Дейвид Балдачи
Коледен експрес (28)

28

Час по-късно Роксан направи официално съобщение по уредбата. Тя описа случилото се и предприетите мерки за спасяването на приклещения влак. Очевидно не можело да се направи много. Планини от сняг бяха препречили и пътя към Ел Ей, и обратния път към Чикаго. „Чийф“ се намираше в центъра на снежна буря, връхлетяла върху целия район, тъй че засега всички трябваше да се постараят да запазят спокойствие и да не напускат купетата си. Не беше лесно да се изпълни тази инструкция, защото коридорите бяха задръстени от разтревожени пътници, които настояваха да чуят подробности.

Херик Хигинс отиде да поговори с машиниста и се върна още по-угрижен. Том и Елинор се присъединиха към Мисти и Макс в салона, където ту се взираха през прозореца към плътната бяла пелена, трепвайки уплашено при всеки нов напор на вятъра, който се удряше във влака, ту се осмеляваха да надникнат наляво към шейсетметровата пропаст. Лелия дискретно се бе оттеглила в купето си със своята новооткрита сродна душа.

— Случи се неизбежното — прошепна Мисти. — Четири шестици, знаех си аз.

— Имам дълъг опит — обади се Хигинс — и трябва да ви кажа, че такова нещо не съм виждал никога досега. Пътуването с влак е най-сигурният начин за придвижване, според статистиката далеч по-безопасен от самолетите.

— Възможно ли е да падне и друга лавина и да помете влака? — попита Мисти.

— Говорим за майката Природа, тъй че всичко е възможно, но според мен след първите две лавини по върховете не е останал много сняг.

— И какво сега? — обади се Том. — Как ще стигнат до нас? Едва ли можем да чакаме до пролетта.

— Не можем наистина. Но и на спасителите няма да им е лесно. Компанията за превоз на товари, която е собственик на линията, е надеждна, разполага с немалки ресурси, но при толкова много сняг, струпан върху релсите в тая виелица, не могат да направят много. Намираме се в твърде ограничено пространство и няма място за маневри. Дори малък самолет или хеликоптер няма къде да кацне, поне докато бурята не се укроти.

— Голяма утеха, няма що — рече Макс.

При тях влезе Роксан с изнемощял вид. През последния час бе успокоявала пътниците, беше утешавала момчетата от хора и се бе погрижила всички да се почувстват максимално удобно. Най-сетне приседна да си отдъхне.

— На всичкото отгоре излиза, че онзи мошеник от „Кап“ се е качил и тук. Няколко души се оплакаха, че са им откраднати вещи.

— Направо не е за вярване — поклати глава Макс. Двамата с Мисти се спогледаха.

— Хубавото е — опита се да ги ободри Хигинс, — че в Ла Хунта прикачихме трети локомотив, тъй че поне разполагаме с допълнителна мощност.

Роксан кимна в потвърждение на думите му.

— Какво точно му е хубавото? — попита Макс.

— Електричеството за осветлението, отоплението и така нататък идва от генераторите в локомотивите… генератори, захранвани от дизелови двигатели. Нарича се затворена енергийна верига.

— Значи като ни свърши горивото, ще ни свърши и токът — заключи Том.

— Точно така. Но при наличието на допълнителен локомотив ще разполагаме с повече време.

— Колко повече? — попита Макс.

— Трудно е да се каже. В Канзас направихме допълнително зареждане, а следващото е предвидено за Албъкърки, на около четиристотин и двайсет километра оттук.

— Доста гориво е отишло за изкачването, тъй че резервоарите са се поизпразнили — продължи разсъжденията си Том. — Следователно с наличното гориво ще изкараме няколко часа, така ли?

— Машинистът прави всичко възможно, за да го пести.

— Не можем ли да сместим пътниците в няколко вагона и да изключим част от електричеството? — предложи Макс.

— Не, системата не допуска такъв вариант. Машините произвеждат мощност, все едно захранват цял хотел, тъй че се разходва едно и също гориво, независимо дали се отопляват три вагона или десет. С колегата се спряхме на друга възможност. И сега той редува трите локомотива, като ту един, ту друг генерира електричество, което е обичайна процедура, когато влакът не се движи. По този начин изравнява горивото в резервоарите, а и го пести, защото при онези, които са включени на празен ход, разходът на гориво е минимален.

— Защо просто не изключим някой от локомотивите? — попита Елинор.

— Ще отиде твърде много гориво за повторното запалване — отвърна Роксан.

— Има и друг проблем — заговори отново Хигинс, — влаковете нямат антифриз в охладителната система, защото е нужно твърде голямо количество вода. Локомотивите трябва да работят на празен ход, за да не замръзнат тръбите. В студено време, щом се прекъсне затворената верига и температурата падне, за по-малко от час тръбите ще замръзнат. И тогава няма да има вода нито за готвене, нито за пиене, нито за хигиенни нужди.

— Радвам се поне, че взехме повечко храна в Канзас Сити — обади се Роксан. — Веднага ще се заема с разпределянето, защото никой няма представа колко дълго ще останем тук. — Тя се изправи, готова да тръгне по задачите си. — Ако имам нужда от помощ, надявам се, мога да разчитам на вас, права ли съм?

Всички кимнаха утвърдително. Тя се усмихна храбро и излезе.

Четири часа по-късно падна мрак. Повечето хора се бяха пъхнали на топло под одеялата, насаме с мрачни мисли за близкия си край.

Том се отби при отец Кели и го завари отново над Библията.

— Не е зле да направим една служба във влака, отче, да се поободрят хората.

— Не вярвам всички да са католици.

Том погледна навън, където снегът се силеше, а и вятърът не бе утихнал.

— Едва ли има значение в този момент — рече той.

— Боя се, че съм позагубил навик.

— То е като да караш велосипед, просто не се забравя.

Том откри Макс и Мисти, сгушени един до друг в двойното луксозно купе. Мисти изглеждаше все още потисната, ала Макс бе възвърнал бодростта си; дори загубата на обувките „Бруно Мали“ не го бе сломила.

— Който ги е взел, сигурно се нуждае от тях повече от мен.

— Много великодушно от твоя страна — рече Том.

— Бездруго твърде много вещи съм натрупал. Едно ще ти кажа, при всичко, което преживяхме, от това ще излезе страхотен филм… стига да оцелея, за да го заснема.

— Макс! — скара му се Мисти.

— Винаги съм си представял, че ще напусна тоя свят с гръм и трясък, макар че за влак не се бях сещал.

— Благодаря ти, Макс, много ме окуражаваш.

— Стига, Мисти, каквото ти е писано, това ще се случи. Я по-добре опитай се да предскажеш какво ни чака. Какво показват картите?

— Не сега, Макс.

— Нима твърдиш, че някакво нищожно премеждие ще те накара да загърбиш онова, в което вярваш? Много ти била слаба вярата.

Мисти въздъхна, извади картите таро, размеси ги и започна да ги вади една по една. Отначало изглеждаше напълно безучастна, току поглеждаше тревожно през прозореца при всеки напор на вятъра. С всяка нова карта обаче тя се вглъбяваше все повече и една дълбока бръчка проряза челото й.

— Странно — рече накрая.

— Кое? — не се стърпя Том.

— Ясно е, че ще бъдем спасени.

— Хубава новина — зарадва се Макс. — И как ще стане това?

— Ще се появи нещо на шест крака, ето как.

— На шест крака? — недоверчиво повтори Том.

— Станаха пет шестици. Това не е ли още по-лошо и от четирите? — поиска да разбере Макс.

— Не, картите показват шест крака и спасение. Аз лично нямам нищо против — заяви Мисти.

Макс се изправи и отиде до барчето в ъгъла.

— Е, докато чакаме спасение от тия шест крака, ще се подкрепя с един бърбън. Ти ще пиеш ли с нас, Том?

— Може би по-късно. Имам по-важна работа.

— Каква например?

— Да открия нещо на шест крака, ето какво.

Новината за изпадналия в беда влак достигна всички национални и международни новинарски агенции и светът затаи дъх в очакване. За беда въпреки готовността на хора и машини от цялата страна да се притекат на помощ, враждебната природа имаше други планове. В това бурно време никакъв самолет не можеше да излети, а дори да успееше да се вдигне във въздуха, нямаше къде да кацне. Хеликоптерите също бяха безпомощни. Не оставаше нищо друго, освен да се изчака времето да се проясни. Все пак влакът още разполагаше с гориво, отопление и запаси от храна, тъй че положението, макар и сериозно, засега не застрашаваше живота на хората и не налагаше спешни мерки. Заръчаха им да запазят спокойствие, рано или късно щели да ги спасят.

В главното управление на „Амтрак“ обаче подготовката за спасителна акция бе в пълен ход. Събитията се развиваха с невероятна бързина. Осъществиха връзка с компанията за товарни превози, собственик на линията, по която бе заседнал „Чийф“, и обединиха усилия за изработването на стратегия, която да се осъществи, щом времето утихне.

Из цялата страна бяха разпратени призиви за доставка на оборудване и специалисти, необходими за разчистването на релсите. В „Амтрак“ не очакваха особен отклик поради наближаващите коледни празници и все пак някой се сети в разпратеното съобщение да вмъкне информацията, че Роксан Джордан и наскоро „пенсионираният“ Херик Хигинс се намират в „Чийф“. В разстояние на няколко часа хиляди хора се обадиха по телефона, захвърчаха писма по електронната поща от служители по влаковете от цялата страна, които доброволно предлагаха услугите си и бяха готови да пожертват празника си, само и само да помогнат.

„Амтрак“ вече разполагаше с нужните хора, а скоро се очакваше и оборудването. В същото време никой не бе в състояние да повлияе на времето, което сякаш все повече се влошаваше.