Дейвид Балдачи
Коледен експрес (5)

5

Получил разрешение за излитане от железопътната контролна кула, „Капитъл Лимитед“ се понесе по металната писта с дървени подпори и плавно полетя. Спусна облицованите си със стомана крила за поздрав към прелитащо птиче ято, ослепи скупчилите се близо до Капитолия лобисти, защитаващи поредната кауза, и се насочи на запад, както бе сторил и Марк Твен почти като юноша. Младият Сам Клемънс изминал пътя от Мисури до територия Невада с подрусващ дилижанс, преспивайки нощем върху торбите с пощата, а денем седнал отвън по едните си долни дрехи. Макар да се бе наслаждавал на множество редки и красиви гледки, той се бе борил с несгодите на пустинята, с бандити, зли мексикански кучета, лошата храна и скуката, докато Том Лангдън усещаше мощния устрем на хиляди тонове желязо, пък и разполагаше с удобно легло, тоалетна и Агнес Джоу в съседство. Още не можеше да реши кой от двамата бе извадил по-голям късмет.

Обади се на Лелия по клетъчния си телефон. Не беше й казал, че ще пристигне с влак, защото искаше да я изненада. Тя наистина остана изненадана, но не както той си го бе представял. Всъщност като чу реакцията й, Том искрено се зарадва, че в момента ги делят близо пет хиляди километра.

— Ще прекосиш цяла Америка с влак? Ти какво, луд ли си? — викна тя в слушалката.

— Хората открай време пътуват така, Лелия.

— Да, през каменната ера.

— Готвя се да напиша нещо за Коледа. — Нямаше желание да споделя другата своя причина за това пътуване, защото го мъчеха известни колебания по отношение на нейното място в бъдещето му — поне в онова бъдеще, което се надяваше да открие по време на пътуването.

— Наела съм частен самолет, който тръгва точно в шест на Бъдни вечер.

— Взел съм си ските, ще бъда там. Влакът пристига в Ел Ей сутринта на същия ден.

— Ами ако закъснее?

— Стига, моля ти се, става дума за влак. Спираме си на гарите, изчакваме едни пътници да слязат, други да се качат и така до Ел Ей.

Чу я да въздъхва дълбоко и продължително. Всъщност напоследък бе изслушал немалко такива въздишки. Отстрани погледнато, отношенията им бяха идеални, защото не се налагаше да са заедно всеки ден. Нямаше ги споровете около готвенето, чистенето, за това как да се изстисква пастата за зъби или кой кое шкафче в банята ще ползва, които да се превърнат в унищожителна сила за иначе щастливата двойка. Повечето пъти се хранеха навън, правеха романтични разходки по плажа в Санта Моника или пазаруваха на Пето Авеню, спяха до обяд, а после поне два месеца не се виждаха. Ако имаше повече бракове с подобно разписание, то броят на разводите, вярваше Том, щеше рязко да спадне. А щом е така, зачуди се той, за какво са тия въздишки напоследък?

— Просто бъди тук навреме. Не искам да обърквам плановете на всички.

— На всички ли? Кои са тия всички?

— Онези, които идват с нас в Тахо.

Това беше новина за Том.

— Кои са те?

— Приятели от киното, агентът ми, мениджърът ми и разни други. Нали говорихме за това.

— Не, не сме говорили. Мислех си, че ще бъдем само аз и ти. Както през последните две години.

— Именно затова реших, че би било хубаво да направим промяна.

— Което какво означава? Че ти е скучно само с мен?

— Не съм го казала!

— Не е и необходимо. Армията, която си поканила на нашата Коледа, говори достатъчно красноречиво.

— Виж, не искам да се караме. Просто реших, че ще бъде забавно да прекараме Коледа в Тахо в приятна компания. Повечето ги познаваш, не е, като да се виждате за пръв път, и освен това не казвам, че няма да можем да се усамотим. Наела съм само една стая, скъпи. И съм си купила ново боди, само за теб. Има си коледен надпис, доста провокиращ — добави тя с най-въодушевения тон. Том усети по тялото му да пробягват тръпки. Нищо чудно, че тази жена печелеше толкова добре с едните гласни струни.

Том открай време се стъписваше пред убеждението на жените, че могат да съкрушат един мъж просто като атакуват първичните му инстинкти, намеквайки, че го очаква евентуално разширяване на плътските познания. В битката между половете това се равняваше на предупредителна ядрена атака. Според него си беше удар под кръста и, честно казано, унизително за цялото мъжко съсловие.

И въпреки това се чу да казва:

— Виж, бебчо, аз също не искам да се караме. Ще пристигна навреме, кълна ти се.

Затвори телефона и за няколко мига се остави в плен на видения с палави бодита. Понякога съм такъв наивник, каза си тъжно той.

Докато се упрекваше, в коридора настъпи някакво раздвижване. Преди да отвори вратата и да подаде глава, от минаващата група се виждаше само влачеща се ръка и крак. Макар да ги зърна за секунда, откри нещо познато в тия крайници. Реши, че са се отправили към друга част на спалния вагон. Важните персони, естествено, щяха да получат първокласни удобства. Мина му мисълта да ги последва, да се увери, че са онези от лимузината, но реши, че по-късно ще ги издебне.

Отново седна и се загледа в пейзажа. Дотук ходът на влака бе гладък и плавен, а тракането на колелата действаше успокояващо. Това всъщност не е прословутото „трака-трак“, реши Том. То по-скоро приличаше на провлачено жужене, шепот, жужене и отново шепот, последван от издълбоко „ссс, бууум, бааа“. Хубаво беше да знае, че е отметнал този важен въпрос.

Най-напред щяха да спрат в Роквил, Мериленд, на някакви си двайсет и пет минути от Вашингтон. Близо до Роквил се намираше „Сейнт Мери“ — скромна бяла църква, кацнала на малко хълмче. Там бе погребан Скот Фицджералд — не по някаква друга причина, а просто за да уважат желанието му да остане за вечни времена на родна земя. Том си отбеляза мислено да изготви в писмен вид точни инструкции за собственото си погребение, след което извади лаптопа и натрака някои свои наблюдения за бъдещия разказ, макар да не смяташе, че е видял бог знае колко. Като оставим настрана нападението на Агнес Джоу и обещаващото гукане на Лелия, дотук пътуването бе минало, общо взето, без особени сътресения.

Реши да потърси някой, с когото да си поприказва. Влакът потегли и той трябваше да се подпре с ръка на стената в коридора, за да запази равновесие. Някой бе окачил празнични гирлянди по протежение на пътеката, а на вратата, свързваща ги със съседния вагон, дори имаше истински коледен венец.

Докато минаваше край купе А, възрастният свещеник от чакалнята излезе оттам и се блъсна в него, тласнат от инерцията на движението.

— Здравейте, отче — рече Том и протегна ръка за кратко ръкостискане, колкото да помогне на стареца да се закрепи.

Елинор Картър бе католичка и където и да се озовяха, двамата с Том ходеха на литургия. Тя все се шегуваше, че просто ще упорства и в някакъв момент Том или ще бъде спасен, или ще претърпи духовна лоботомия. Всъщност за кратко в гимназията си бе въобразявал, че иска да стане свещеник. Като ученик беше кльощав и непохватен и се източи изведнъж, тъй че ставите му не бяха развили нужната координация. Тази негова несръчност и стряскащото с вида си упорито акне го направиха изключително непопулярен сред връстниците му. Като естествена последица бе дошла мисълта за кариера в самота, вглъбение и молитви. Две неща го спряха: първо, той не беше католик, и, второ, клетвата за безбрачие съвсем не му беше по вкуса. Когато узна за това изискване, той си пожела да стане по-скоро рок звезда.

— Вече не служа в църквата — рече благо божият човек. — Макар все още да се обличам със свещенически дрехи, защото други и нямам, освен онзи всекидневен костюм от шоколадово кафяв полиестер от седемдесетте години, за който все още не съм измолил прошка.

— Е, свещеникът си остава свещеник.

— Аз съм отец Пол Кели, бивш служител в храма на свети Тома Аквински.

— Том Лангдън. В Чикаго ли ще посрещнете Коледа?

— Не, отивам в Лос Анджелис. Сестра ми и нейните дечица живеят там. Ще посрещнем заедно празниците.

— Аз също. Предполагам, и вие ще продължите със „Саутуест Чийф“.

— О, да. Ако е вярно каквото разправят за гледките по пътя, то ще се насладим на Божиите дела.

— Може би пак ще се видим в салона след вечеря. Ще ви предложа да изпушим по една от моите пури. — Том бе забелязал дръжката на лула да стърчи от джоба на свещеника.

Отец Кели го удостои с дяволита усмивка и сложи ръка върху неговата.

— Бог да ви благослови, синко, влаковете наистина са цивилизовано транспортно средство, не мислите ли? А може би ще видим и онези хора от киното — добави той.

— Какви хора?

Отец Кели се приближи и огледа коридора за някое любопитно ухо. Том тутакси си представи, че е таен шпионин на баптистите или методистите, изпратен в Рим да изкопчи строго пазени църковни тайни от някой свещеник с голяма уста, които после описва с възнаградено злорадство, докато из Ватикана яростно хвърчат изпепеляващи меморандуми.

— Дойдоха с огромна лимузина, която спря досами влака. Съвсем дискретно се поинтересувах кои са… любопитен съм по природа, пък и хората не се стесняват да споделят каквото им падне, ако имат насреща си свещеник. Повярвайте, Том, стига да не им липсва въображение, хората са готови да изповядат всяко деяние, истинско или измислено, и слава богу, обикновено е по-скоро второто. Двама са, поне така чух. Единият бил прочут режисьор, продуцент или нещо такова, макар че не чух името. Другият е актьор или може би писател. Пътуват с влака, защото подготвят филм за някакво подобно пътуване.

Кинаджии, каза си Том, филмова звезда. Може би затова нещо в единия от двамата му се бе сторило познато.

— Какво съвпадение — каза на глас.

— Не разбирам. — Свещеникът го погледна въпросително.

Том обясни, че се готви да опише едно такова пътуване, и старецът като че ли се зарадва от новината.

— Е, подходяща тема сте избрали за статията си. Аз самият много съм кръстосвал с влак и всеки път пътуването е било пълно с изненади.

— Вече и аз започвам да го вярвам — призна Том.