Дейвид Балдачи
Коледен експрес (14)

14

Фигурата, която проникна в спалното купе на Том с намерението да задигне скъпа на вид писалка, бе облечена изцяло в черно; след това крадецът грабна сребърния кръст на отец Кели и продължи през останалите спални купета на първа класа, забърсвайки позлатената щипка за пари на Макс, сребърната четка за коса на Елинор и марковите слънчеви очила на Кристобал, струващи четиристотин долара. Последната цел засега бе луксозното купе на Гордън Мериуедър, където крадецът отмъкна скъпия часовник, парите и джобния компютър на адвоката. Всички тези посегателства отнеха само десет минути, тъй като човекът имаше богат опит в грабежите. Никой не забеляза кражбите, а когато Реджина пое по коридора, за да напълни каничката за кафе на площадката до стълбите, онзи бе изчезнал с плячката.

Първият влаков обир в САЩ датираше от 1866 година и бе извършен в Индиана по старата линия между Охайо и Мисисипи. Двамата крадци, ветерани от Гражданската война, оставени на произвола на съдбата след достойното поражение на генерал Лий, били бързо заловени. Последвали редица грабежи, предприети от други престъпници, но възходът на добре финансираната детективска агенция „Пинкертън“, чиито мъже по правило до един боравели с огнестрелно оръжие доста по-добре от онези, които преследвали, включително и от бандата на Джеси и Франк Джеймс, скоро сложили край на подобен род доходоносни начинания. Крадецът в „Капитъл Лимитед“ отмъкна ценната плячка без нито един изстрел. Бедният Джеси несъмнено би му завидял.

 

 

Напуснали пушалнята, Том и Елинор поемаха дълбоко дъх, за да си прочистят дробовете.

— Направо го размаза тоя. Какво изражение само… красива картина. — Той я прегърна, а тя отвърна доста колебливо. — Да благодарим на бога за равина шахматист в Тел Авив. Как се казваше той?

— Не си спомням — отвърна тя тихо.

Той я погледна и разнежените му чувства отстъпиха пред един доста по-твърд порив. Равинът със забравеното име, Тел Авив, сцената на последната им среща, или по-скоро последната им кървава схватка. Не биваше да го прави, знаеше, че не бива, но нямаше сила, която да го спре; като че ли съзнанието и езикът му бяха настроени да се задействат винаги в неподходящите моменти.

— Готова ли си да ми кажеш сега след толкова години, през които си могла да размишляваш?

— Какво да ти кажа?

— Ами не знам. Да започнем с въпроса защо ме изостави. Струва ми се добро начало, а после ще продължим нататък.

— Искаш да кажеш, че не знаеш защо?

— Как бих могъл? Думите ти бяха лишени от всякакъв смисъл.

— Защото, както обикновено, ти не ме слушаше. Това не е мой проблем.

— Увърташ, също като едно време.

— Не съм длъжна да стоя тук и да слушам налудничавите ти приказки.

— Права си. Седни на пода, а аз ще продължа да се правя на луд. Разполагах с години, за да се подготвя. Всъщност този пристъп може да трае цели три дни, докато добрият стар „Саутуест Чийф“ стигне до Тихия океан!

— Очаквах нещо подобно още от момента, в който те видях. Знаех си. Ни най-малко не си се променил.

— Какво точно очакваше, Ели?

— Елинор.

— Извинявай, за момент се бях отнесъл в миналото, когато ти беше просто Ели.

— Лазиш ми по нервите, ти наистина нищо не разбираш. Никога ли няма да отвориш очи, за да видиш света такъв, какъвто е?

— Видял съм много повече от всеки друг и никога не съм си слагал розови очила!

— Погрешно ме разбра. Исках да кажа, че виждаш онова, което желаеш да видиш, и толкова.

— Появил се е някой друг, така ли?

Елинор извъртя очи и пренебрежително махна с ръка.

— Защо мъжете винаги си мислят, че има друг, след като обикновено те са тези, които изневеряват?

— Аз никога не съм ти изневерил! Никога!

— Не съм си го и помислила. За себе си мога да кажа същото.

— Тогава защо си отиде?

Тя уморено поклати шава.

— Том, ако досега не си проумял причината, каквото и да кажа, няма да ти стане по-ясно.

— Извинявай, позабравил съм как се разгадават женските приказки. Помогни ми да разбера какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш!

— И след толкова години виждам, че не си успял.

— Какво не съм успял?

— Да пораснеш! — отсече тя.

Преди да успее да й отвърне, прозвуча песен. В следващия момент се зададе група песнопойци — униформени служители, наобиколени от пътници. Зарязал бара, Тайрон пристъпваше начело със сърцато изпълнение на „Ще си бъда у дома за Коледа“, макар че за да не скандализира по-консервативните от певческата компания, кършеше бедра само в границите на допустимото. Последна в процесията, Агнес Джоу сама държеше басовата партия.

— Вие двамата ще се присъедините ли? — запита Тайрон. — Не мога аз да видя дама, способна да обърне наведнъж цяло „Котелно“, и да не поискам да я опозная.

Елинор се отдалечи, скръстила ръце на гърдите си.

— Ей, аз да не изтърсих нещо, дето не трябва?

— Не, Тайрон, вината е моя — успокои го Том.

Канеше се да последва Елинор, за да довършат „спора“, но чувстваше, че няма сили, а и повече се опасяваше от своите думи, отколкото от нейните. По пътя към купето си дочу от долния етаж да се носи смях. Смях — точно от това имаше нужда в момента. Забърза по посока на звука. Тук купетата бяха с по-евтини легла, по-малки от неговото, и без душ, но във всяко имаше тоалетна и мивка. В края на коридора зърна Реджина и гледачката на таро, които стояха пред едно купе и си говореха с някого вътре.

Реджина го забеляза и му махна приканващо. Когато се присъедини към тях, в купето видя една по-възрастна жена. Забеляза и инвалидна количка, сгъната и облегната на отсрещната стена, преди да се извърне към гледачката. Тя не се беше разделила с пъстрата си шапка, но вече бе свалила смешните обувки и по пантофи изглеждаше поне десетина сантиметра по-ниска и съвсем дребничка. Отблизо искрящите й сини очи излъчваха чаровна дяволитост и топла усмивка. Том зърна шарена завеса от мъниста пред отсрещното купе, надуши и миризма на тамян, което според него беше сериозно нарушение на разпоредбите на „Амтрак“.

— Предполагам, ваши са тия добавки към интериора — обърна се той към ясновидката.

— Забелязвам, мистър Лангдън, че и вие не сте лишен от телепатични способности — отвърна тя с гърлен смях.

— Но откъде знаете… — Той се сепна и погледна Реджина. — Добре де, не е нужно да намесваме извънземни. Ти си й казала.

— Представям ти Друсила Пардоу, Том. На нея не е нужно да се казва каквото и да било, тя знае всичко.

Друсила протегна изящна ръчица.

— Близките ми приятели ме наричат Мисти. Вече знам, че ще станем добри приятели, затова отсега и вие може да ме наричате така.

Мисти говореше с южняшки акцент, подсилен с още по-сочна нотка.

— Ню Орлиънс? — попита Том.

— С известно влияние от Балтимор. Много добре, Том. — Тя се доближи още повече, при което той заключи, че мирисът на тамян всъщност е дошъл от парфюма на Мисти.

— Мисти е била експерт-счетоводител в Балтимор — обясни Реджина.

— Открих, че ме бива да работя с числа, а такава дарба трябва да се използва за по-висши цели от укриването на данъци, не мислиш ли, Том?

— Дума да няма.

— Права си, наистина е симпатяга, Реджина — обади се жената с инвалидния стол. Тя тъкмо привършваше вечерята си, сервирана на подноса пред нея.

— Не знаех, че във влака предлагат обслужване по купетата — рече Том с усмивка. — Аз самият бях принуден да доплавам до ресторанта.

— Че как да няма? — усмихна се жената в отговор. — Достатъчно е да разполагаш с ей такова приспособление, и Реджина ще ти носи храната всеки път. — И тя посочи инвалидната количка.

— Къде ми отиде възпитанието! — възкликна Реджина. — Линет Мънроу, Том Лангдън.

Линет бе около шейсет и пет годишна, все още привлекателна жена с дълги посребрени коси и изящно лице. Изглеждаше с висок дух въпреки недъга си.

— Разбрах, че работиш с кинаджиите, Том — подкачи го Реджина.

— Това наистина ли е Макс Пауърс? — попита Линет. — Обожавам филмите му.

— Жената с тях — продължи Реджина — се е записала като Елинор Картър, но според мен е кинозвезда и пътува инкогнито. Това се казва класа. Умопомрачителна красота. Кажи, Том, кинозвезда ли е?

— Всъщност аз я познавам. Занимава се с писане, не е актриса. Макар че за стила и красотата съм готов да се съглася с теб.

Виж, по отношение на разсъдъка й в момента не бе толкова сигурен.

— Познаваш я, искаш да кажеш, отпреди?

— Да. Навремето работехме заедно в един екип като журналисти.

— Аз пък чух, че е било нещо повече от работа — обади се Мисти.

— Какво знаеш? — зяпна Том.

— Във влака новините се разпространяват с невероятна бързина, само църквата може да му съперничи. Нададеш ли ухо, всичко чуваш. Нали разбираш… — Тя още повече се доближи до Том. — При тази теснотия.

— А клюкарите само подслушват — мрачно отбеляза Том.

— Е, това не беше много любезно от твоя страна. Чуй моя девиз: ако нямаш какво хубаво да кажеш за някого, най-добре потърси Мисти и с нея го сподели.

— Време е да вървя, дами — обяви Том и се откопчи от ясновидката.

— Аз също — каза Реджина и вдигна таблата на Линет.

Не бяха се отдалечили много, когато Мисти извика:

— Ей, Том? — Той се извърна й видя да му маха с ветрило от картите таро. — Имам тайното усещане, че нещо с теб ни свързва.

— Той си има приятелка в Ел Ей, отива й на гости за Коледа — обясни Реджина. — С нейния глас говори Къпи, бобърът вълшебник по телевизията.

Том я зяпна изумен.

— Това пък откъде го научи?

— Агнес Джоу ми каза.

Подразнен до крайност, Том изгледа двете жени.

— Чудя се за какво ли ни е ЦРУ при таланти като вас.

— Не се сърди, Том — напевно проточи Мисти. — Улегналият мъж има нужда от улегнала жена. Анимационните герои няма да те стоплят нощем, скъпи.

— Интересен екземпляр е тази Мисти — подхвърли Том на Реджина, когато изкачиха стълбите.

— Знаеш колко сърдечни са южняците. Не вярвам да е говорила сериозно. Поне не напълно. Приятелки сме с нея.

— Значи често пътува с този влак.

— О, да. Предсказва бъдещето на хората, гледа им на ръка, на карти, и то безплатно. Обикновено от Вашингтон взима „Кресънт“, който отива директно в Ню Орлиънс. Има малко магазинче във френския квартал, съвсем близо до Джаксън Скуеър. Ходила съм там, много е шик.

— А Линет? Много мило, че си й занесла вечерята.

— Знам колко е трудно във влак да се придвижваш с инвалидна количка. Тя страда от множествена склероза, но не се оставя болестта да я съкруши. С нея чудесно се забавляваме.

— Добре си познаваш пътниците.

— Те са много важни за мен. Всъщност…

— Ах ти, малка крадла!

В полезрението им попадна Гордън Мериуедър.

— Моля? — примига Реджина.

Мериуедър пристъпи войнствено.

— Ограбили са ме и съм готов да се обзаложа, че това си била ти. Всъщност ти единствена си имала възможност. Ще те уволня и ще празнуваш Коледа в затвора! — закани се той гръмогласно.

— Млъкнете за минутка — каза Реджина. — Не приемам да ми говорите с такъв тон, а същото важи и за обвинението. Ако нещо е изчезнало, ще изготвя протокол и ще го изпратим до съответните власти.

— Не ми хвърляй прах в очите — сряза я Мериуедър. — Искам си нещата, и то веднага.

— Първо на първо, не зная какви са тези неща, нито кой ги е взел, тъй че няма да стане толкова лесно, сър.

Том направи крачка и застана помежду им.

— Виж, Горд, аз не съм изтъкнат адвокат като теб, но все пак знам, че всеки е невинен до доказване на противното. Ако не разполагаш с безспорни улики, то тогава ти клеветиш жената, и то пред свидетел, а това може да ти струва скъпо, както ти е добре известно.

— Ти пък какво разбираш от клевета? — ококори се Мериуедър.

— Името ми е Том Лангдън. Занимавам се с журналистически разследвания. Впрочем печелил съм и наградата „Пулицър“. Веднъж правих статия за един американски адвокат в Русия, който здравата се беше изложил. В момента е в затвора и сам си пише изложението до апелативния съд. А от опит знам, че ако има нещо, което да е с по-голяма тежест от документите в съда, това е историята да попадне в някой вестник, та цял свят да я нищи.

Мериуедър отстъпи крачка назад и отново излая към Реджина:

— Джобният ми компютър, двеста долара в брой и часовникът ми „Таг Хойер“. Искам си ги, преди влакът да стигне Чикаго, иначе ще хвърчат глави. — След тези думи той наперено се отдалечи.

Том и Реджина дружно въздъхнаха.

— Тоя тип е голям досадник — рече Том. — Сигурно е чул, че с нас пътува и Макс Пауърс, и си е наумил да се пробва за ролята на чичо Скрудж.

— Майка ми ме е учила да бъда мила с всички, но не вярвам да познава Гордън Мериуедър.

— Ти май не го виждаш за пръв път.

— Целият влак го познава. — Тя замълча за миг. — Благодаря ти, Том. Много ти благодаря.

— Та ти и сама би се справила.

— Наистина ли си имаш един „Пулицър“ вкъщи?

— Не. Имам два.

— Виж, това е страхотно.

— Лесна работа. Просто решаваш, че в живота ти няма нищо по-важно от това да хвърчиш от едно място на друго и да пишеш за всяко ужасяващо събитие, на което се натъкнеш. Цивилизованите хора четат какво си написал, после го забравят, но те потупват по рамото и ти дават награда, за да покажат колко се радват, че нищо не си променил.

Най-сетне той тръгна към купето си, за да поспи.