Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Christmas Train, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Славянова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ehobeho (2014)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Дейвид Балдачи — Коледен експрес
Американска Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2002
Редактор: Зорница Христова
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-039-6
История
- — Добавяне
„КАПИТЪЛ ЛИМИТЕД“|(Вашингтон — Чикаго)
2
Когато слезе от таксито пред Юниън Стейшън във Вашингтон, откъдето трябваше да започне пътуването, Том се замисли за малобройните случаи, когато се бе придвижвал с влак из Щатите. Движеше се все по Североизточната железопътна линия — отсечките между столицата, Ню Йорк и Бостън — с най-новото в парка на „Амтрак“, високоскоростните машини „Асела“. Бързи, красиви и просторни, тези влакове по нищо не отстъпваха на европейските си братовчеди. Бяха снабдени със стъклени врати между вагоните, които се плъзгаха встрани, когато се приближиш, и напомняха на Том входа към командния център на космически кораб от „Старшип Ентърпрайз“. В интерес на истината първия път, когато се качи на „Асела“ и вратите се плъзнаха, той се огледа в очакване да зърне Вулкан в униформата на звездната флота.
Том имаше резервация за спално купе в „Капитъл Лимитед“, който щеше да го отведе от Вашингтон до Чикаго. Всъщност трябваше да се прекачи, за да стигне до Западния бряг. „Капитъл Лимитед“ покриваше първата отсечка, а с внушителния „Саутуест Чийф“ щеше да измине втория и далеч по-дълъг преход. За „Капитъл Лимитед“, част от приказната „Балтимор енд Охайо“, се разказваха легенди. Онова, което отличаваше железопътната компания за превози „Би енд Оу“, бе фактът, че първа в страната се бе нагърбила с превоза на пътници.
„Кап“, както гальовно наричаха „Капитъл Лимитед“, открай време се смяташе за най-престижния, най-изискания трансконтинентален влак в страната. В някакъв момент тук се предлагаше омар „Нюбърг“ със сметана и шери, имаше сервизи от порцелан и кристал, а имаше и живописни куполовидни вагончета, откъдето се наблюдава пейзажът отвън. Бяха включени и вагони „Пулман“ с легендарните им стюарди, за които се говореше, че вадели страшни пари от почерпките. През дългата си история „Кап“ бе возил крале и принцеси, президенти, кинозвезди и промишлени титани от Чикаго до столицата Вашингтон и обратно, а разказите за тези пътувания съставляваха легендите в железопътната традиция. Том би направил завидна кариера като светски репортер просто като отразява разюзданите приумици на пътниците по този маршрут.
На млади години — поради родствената връзка и интереса на баща му към великия писател — Том сам се бе потопил в живота на Марк Твен, в неговото творчество и митология. Като един вид подготовка за трансконтиненталното пътуване беше препрочел „Глупаци в чужбина“, разказ за петмесечното плаване на Марк Твен с парахода „Квакер Сити“ до Европа и Божи гроб. За Том това бе един от най-смешните, най-скандалните пътеписи в историята на литературата. Ако човек можеше да си представи Сам Клемънс — онзи мършав младеж, току-що излязъл от дебрите на Дивия запад, от когото никой не би очаквал да се превърне в световноизвестния ерудиран човек на словото — в компанията богобоязливи американци от Средния запад, за пръв път поели към Стария свят, шокиращите възможности за наблюдение ставаха повече от очевидни. Том не се готвеше за чужбина, но в голяма степен се чувстваше странник в собствената си страна, защото по ирония на съдбата бе видял много повече от света отвъд океана, отколкото от Америка.
„Капитъл Лимитед“ тръгваше от столицата точно в 4:05 следобед, спираше на дванайсет гари между Вашингтон и Чикаго и пристигаше в града на ветровете точно в 9:19 на следващата сутрин. Том щеше да направи кратък престой в Чикаго, за да се качи същия следобед на „Саутуест Чийф“ и да се отправи към Ел Ей. Добър маршрут, който обещаваше да раздвижи кръвта му — ефект, който статиите, посветени на точния момент за ашладисване на свещените дръвчета или за почистване на септичните ями, така и не успяха да постигнат.
Той си купи билети, предаде ски екипа си на съответния служител, отговарящ за багажа — защото двамата с Лелия се канеха да се спускат по модните склонове около Тахо по Коледа, — и пътем отбеляза колко внушителна е Юниън Стейшън, която, преди да бъде събудена за живот, едва не бе нарочена за разрушаване. В края на шейсетте тя се бе превърнала в национален туристически обект — всъщност искаха да прожектират диапозитиви в една голяма дупка, която никой никога не посещаваше. И след като вложените трийсет милиона долара отидоха нахалост, националният туристически обект, който никой не посещаваше, тихомълком бе затворен. Остана само една малка част от сградата с пробит покрив, откъдето хората можеха, представете си, да се качат на влак.
Завръщайки се след края на Втората световна война през 1945-а, бащата на Том бе минал през този терминал в романски стил на път за вкъщи. А синът му вървеше сред увенчаните с множество скулптури и украси мраморни коридори и си представяше, че крачи бодро като баща си обратно към сигурността на цивилния живот, след като е спасил света от тиранията, та макар и въоръжен единствено с пушка и младежка смелост. Изглеждаше някак уместно Том да започне пътуването си оттук, от портала, през който баща му бе прекрачил от един живот в друг. Синът можеше само да се надява да не го посрами.
* * *
Няколко минути Том се задържа пред огромния макет на коледен влак в западния край на централното фоайе. Беше пълно с деца и възрастни, видимо заинтригувани от миниатюрните метални вагончета, преминаващи край старателно оформени градчета, хълмчета и поля. Влаковете притежават носталгичен магнетизъм, на който не устояват дори множеството американци, които никога не се возят на тях. Поддал се на атмосферата, Том усети, че се усмихва широко на малките вагончета, които профучаваха по тесните релси.
Влакът скоро щеше да отвори врати за пътниците, така че Том се насочи към перона. Макар напоследък някои гари да бяха въвели електронна проверка на багажа, всеки можеше да пристигне в последния момент и да се метне през отворената врата. Нямаше контролно-пропускателни пунктове, нито палки в нахални ръце, нито налудничави въпроси като например дали бихте допуснали някой напълно непознат да натовари малко термоядрено устройство в ръчната ви чанта, докато сте в тоалетната, сякаш няма доброволно да предоставите подобна информация. Човек просто се мята и заминава. В модерния свят на безкрайни правила простотата на този вид пътуване бе всъщност твърде ободряваща.
Том седна в чакалнята на „Кап“ и взе да изучава спътниците си. Спомни си как, когато се бе возил с „Асела“ до Ню Йорк, буквално всички чакащи бяха делови служители, облечени строго и снабдени с всички видове достъпни за корпоративния бизнес оръжия: клетъчни телефони, пейджъри, електронни бележници, преносими компютри, приемници на слушалки, лазерни писалки, заредени с плутоний чудесийки и куфарчета с хард дискове. Това бяха напористи хора с мисия и когато вратата се бе отворила да пропусне тълпата, те се бяха спуснали към стъпалата. Том за малко не бе разсъблечен, защото не крачеше достатъчно бързо. Някаква дребничка, но решителна бизнес дама връхлетя отгоре му, все едно бе разперил насреща й червена пелерина, а нейната единствена цел бе да го изкорми.
Групата, която сега очакваше влака, бе по-разнородна. Съставена от бели, чернокожи и индианци, мюсюлмани в традиционни облекла, азиатци — приятно разнообразна по етническа принадлежност и произход, с приблизително равен брой мъже и жени.
До Том седяха момче и момиче, които отпиваха диетична кола, държаха се за ръце и притеснено се оглеждаха. Нищо чудно за пръв път да се отделяха от дома. Том бе пътувал толкова много на тяхната възраст, че можеше да си обясни тревогата, която изпитваха. От другата им страна дремеше възрастен свещеник, вдигнал крака върху раницата си.
Срещу отчето седеше слаба жена с ъгловато лице, чисто геометрична конструкция от кожа и кости. Том не можеше да отгатне възрастта й, защото бе увила главата си в дълъг пъстър шал, вързан като тюрбан. Носеше дървени обувки с размерите на десеткилограмови гирички. На стола до нея бяха пръснати карти таро, които тя внимателно изучаваше. Поглеждаше всеки, който минаваше покрай нея, а очите й сякаш казваха: „Зная всичко за теб.“ Беше малко изнервящо. Веднъж на Вирджинските острови някакъв старец бе гледал на Том на ръка. Беше му обещал дълъг живот с многобройно потомство, обична съпруга и безоблачно щастие. Том често си бе мислил дали да не издири лъжеца, за да си вземе обратно парите.
Наблизо мина възрастна дама, която се придвижваше с помощта на инвалидна стойка. Том си спомни за майка си. След удара тя не можеше да говори и той бе съчинил проста система за общуване. Слагаше на гърдите й тяхна снимка, на която синът й бе малко момче, а тя я вдигаше със здравата си ръка. Това означаваше, че всичко е наред, че не е загубила връзка с реалността. Никога нямаше да забрави онзи път, когато сложи снимката и цели осем часа чака да я вдигне. Но тя повече не посегна към нея. На следващия ден издъхна.
След няколко минути, увлечен от другите пътници, Том грабна чантата си и се насочи към изхода. Могъщият „Капитъл Лимитед“ го зовеше.