Дейвид Балдачи
Коледен експрес (10)

10

Както оглеждаше ресторанта, Том отново се пренесе в „Север северозапад“, алфата и омегата на неговите железопътни познания. Във филма Кари Грант, преследван от полицията и началник-влака — като всеки беден беглец от правосъдието няма билет, — се озовава сред елегантната обстановка на вагон-ресторанта. Безупречно облеченият салонен управител го посреща и покрай шикозно облечените клиенти го отвежда до масата на умопомрачително сексапилната Ева Мари. Излиза, че тя е уговорила сервитьора да настани Кари при нея. Красивите жени устройваха все такива капани на бедния Кари Грант. Поръчват си вечеря, пият, смеят се; започват да те галят с думи още на масата в една от най-еротично въздействащите филмови сцени, поне според Том. В момента той си представяше единствено Елинор в ролята на Ева Мари. Колко жалко, каза си, колко жалко наистина, че не съществува и най-малка вероятност това действително да се случи.

Във вагон-ресторантите на „Амтрак“ гостите биваха разполагали така, че да могат да подхванат разговор и да завържат нови познанства, макар и мимолетни. В духа на тази традиция Том бе настанен срещу мъж на средна възраст и жена, която за жалост ни най-малко не приличаше на Елинор, нито пък на Ева Мари. Мъжът бе с костюм и вратовръзка. От другата страна на пътеката седяха Стив и Джули. Пиеха червено вино, държаха си ръцете, тихичко си приказваха и изглеждаха все така притеснени. Любовта на младите — несравнимо прекрасна, несравнимо злощастна, рече си Том. Може би по-злощастна е само старата любов, останала невъзнаградена. Всъщност, откакто видя Елинор, беше сигурен в това.

От дочутото тук-там из ресторанта той заключи, че основната тема на разговор е неочакваното спиране на влака. Всъщност колкото по-дълго останеха на едно място, толкова по-дълго щеше да е близо до Елинор. И каква полза, залита се той, след като нейното отношение беше повече от очевидно. Бе таил някаква надежда, че тя все още го обича, независимо от внезапния край на връзката им. През всичките тези години се беше осланял на тази мисъл, скътана на сигурно място, като в таен джоб, и тя му бе помагала в тежки моменти, а сега този джоб бе празен, все едно откъснат от дрехата на тялото му.

— За втори път тази седмица пътувам с влак, който спира така внезапно — каза жената срещу Том. Беше се представила като Сю Бънт от Уисконсин. На вид беше около петдесетгодишна, облечена делово, висока и налята, с късо подстригана коса. Мъжът с костюма седеше до нея. Очевидно не бяха двойка, защото господинът бе настанен секунди преди Том. Сю бе започнала вечерята сама.

— Виж ти — гласеше отговорът на мъжа, който не пожела да се представи.

— Обикновено не пътувам с влак, но пък самолетите за нашата верига не са толкова удобни — обясни жената.

— С какво се занимавате? — попита Том, колкото да се включи в разговора.

— Търговски представител съм в компания за здравословни храни — отвърна Сю и обилно намаза края на франзелката с масло.

— Весели празници — поздрави ги сервитьорката. Тя им поднесе яйчен коктейл — както се оказа, традиционна безплатна почерпка за пътниците в „Кап“.

— Весели празници — отвърнаха и тримата, след което Сю се поинтересува какво ги задържа.

— Началник-влакът каза, че никак няма да се бавим. Имало нещо на релсите.

Коледната шапчица на момичето привлече вниманието на Том към празничните лампички по прозорците и масите.

Дадоха си поръчките. Менюто обещаваше все хубави неща, а и от кухнята на долното ниво се носеха приятни аромати — може би ястията скоро щяха да пристигнат със специалния асансьор. Том си поръча ребърца, отказа салата и поиска водка с портокалов сок наместо предястие. Тъкмо да допре чашата до устните си, когато усети тялото си изтикано до стената. Извърна се, а Агнес Джоу вече се наместваше до него, оставяйки му пространство от някакви си двайсетина сантиметра, в които да завърши вечерята си.

— Здравей, Агнес Джоу — поздравиха в хор двамата му сътрапезници.

Том озадачено вдигна вежди. Нима всички в този влак я познаваха?

— Здравейте, сладурчета.

Том се осмели да я погледне и зяпна зашеметен. Агнес Джоу носеше панталони, опънати до краен предел, разбира се, но все пак приятни на вид, подходящ пуловер и фризура, представете си. Беше си сложила някакъв грим, който определено я подмладяваше. Преобразяването бе толкова драстично, че той онемя.

— Здрасти — изтърси глуповато.

— Здравей, Агнес Джоу — изчурулика сервитьорката и се приближи. — Обичайната поръчка ли?

— О, да, с допълнителна порция лукчета.

— Доколкото разбирам, често пътуваш с влак — отбеляза Том, когато момичето се отдалечи.

— Обичам влака и онези, които го предпочитат. Все приятни хора. Не че не съм летяла. Аз съм правоспособен пилот от гражданската авиация, но предпочитам влаковете.

Агнес Джоу, изпълнила до краен предел кабината на двуместна чесна, обгърнала с тлъста пръсти лоста за управление, захлупила гумените педали с огромните си стъпала… този образ Том възприе като халюцинация.

— Значи работите в здравеопазването? — обърна се мъжът към Сю.

— Продавам здравословни храни — натърти жената. — Търговски представител съм. Преди работех като секретарка в адвокатска фирма, но в един момент реших, че не издържам повече.

Е, и Том бе поопознал особения вид американски прависти канибали, докато течеше разводът му, а не бе забравил и скорошната си среща с Гордън Мериуедър. Той вдигна чашата си към Сю в знак на съпричастие.

— Какво знаете за женшена? — попита мъжът.

На вид изглеждаше прехвърлил петдесетте и делови, макар че проявяваше доста странни тикове, които определено го отличаваха от побратимите му. Устата му например често-често се разтягаше до ушите и в този момент той си поемаше въздух, като че ли се опасяваше да не вземе да свърши. После очите му изскачаха от орбитите и Том се плашеше, че всеки миг ще забие нос в чинията със салата. На всичко отгоре облизваше устни с такова настървение, че човек оставаше с впечатлението, че езикът му ще получи гърч или направо ще изпадне от устата. За капак на всичко имаше невероятно дразнещия навик непрестанно да се оглежда, сякаш се готви да каже нещо — устните му се издуваха, тлъстият му врат се затрисаше, очите запримигваха, ръцете се извисяваха нагоре, сякаш предстоеше да се излее титанична мъдрост или поне сензационна клюка, а след това напрежението внезапно спадаше и той просто посягаше към маслинката в чашата си. След като за четвърти път бе изпълнил този налудничав ритуал, Том едва се сдържа да не скочи през масата и да го стисне за гушата.

— Женшен? — повтори Сю. — Имате предвид билката?

— Да, нека ви обясня защо ви питам. — Той огледа заговорнически всички и сниши глас. — Запознах се с една жена. Азиатка ли, ориенталка ли, както е прието да се казва в днешно време, никога не мога да го запомня. Едва ли им викаме жълтури, нали? — опита да се пошегува той.

— В никакъв случай — заяви Агнес Джоу. — И моля ви, не го правете. Толерантността и разбирането на чуждата култура поддържат мира в света. Освен това имам предци с японска кръв.

Том огледа масивната дама и са запита дали не е глътнала някой от предците си. Забеляза, че речникът и изговорът й също са претърпели благоприятна промяна. Какво ставаше тук?

— Правилно — съгласи се мъжът. — Съжалявам за лошата шега. Та тази жена, нали разбирате, даваше вид, че ми е хвърлила око. Пък и аз си падах по нея. Излязохме да вечеряме веднъж и тя повдигна въпроса за този женшен. С две думи казано, впоследствие ми изпрати от него. От Китай, ако не се лъжа.

— Всъщност женшен се отглежда и в Уисконсин — каза Сю, наплескала франзелката с толкова дебел слой масло, че хлябът вече не се виждаше. — Там почвата е идеална.

Том се втренчи в нея. Щатът Уисконсин имал идеалната почва за женшен? Това му звучеше налудничаво, но пък и той какво разбираше? Да не би пък футболистите от „Грийн Бей Пакърс“ да бяха до един фенове на женшена?

— Добре де, Уисконсин — каза мъжът. — Въпросът е, че тя ми го изпрати и аз не знам какво да го правя. Да го готвя ли, да го пия ли?

— Като ви го е пратила, то не значи, че трябва непременно да го използвате — включи се Том.

— Ама вижте… — Мъжът се сконфузи и хвърли по един кос поглед към дамите. — Предполагам, пратила ми го е… нали разбирате, понеже се предполага, че повишава ефективността на някои органи. Поне аз го схванах като намек. Би трябвало да добавя, че е доста по-млада от мен.

Том започна да си дава сметка накъде е тръгнал разговорът, когато Агнес Джоу отбеляза:

— Искате да кажете да сте в състояние да вилнеете като млад жребец с жена на половината ви години, за да не реши тя, че има насреща си торба стари кокали?

Настъпи продължително мълчание, което накрая мъжът прекъсна с думите:

— Нещо такова исках да кажа, да. — След което с подновен ентусиазъм си пое дъх и нападна почистените от костилките маслини.

— Аз бих го смляла — заяви Агнес Джоу с изпепеляващ поглед — и бих ви го инжектирала директно. Направете го непосредствено преди атаката, а след това изскочете от банята, викайте и се бийте в гърдите като Тарзан, преди да й се нахвърлите. Чувала съм, че подобно поведение допада на азиатките.

Мъжът погледна Том с израз на накърнено честолюбие. Очевидно очакваше проява на мъжка солидарност. Том обаче успя да изрече единствено:

— И аз така съм чувал… драги. — След което гаврътна наведнъж остатъка от питието си.

Поръча си чаша мерло след водката и мина към основното ястие, което беше великолепно. Огледа ресторанта и забеляза една маса, на което седяха двама мюсюлмани и индианец, увлечени в оживен разговор, един вид словесна битка. Всички се усмихваха, тъй че разговорът поне отстрани изглеждаше цивилизован. На друга маса красива чернокожа жена на средна възраст бе очевидно ухажвана от млад, привлекателен кореец. Тя отбиваше атаките му с добродушно пренебрежение, но Том усещаше, че се чувства поласкана. На трета маса някакви бизнесмени зяпаха омаяни гледачка на таро, която четеше по дланите им, а картите бе пръснала пред останките от своето печено пиле по рецепта от долината Шанъндоа. Тя методично набучваше и поднасяше към устата си хапки от фантастичния чийз кейк, а бизнесмените внимаваха да не изтърват някоя дума, забравили дори клетъчните си телефони.

Том поклати глава. Женшен, летящата Агнес Джоу, хора от всякакви раси и религии, важните клечки, омаяни от причудливите карти таро, и всичко това, примесено с вкусните обилни ястия — може би все пак имаше някаква магия във влаковете. Когато отпи и последната глътка вино, той с наслада отбеляза колко тихо и плавно се движи по релсите „Кап“ при скорост от нула километра в час.