Дейвид Балдачи
Коледен експрес (12)

12

Макс и Кристобал не бяха сменили лъскавите си дрехи; младият секретар, с неизменните си слушалки и клетъчния телефон, пристъпваше с наперената походка на настървен воин от футуристичен филм. Елинор обаче се беше преоблякла и сега носеше тюркоазна пола, бяла памучна шемизета и метална верижка наместо колан, която подчертаваше тънката й талия. Косата бе прибрана и вдигната нагоре. Нищо чудно, каза си Том, да е взела душ в своята кабинка, горещата уханна пяна да е обливала това стройно апетитно… Не; той определено не можеше да си позволи да мисли подобни неща и да се надява да запази разсъдъка си. И в същото време фактът, че бе пожелала да се освежи и бе дошла, за да го види, му вдъхна чудесно чувство на увереност, което се стопи още щом забеляза изражението й. То бе твърде далеч от неподправеното блаженство. „Гибелно“ бе думата, която изникна в замаяното му от джина съзнание.

— Том! — избоботи Макс с ентусиазъм, който сякаш настояваше: „Аз не само съм неприлично богат, но и извънредно забавен.“ Групата потърси място да се усамоти. — Закъсняхме, извинявай — продължи Макс. — Ние с Елинор имахме да изясним някои неща. Ама че пътуване, а?

Кристобал зяпаше тъмнината отвън с маска на загриженост върху красивото си лице.

— Е, поне се движим нанякъде.

— За пръв път ли пътуваш с влак, Кристобал? — попита и Том.

— И за последен, надявам се.

За Том нямаше съмнение, че младокът си пада по частните самолети, където се лее шампанско, никой за нищо не го закача и той може да полегне в спуснатата седалка и да мечтае как много скоро ще се нареди сред титаните в киното.

— От друго поколение е той — рече Макс и закачливо тупна секретаря си по рамото. — Влаковете не са му по вкуса. За разлика от нас с теб.

— О, ние с Ели в чужбина доста сме кръстосвали с влак. Спомням си веднъж от Амстердам до Париж се возихме с един стар раздрънкан локомотив. Качихме се в пет сутринта с намерението да хапнем във влака, но научихме, че нямало храна, защото стюардите стачкували. Примирихме се, че ни чака бавна гладна смърт, а отгоре на всичко по полята взеха да се мяркат хора и защракаха с фотоапарати. Помислих си, че влакът ни е отвлечен, нали разбираш, от стачкуващите стюарди и бог знае какво ни очаква в Париж.

— И какво стана? — не се стърпя Макс.

— А, в Париж ни посрещна духов оркестър. И после един лъскав червен експрес плавно спря до нас. Това било последното пътуване по маршрута, преди да въведат изцяло електрическите експреси. Затова бил целият шум. Та докато свиреше оркестърът, похарчихме около милиард франка, за да се натъпчем. Помниш ли, Ели?

— Сега съм Елинор, просто Елинор. А това не си го спомням.

Изпитият джин вече бе загрял Том от пръстите на краката до устата, превърнала се в 80-милиметрова гаубица.

— Ясно, Ели. Това очевидно е останало в миналото. Махайте старото, дайте подобрената версия. — Той погледна към Макс. — Та, казваш, вие с Елинор сте си поговорили.

— Да, обсъдихме нещата. И ако нямаш нещо против, двамата можете да започнете веднага.

Объркан, Том погледна Елинор.

— Но аз мислех…

— Заинтригува ли се Макс, ентусиазмът му става заразителен, действа бързо и безотказно — обясни приглушено тя, без да среща погледа му.

— Сигурна ли си, че не са те извозили? Без да искам да кажа нищо лошо, разбира се.

— Ни най-малко — намеси се Макс. — Нали, Елинор?

Тя кимна.

— Е, как предлагаш да започнем? — попита мило Том.

— Ти какво откри досега? — поинтересува се Макс.

Том се отпусна назад и подпря празната чаша в дланта си.

— Ами за начало в Уисконсин отглеждат женшен, който превръща старчоците в истински Рамбовци в леглото. Има една смахната на име Агнес Джоу, която по необясними причини всички познават. Тежи повече от мен, но е играла на трапец в трупата на „Ринглинг Бръдърс“. — Той посочи Стив и Джули. — Тия двамата ще се венчаят, като се качат в „Саутуест Чийф“. Добри деца, но са малко поизплашени. Та като се настаним във въпросния влак, ще се свържа с един човек, който ще ни разкаже сума страхотни истории. Дамата ей там, която гледа на таро, омайва могъщи бизнес магнати, като наднича в бъдещето им. А, да не забравя и Елвис Пресли, преродил се в чернокож симпатяга на име Тайрон, който поднася на бара една микстура, наречена „Котелното“, която, ако не те убие, поне ще те накара в екстаза си да пожелаеш смъртта. С нас пътува и един свещеник, който може и да ми даде последно причастие, ако не пристигнем навреме в Ел Ей, защото приятелката ми ще ме убие.

Последното Том изрече с вперени в Елинор очи. В края на краищата нали тя го беше зарязала. Улови я да примигва. Боже, чак не повярва на очите си. Нямаше представа дали нещо й е влязло в окото, или думите му я жегнаха, но определено го накара да поизтрезнее.

— Уау! — възкликна Макс. — Наистина не си си губил времето.

— Достигнеш ли веднъж върховете на световната журналистика, длъжен си да поддържаш нивото. Също като Ели… исках да кажа Елинор.

— Тя всъщност никога не говори за този период от живота си.

— Най-добре ще е ние с Том веднага да се хванем на работа, Макс — побърза да се намеси Елинор. — Времето никак не е много.

— Всъщност остава ни пътят до Чикаго, а оттам до Ел Ей. Като гледам с каква скорост се движим, ще бъдем заедно, докато снегът започне да се топи.

— Исках да кажа, че ще се наложи да ви оставя в Чикаго и да продължа със самолет. Изникна нещо лично, Макс. Нямаше кога да те предупредя.

Том остави чашата си. Изникна и още как, в образа на собствената ми персона, отвърна й мислено той.

— Ами тогава да почваме — рече на глас.

Макс не изглеждаше особено доволен от промяната в плановете на Елинор, но ето че отмести очи към Стив и Джули.

— Та казваш, ще се женят в „Саутуест Чийф“?

Том обясни какво е отношението на родителите им и спомена тревогата на Джули да не би твърде малко хора да присъстват на церемонията. Заинтригуван, Макс го засипа с въпроси.

— Горкото момиче — каза Елинор с искрено съчувствие. — Така ли трябва да прекара сватбата си? — И тя погледна към Том. — Спомена, че е от някакво планинско градче във Вирджиния. Кое точно?

— Не ми каза. Защо питаш?

— Нищо чудно да си забравил, но аз съм израснала в Източен Кентъки, съвсем близо до щатската граница. Сигурно съм ходила в родния й град.

След толкова приказки за сватби Том успя да хвърли поглед към ръката на Елинор. Не откри венчална халка, нито нещо, което да прилича на годежен пръстен. Не му се вярваше да няма мъж в живота й. Но ако погледнеше самия себе си…

— Та каква е идеята за сценария? — попита той. Не разбираше нищо от кино, но си беше наумил да влезе в ролята на врял и кипял импресарио.

— Зависи какво ще видим по време на пътуването. Макс иска романтична комедия. Моите предпочитания клонят към заплетена мистерия, в която да не липсват и трупове.

— А защо не и двете? Ако се сглоби както трябва, няма нищо по-забавно от куп безжизнени тела, натръшкани на релсите.

— Казах ли ти? — въодушеви се Макс. — Допада ми тоя симпатяга. Умее да разчупва шаблоните. Мислил ли си някога да пишеш за киното, Том?

Том отмести очи към Елинор.

— Не беше ми хрумвало допреди два часа.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — отбеляза тя.

— Че лесна работа има ли? — не й остана длъжен той.

Макс помоли да го извинят и пристъпи към Стив и Джули, следван от вярното паленце Кристобал. Заля ги с приказки, но Том не можа да чуе нищо. Сигурно разправяше нещо вълнуващо, защото и двамата изглеждаха зашеметени от думите на великия режисьор.

— Макс да не крои нещо?

— Обикновено да — отвърна Елинор.

— Никога не бих си помислил, че накрая ще се озовеш в Ел Ей.

— Всеки все някъде се озовава накрая — погледна го тя за миг. — Я се виж ти. От Бейрут до скринове и аксесоари за баня.

— За да отразяваш войни, трябва да си млад. А аз вече отпаднах от тази възрастова група — рече Том и после добави: — Пък и колко според теб са начините да опишеш как хората се избиват едни други? Още преди пет години ми се свършиха съществителните, глаголите, прилагателните.

— Успя ли най-сетне да промениш света? — На пръв поглед въпросът сякаш съдържаше сарказъм, но тонът й не беше заядлив.

— Огледай се, Елинор, и ще откриеш отговора.

— Малко хора издържат толкова дълго.

По-дълго от теб, каза си Том.

— Как са родителите ти? — попита тя след кратка пауза.

— Загубих и двамата. Мама почина съвсем наскоро.

— Съжалявам, Том. Добри хора бяха.

Поколеба се дали да не й разкаже как се е озовал във влака, но накрая се отказа. Чувството за близост бе изчезнало.

Проследиха как Макс и Кристобал се втурнаха нанякъде, оставяйки двамата млади онемели от изумление.

— Та откъде да започнем? — най-сетне попита Елинор.

Том се изправи и посочи Джули и Стив.

— Това ми изглежда добро начало.

Седнаха при тях и Том им представи Елинор. Първо Стив, после и Джули се похвалиха — с подобаващо благоговение — какво им е предложил Макс Пауърс.

— Ще поръча храната и напитките за цялото празненство, а също и украсата, дори и музика — обясни Джули.

— И ще плати всичко — добави с въздишка на облекчение Стив. — Щял да се договори с „Амтрак“. Макар че представа си нямам как ще реагират.

— Макс обикновено получава онова, което иска — отбеляза Елинор.

— Той ли е наистина прочутият режисьор?

— О, да. А сърцето му е почти толкова голямо, колкото и егото.

— Имам чувството, че току-що сме спечелили на лотария — рече Стив и стисна здраво ръката на бъдещата булка.

— Така излиза — отбеляза Том.

— Къде точно си родена във Вирджиния, Джули? — попита Елинор.

— Не вярвам да сте го чували, градчето се казва Дикинсън Каунти.

— Баща ми е учил в гимназията в Клинтуд. А две от лелите ми живеят в Грънди, Вирджиния.

— Не може да бъде! Досега не бях срещала човек, който поне да е чувал къде се намираме.

— А аз съм израсла в малка ферма в Източен Кентъки, в сравнение с която Клинтуд е огромен град. — Елинор ги погледна окуражително. — А това, което сте намислили, е много смело.

— Ние не се чувстваме особено смели — рече Стив с нервен смях и отново погледна Джули.

— Ако наистина се обичате, сами ще се изненадате колко много можете да постигнете.

Джули сграбчи ръката на Елинор.

— Родени сме почти на едно и също място, а ето вие какво сте постигнали. Направо побеснявам, че родителите му не проумяват колко малко значение има откъде си, важното е докъде ще стигнеш.

— Но ти няма да се омъжваш за родителите на Стив. А нищо чудно просто да си мислят, че никоя не е достойна за сина им. Майките на момчетата са особено ревниви. Просто им дай време, може и да се променят. Ако не стане, то си е за тяхна сметка, а за вас е важно бъдещето.

— Родното ми място ме е закалило. Чувствам, че съм способна на всичко — заяви Джули.

— Щом разчиташ единствено на себе си, наистина ставаш силен, особено когато те потискат хора, които не си правят труда да те опознаят, а просто ти лепват етикета Глупландия. Но като им докажеш, че не са били прави, победата е още по-сладка.

— Съвсем точно го каза — отсече Джули. — А аз имам цял списък с хора, на които ще натрия носа.

Том смушка Стив.

— Дано си се научил бързо-бързо да реагираш с „Да, скъпа“ и „Не, скъпа“. С тая женичка доста често ще ти са необходими.

Появи се отец Кели и се поинтересува дали няма да слязат в салона на долния етаж, където се разигравал страхотен покер. Групата изостави сватбената тема и се насочи към онази част на бар-вагона, предназначена само за възрастни.