Дейвид Балдачи
Коледен експрес (16)

16

Том си наля чаша кафе от бюфета до стълбите и тръгна към салона. В този късен час повечето купета бяха тъмни, а по коридора нямаше жива душа. Все едно бе съвсем сам в тази тракаща композиция от осем вагона. В ресторанта също бе тихо и тъмно, хората от персонала сигурно отдавна се бяха оттеглили в своя спален вагон. В салона лампите бяха изгасени и поне на пръв поглед изглеждаше опустял. Влакът отново започна да набира скорост и той се подпря на облегалката на близкото канапе. Сепна се, когато ръката му докосна човешка плът. Елинор вдигна очи. И тя изглеждаше не по-малко уплашена. И тя държеше в ръката си чаша кафе.

— Господи, Том! Дори не чух кога си влязъл.

— Все така ли страдаш от безсъние? — попита той и погледна чашата й. Навремето това бе проблем и за двамата, навярно поради честите преходи от една часова зона в друга, честите пътувания и безбройните ужасяващи картини, които вгорчаваха съня им.

Елинор разтри слепоочията си.

— Странно, мислех, че съм го преодоляла. Съвсем отскоро се появи отново.

— Добре, схванах намека. Мога и друго място да си намеря, където да изпия кафето си и да помечтая за безграничните възможности, които ми предлага бъдещето.

— Недей, аз ще си отида.

— Виж — рече Том, — та ние не сме деца. Не би трябвало един толкова голям влак да пречи на съвместното ни съществуване, поне за известно време можем да го понесем.

— Каза го като наистина зрял човек.

— Понякога и аз имам просветления.

И двамата замълчаха, а „Кап“ ускори до близо 120 километра в час. Мракът никога не се е втурвал така целенасочено, каза си Том.

— Питах се — обади се Елинор — защо всъщност пътуваш с този влак. Винаги си държал да се придвижваш по възможно най-бързия начин.

— Нали ти казах, готвя се да опиша едно такова пътуване, а за целта не е зле да се кача на влак.

— И няма друга причина?

— А защо да има?

— Предполагам, защото твърде добре те познавам. Не си длъжен да ми казваш. Не ми дължиш обяснение.

Той се замисли за двойственото значение на последните й думи, за намека, че тя също не му дължи обяснение, но реши да не се задълбава. Наместо това й разказа за желанието на баща си и какво той самият смята да предприеме.

— Струва ми се, че баща ти ще узнае — тихо рече тя.

— Аз пък ще ти кажа, че какъвто съм мнителен, параноичен репортер и както навсякъде ми се привиждат тайни заговори, ми се натрапва мисълта, че твоето присъствие в този влак изглежда невероятно съвпадение.

— Трябваше вчера да се качим на „Капитъл Лимитед“. — Елинор си погледна часовника. — Но тъй като мина полунощ, по-скоро не вчера, а онзи ден. Очевидно Макс бе променил плановете си, защото пристигна във Вашингтон ден по-късно, така че се наложи да вземем твоя влак.

— Може би действително е съвпадение — сви рамене Том.

— Повярвай ми, ако знаех, че ще те срещна, нямаше да се кача.

— Толкова ли ти е неприятно?

— Виж, между нас просто не се получи, с милиони хора се случва. Някои просто не са създадени за брак.

— Аз съм се женил веднъж.

Елинор явно бе шокирана от новината.

— Какво? — заекна тя.

— Трая много кратко… Бракът ми… Почти не ми е останал спомен.

Елинор се изправи, едва сдържайки гнева си.

— Радвам се, че поне една жена си обичал достатъчно, за да й направиш предложение, независимо колко е продължило.

— Ели, не беше така, това бе най-погрешната стъпка в живота ми…

Тя му обърна гръб и излезе.

Той я проследи с поглед и в този момент влакът отново спря.

Том се изправи и се облегна на прозореца. „Всъщност и по-голяма глупост съм правил“, каза си съвсем тихо той.

— Какво става, по дяволите? Пеш щях по-бързо да стигна до Чикаго.

— Става това — отвърна някой, — че пред нас има товарен влак.

Том погледна по посока на гласа. В далечния ъгъл в тъмнината се очерта силуетът на мъж. Човекът се изправи и като че ли плавно се понесе към него. Том имаше чувството, че му предстои среща с Духа на отминалите Коледа, който идва да му предскаже какво му готви съдбата.

Когато човекът попадна в малкото светло петно край прозореца, Том си позволи да отдъхне. Мъжът беше висок и слаб, с посребрени коси, около шейсетгодишен, с красиви издължени черти. Очевидно в младостта му не една и две млади дами бяха си загубвали ума по него. Беше облечен с бяла риза, вратовръзка и панталони. На главата си носеше нещо като кондукторска шапка.

— В този влак ли работите? — попита Том с поглед към шапката.

— Не — отвърна мъжът, като я свали и протегна ръка. — Навремето работех тук. Сега съм пенсионер. Името ми е Херик Хигинс.

Том също се представи и двамата седнаха.

— Казвате, че пред нас има товарен влак. И защо не го махнат от пътя ни?

— Най-лесното обяснение би било, че „Амтрак“ не е собственик на железопътната линия. Тя е собственост на компанията за товарни превози, тъй че товарите получават приоритет.

— Сериозно ли говорите?

— „Амтрак“ не притежава нито една от линиите, по които се движи, с изключение на Североизточния пробег и някоя и друга малка отсечка. Когато частните компании се отказаха от пътническите линии, те си запазиха собствеността върху прокараните релси. Железопътният транспорт на товари носи големи приходи, за разлика от превоза на пътници. „Амтрак“ има споразумения с кого ли не. А нерядко логистиката причинява главоболия.

— Не че искам да обидя някого, но това не ми се струва най-подходящият начин да се управлява една линия.

— „Амтрак“ никога не е разполагала с достатъчно средства, за да купи релсите или да построи нови. Единственият й изход бе да се споразумее със собствениците. Така че, ако товарен влак бъде задържан или дерайлира, спираме и чакаме. Много често се случва, а ние не сме в състояние да направим каквото и да било. Извинете, непрекъснато казвам „ние“, по навик.

— Колко дълго сте работили в „Амтрак“?

— Понякога ми се струва, че там е минал целият ми живот. Всъщност вече работех по влаковете, когато компанията бе основана през седемдесет и първа. Железничар съм, тъй да се каже, от люлката, също като баща ми. Той работеше за „Юниън Пасифик“.

Хигинс погледна чашата с кафе на Том и се усмихна.

— Качи ли се на влак, първата нощ човек много трудно заспива, може дори да не мигне, но на втората нищо няма да е в състояние да ви събуди, повярвайте ми. — Мъжът погледна през прозореца. — Това е старата линия на „Би енд Оу“. Тя е построена върху трасето на някогашен платен частен път. Джордж Вашингтон имал акции в компанията, която притежавала пътя и събирала таксите. Често съм се питал какво би казал бащата на Америка, ако види как старият „Кап“ хвърчи напред-назад по същия този път. Но може и да не изкара още дълго. Пътническите влакове на далечни разстояния нямат много добро бъдеще. В правителството вече се говори за раздробяване на „Амтрак“, приватизация, разпродаване на Североизточния пробег.

— Америка е толкова огромна, че пътуването с влак не изглежда особено смислено.

Хигинс внимателно го изгледа.

— Прав сте. Придвижването с влак, имам предвид в сегашното му състояние, наистина изглежда безсмислено. Казват, че железниците само гълтали пари. На глава от населението харчим повече пари за влакове, отколкото за коли и самолети. Чудя се какъв ще е ефектът за околната среда, ако десет милиона изгарящи вредни газове коли бъдат премахнати от пътищата или пък някой и друг свръхшумен реактивен самолет престане да прелита над домовете на хората. Знаете ли например, че в Съединените щати за почистване на пътищата от убити животни се харчат повече пари, отколкото за пътнически влакове?

— Да, но железопътният превоз на пътници получава субсидии, за разлика от въздушните превозвачи.

— Да не би авиокомпаниите да са строили летищата? Те ли плащат за контрола на въздушния трафик? Всъщност авиокомпаниите са получили десетки милиарди долари от Чичо Сам и въпреки това печалбата им е нищожна. Магистралите прибират по осемдесет цента от всеки долар пътна такса, а ние продължаваме да строим пътища, да купуваме замърсяващи въздуха коли, за да се придвижваме по тия пътища. В резултат се получава едно огромно задръстване и зависимост от чуждестранния петрол. Ако „Амтрак“ започне да получава по един цент на всеки галон гориво, може да изгради железопътна система на световно ниво, но правителството и това не ни дава. Каква ирония само, железните пътища са създали тая страна. Свързали са изтока и запада и са превърнали Америка в център на света.

Хигинс отново си сложи шапката и със заучено движение я нагласи така, че кокардата да прилепне плътно на челото му.

— Разправят, че инженерите от „Боинг“, а може и друга компания да беше, разработват пътнически самолет, който ще може да лети с двайсет и осем хиляди километра в час. Така хората ще могат да работят в Европа и същия ден да се прибират у дома за вечеря.

— Примамливо изглежда.

— А, разбира се, ако ви интересува само крайната цел, а не самото пътуване. Навсякъде, където спира този влак, една малка част от Америка, една малка част от нашата страна се качва на него и ни поздравява. От опит съм научил, че повечето хора, които пътуват с влак, изобщо не се интересуват къде отиват. За тях е важно самото пътуване и хората, които срещат. Тъкмо затова влаковете са толкова популярни по Коледа. Хората се качват на тях, за да се срещнат със страната си по празниците. Търсят приятелство, добър човек, с когото да си поговорят. По влаковете хората не бързат, защото тяхното предназначение е съвсем друго. Това как може да се оцени в долари? Кое счетоводство е в състояние да го отчете?

Хигинс замълча, потърка брадичката си и се загледа в пода. Скоро вдигна очи и продължи.

— Не казвам, че пътуването с влак ще промени живота ви, нито че превозът на пътници някой ден ще носи много пари. Но колкото и да бързаме за някъде, защо да няма и влакове, в които просто да се отпуснем, да забавим темпото и поне за малко да бъдем самите себе си? Само за малко. Нима това е лошо?