Дейвид Балдачи
Коледен експрес (4)

4

Застанал на вратата на купе Д, Том си помисли, че ако Кари и Ева Мари бяха снимали тук сцената с целувките, „Север северозапад“ би попаднал в категорията на филмите с три червени хиксчета. Не беше сигурен какви са точните размери на това помещение категория лукс, но след две нормални крачки се блъсна в отсрещната стена. Нямаше фоайе, нямаше кабинет, нито бюро, не се виждаха и двойни легла, а като че ли балкончето, ваната и евентуалното помещение за прислугата щяха да си останат само блян.

Имаше мивка и огледало, както и контакт за електрическа самобръсначка. Шкафчето отдолу бе добре заредено. Имаше тоалетна хартия, следователно все нещо като баня трябваше да са сместили. Том откри и малко гардеробче, в което да окачи сакото си, голямо огледало срещу стената, по чиято дължина предполагаше, че се намира леглото, както и койка на второто ниво. Имаше също стол и масичка на подвижно краче, чийто плот бе гравиран като шахматно табло, но можеше да се използва и за писалище. Прозорецът беше наистина огромен и го подканяше да погледне навън, където вече прехвърчаха първите снежинки, за да го настроят в коледен дух. Вратата към купето се заключваше, а и разполагаше с тежка завеса, която осигуряваше уединение. Хубаво де, не е чак толкова зле, реши той. Ако трябва да бъдем точни, по отношение на пространството купето далеч надвишаваше онова, което би получил в първа класа на който и да е самолет.

Това впечатление трая само докато отвори вратата и надзърна в банята. Всъщност според надписа, окачен вътре, тук се помещаваше и баня, и тоалетна. Нима очакваха от него да се облекчава и да сапунисва тялото си с шампоан на едно и също място? Не че не се беше случвало да съчетава тези две действия, но го беше правил не по принуда, а по свой избор. Всъщност като репортер отвъд океана бе изтърпявал и душове, състоящи се единствено от изплютото от някоя камила, и то определено по принуда.

Истинската дилема тук се пораждаше от въпроса за капацитета. Том огледа тялото си, а после тъй наречената баня/тоалетна. Пристъпи напред и отново се опита да прецени възможностите. Беше почти сигурен, че ще се напъха в тази кабинка. Влезеше ли вътре обаче, щяха да са нужни трима-четирима здравеняци, въоръжени с мощни машини, за да го измъкнат. На всичкото отгоре Агнес Джоу сигурно щеше да дебне наблизо, за да нанесе съкрушителен удар по единствения му здрав бъбрек.

Беше чел за жената, взела трансатлантически полет, която бе имала нещастието да извърши непростимия грях да пусне водата в тоалетната на борда, преди да е станала от седалката. Това привидно невинно действие бе създало по някакъв начин мощен вакуум, който я приковал към седалката. (Беше му хрумнало да пише до инженерите, конструирали въпросния модел самолет, и да ги пита защо не са провели нужните изпитания, за да се избегне подобно нещастие.) Жената изтърпяла целия полет в неудобната поза, докато накрая не й се притекъл на помощ елитен екип, въоръжен с гигантски шпатули и бебешко олио, който щурмувал тоалетната и освободил окаяната заложница. На нейно място Том като нищо би отхапал и двата си крака, за да счупи спойката.

Решен да сложи край на подобни мисли, той се извърна и тъкмо да седне, нещо сякаш проблесна на стената срещу леглото. Отначало не го и забеляза, толкова кратък бе проблясъкът. Но ето че се повтори. Беше Агнес Джоу. Но как бе възможно? Това придаваше много странен смисъл на названието „самостоятелно“ купе. В следващия миг установи какъв е проблемът. Вратите между купетата сигурно се отваряха, навярно заради необходимостта от почистване или разместване, или каквото там се наложеше, но резултатът се свеждаше до това, че той виждаше какво става в купето на жената. Беше лагерувал в компанията на гореспоменатите мръсни плюещи камили и пустинни номади, чийто последен досег с водата за къпане датираше от първата им поява на бял свят, а също и с други противници на личната хигиена, беше търпял и канонадни залпове да го вдигат на крак наместо будилник. Ала никога не бе спал край жена като Агнес Джоу и нямаше никакво желание тепърва да преживява това.

Приближи до стената, за да я върне на място, но неволно надникна в отвора между двете помещения и се озова очи в очи със спътницата си.

— Добре ще е да не ме шпионираш, синко — рече тя. — Пък и не ти трябва стара чанта като мен, сладурче… върви си намери някое момиче на твоята възраст.

Добре де, каза си Том, това тук е градската кукувица, само дето нашият град е на колела. И реши да продължи играта.

— На мен пък ми харесвате.

— Ей, не ме карай да викам Реджина.

— А, недейте, тъй хубаво си бъбрим, защо ни е трети?

— Не ме баламосвай с приказки. Няма да стане, защото не съм аз от тия. Виж, може да изпием по едно в салона и да се опознаем. — Ако щете, вярвайте, но Агнес Джоу припърха с клепачи.

— Е, на такова предложение само един глупак би отказал.

— Извинявай, че те бутнах по стълбите, Том — рече тя с усмивка. — Ръката ми трябва да се е отплеснала.

— Щом ми е било писано, добре поне, че беше ти.

Той се обърна и видя Реджина с чантите му в ръце, която оглеждаше междинната преграда.

— Пак ли е излязла от пантите? Помолих онези от поддръжката да я оправят.

— Здрасти, Реджина — изписка Агнес Джоу през отвора. И посочи Том. — Да внимаваш с тоя, голям сваляч е.

— Щом казваш.

Том бутна преградата на място.

— Съжалявам за неудобството — рече Реджина.

— А, няма нищо. Струва ми се съвсем безобидна.

Реджина го изгледа многозначително.

— Не бих избързвала с преценката. — Тя внесе чантите му и приседна на канапето, което очевидно в полунощ се превръщаше в легло, и извади бележник. — Ще запиша сега резервацията ви за вечеря. Вагон-ресторантът отваря в пет и половина. А ако не искате да се храните там, можете да си вземете нещо от барчето. Намира се след вагон-ресторанта, на долното ниво. Стълбите са по средата на коридора вдясно. Показвате си билета на Тайрон, това е стюардът на барчето, и му казвате, че не сте вечеряли в ресторанта. За пасажерите от спалните вагони всичко е безплатно.

— Ще хапна в ресторанта. За седем става ли?

Реджина си записа.

— Докато вечеряте, ще дойда да оправя леглото ви. До стълбата, по която се качихте, има сода, минерална вода, кафе и плодове. Редовно проверявам, тъй че винаги всичко е прясно. И на ваше разположение.

— За ресторанта има ли някакви изисквания към облеклото?

Въпросът се стори забавен на Реждина.

— А, виждала съм всевъзможни тоалети.

Дали си въобразяваше, или момичето наистина стрелна с поглед преградата към Агнес Джоу?

— Все пак повечето предпочитат всекидневно облекло — продължи Реджина. — С нас пътуват много семейства с малки деца. Така сте си съвсем добре.

— Тъкмо това исках да чуя.

Том разпита и за ограничените размери на банята/тоалетна и научи, че по-големи сервизни помещения, при това със стая за преобличане, били предвидени на долното ниво, но билетите за там бързо свършвали.

— Предпочитат ги най-вече хората с физически недъзи — дипломатично добави тя.

Реджина се накани да си тръгва и тогава Том се обади:

— Аз съм журналист. Готвя се да прекося страната и да опиша пътуването си.

Момичето изглеждаше силно заинтригувано.

— С кой влак ще продължите, с „Емпайър Билдър“ за Сиатъл, с „Калифорнийски зефир“ за Сан Франциско или със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей?

— Със „Саутуест Чийф“ за Ел Ей.

— Страхотен влак. С интересна история. И на него работят чудесни хора. Ще ви бъде забавно. Повечето от онези, които обслужват влака, никога не са пожелавали да напускат.

Том извади бележника си.

— Както го описвате, все едно за човек говорите.

— То си е така. Хванеш ли се на такава работа, прекарваш толкова време на някой влак, че научаваш странностите, преимуществата и слабостите му. Някои са по-темпераментни, други по-отстъпчиви. Все едно имаш връзка с жив човек. Знам, че звучи странно, но наистина е така.

— Хм, като си припомня що за връзки съм имал, срещата със стотонна дизелова машина би била приятно разнообразие.

Реджина се засмя.

— Моята майка Роксан работи на „Саутуест Чийф“, началник на обслужването. Тя е големият шеф. В Чикаго ще я видя. Ще й кажа, че ще пътувате с нейния влак. Виж, тя би могла да ви разкаже интересни истории.

— Това нещо обичайно ли е? Много роднини ли работят за „Амтрак“?

— Е, казах ви за майка ми, а представа нямам колко чичовци, лели и братовчеди имам тук и там. Така и аз се запалих. Синът ми също работи за „Амтрак“. Чисти вагоните.

— Син? — ококори се Том. — Та вие изглеждате, сякаш току-що сте завършили гимназия.

— Агнес Джоу беше права, голям сваляч сте. — Тя се усмихна свенливо. — Все пак благодаря за комплимента. Нека ви кажа, че с вас пътуват и много известни личности. Певци, спортисти, филмови звезди. И повечето са много приятни хора. — След което добави с по-сериозно изражение: — В родния ми край да работиш за влаковете е нещо специално. Хората те уважават. Много е шик, разбирате ли?

Том кимна утвърдително. Тази подробност го заинтригува. Трябваше по някакъв начин да я включи в своя разказ.

— Смятате ли, че някой от колегите ви би поговорил с мен?

— А, разбира се, ще кажа тук-там. Всеки, който работи по влаковете, знае безброй интересни истории.

— О, не се съмнявам.

Когато Реджина си тръгна, Том усети, че влакът потегля. Дизеловите машини нямаха нужда от трансмисия, тъй че не се налагаше да се дърпат упорити лостове. Ускорението се получи по-гладко и от най-луксозния автомобил. Беше точно 4:05. Легендарният „Капитъл Лимитед“, понесъл Том Лангдън към неговата мисия, бе поел на път.