, а Том бе толкова объркан и разстроен, че не помнеше и половината от онова, което бе изрекъл.

Елинор взе такси, Том я последва. На летището продължиха да се карат. Най-сетне дойде време тя да вземе ескалатора, който щеше да я отведе до автобуса. Ето в този момент, вече със спокоен глас, Елинор още веднъж го беше помолила да тръгне с нея. Ако наистина я обичал, щял да го стори. Не беше забравил как сълзите пареха в очите му, но гневът подхранваше упорството му. Не, беше отвърнал, няма да я последва.

Проследи я как се издига с ескалатора. Тя се обърна само веднъж. Изражението й бе толкова тъжно и измъчено, че той без малко да извика името й, да я помоли да го почака, защото е готов да тръгне с нея, но думите така и останаха неизречени. Също като онази нощ във влака от Кьолн, когато се канеше да й направи предложение, но не го стори. Просто й обърна гръб и си тръгна. Остави я, както го бе оставила тя.

Тогава за последен път бе видял Елинор. И сега отново, преди пет минути, в полюшващия се влак, поел към Чикаго през Толидо и Питсбърг. Все още нямаше представа какво я бе накарало да си замине. А и не разполагаше с разумно обяснение защо не е тръгнал с нея.

Том се стресна и отново се върна в Западна Вирджиния, във влака, летящ по стоманените релси. Полегна на канапето в топлото купе, унесен от онова „ссс, бууум, бааа“ на железните колелета, а мъчителните мисли, подхранвани от мрака навън, го потопиха в неспокойна дрямка.

Нещо трябва да се бе ударило във вагона. Разнесе се грохот, все едно бе рикоширало гюле. Том без малко не падна от канапето. Погледна си часовника. Шест и половина. Скоростта стремително намаляваше. Много скоро мощният „Капитъл Лимитед“ спря. Том погледна през прозореца и установи, че наоколо не се вижда никакъв признак на цивилизация. Замириса му на изгоряло и макар да нямаше опита на железничар, ситуацията, изглежда, излизаше извън рамките на обичайното.

В мрака навън проблясваха светлини, обслужващите влака проверяваха откъде е дошъл залпът и какви щети е причинил. Том излезе в коридора, където се натъкна на отец Кели.

— Чухте ли? — възкликна свещеникът. — Приличаше на изстрел.

— Мисля, че се ударихме в нещо — отвърна Том. — Може би е имало нещо на релсите и влакът го е прегазил.

— Стори ми се, че се удари в нашия вагон, а ние сме някъде по средата.

Самата истина, каза си Том.

— Нямам представа какво е — изрече на глас. — Дано само да тръгнем скоро.

Край тях мина Реджина със загрижено изражение. Носеше огромен куп вестници.

— Какво става, Реджина? — осмели се да попита Том. — Не се движим. Да не би кредитната карта на „Амтрак“ да е изтекла?

— Ударихме се в нещо, това поне е ясно. В момента проверяват. Сигурно скоро ще продължим.

Том погледна книжната бала в ръцете й.

— Май обичаш пресата, а?

— Някой ги беше натикал в кофата за боклук. Дори не знам откъде са се взели. Доставят ни единствено „Толидо Блейд“, а новият брой ще го получим най-рано утре сутрин.

Момичето продължи по коридора. Том бе готов да се поздрави за благоразумието да си осигури няколко часа резерв между двата влака. По всичко изглеждаше, че ще му свършат работа. По времето на Твен дилижансът изминавал 3000-те километра от Сейнт Джоузеф, Мисури, до Калифорния за около 20 дни. Том трябваше да пропътува допълнителни 1500 километра, но с нещо много по-мощно от някаква си конска тяга. Въпреки това започваше да се опасява, че няма да успее да надмине писателя. Вече се замисляше на кои затънтени островчета би могъл да се скрие от Лелия, ако не се появи за Коледа. Списъкът бе малък и не особено надежден.

Ето че се появи и Агнес Джоу. Все още беше по нощница, върху която бе облякла халат.

— Ударихме се в нещо — рече тя.

— Така изглежда — отвърна Том и направи опит да се размине с нея. Когато се озова лице в лице с Агнес Джоу обаче, тялото й зае цялата пътека. В „Амтрак“ трябваше да се погрижат да разширят вагоните съобразно нарастващите размери на американците.

Агнес Джоу извади ябълка от джоба си, избърса я в халата си и шумно захрупа.

— Спомням си, че преди три, не, преди четири години… Пак някъде тук внезапно нещо рече „бум“ и спряхме.

— Сериозно? И какво стана? — попита Том.

— Заповядайте в моето купе, ще се настаните удобно и ще ви разкажа.

Отец Кели и Том се спогледаха, след което свещеникът потърси убежище в своята заешка дупка и остави журналиста съвсем сам. Това е то да разчиташ църквата да те подкрепи в критичен момент, каза си Том.

— С удоволствие, но трябва да се приготвя за вечеря. Резервацията ми е за седем.

— Моята също.

По погледа й Том остана с впечатлението, че тая грамада наистина си пада по него. Успя все пак да докара нещо като усмивка, промуши се край масивното туловище и хлътна в купето си. Заключи, дръпна пердето, а сигурно би залостил и вратата с леглото, ако не беше захванато за стената.

Преоблече се за вечеря — ще рече, наплиска си лицето с вода, среса се и си смени ризата. Надникна навън да провери дали няма да се натъкне на някоя заблудена Агнес Джоу, увери се, че хоризонтът е чист, но за по-сигурно побягна към ресторанта. За жалост, макар да не бе първокласен спринтьор, пак се движеше по-бързо от влака.