Дейвид Балдачи
Коледен експрес (15)

15

Елинор се прибра направо в купето си, затвори вратата и се заключи, след което дръпна и завесите. Бавно се отпусна на леглото, което Реджина бе оправила по време на вечерята. Загаси лампата и остана с отворени очи в тъмното. Сега можеше да гледа навън, да наблюдава сгъстяващата се снежна пелена. Снегът явно не пречеше на влака; „Кап“ се движеше с пълна мощ. Отвън прелитаха скупчени скромни къщи, гъсти гори, някое и друго поточе, прорязало земята. От комините излизаше пушек, който сякаш изписваше тайни знаци върху снежната канава, послания, които Елинор не успяваше да разгадае. Тя прокара пръсти по студеното стъкло, оставяйки също тъй неразгадаеми символи по гладката повърхност. Заплака тихо, отпуснала глава върху възглавницата, а тялото й се сви в поза на отчаяние.

В съзнанието си отново погледна през прозореца и пейзажът отвън претърпя коренна промяна. Както се бе случило и с Том в ранната вечер, тя се озова в Тел Авив по Коледа. Беше толкова щастлива и в същото време толкова нещастна, че шизофреничното й състояние без малко не я извади от равновесие. А може би тъкмо това се бе случило в коледното утро, когато бъдещето й с мъжа, когото обичаше, внезапно бе зачеркнато. Тя все още добре си спомняше как се бе извърнала да го погледне от стъпалата на ескалатора, как той й бе обърнал гръб и я бе изоставил. При този спомен сълзите рукнаха и силата на волята, с която ръководеше живота си, внезапно отмаля. Беше си въобразявала, че не е в състояние отново да й причини тази болка, но ето че бе го постигнал без особено усилие, с един поглед, с една-две изречени думи. И я бе оставил напълно безпомощна.

На вратата се почука и тя трепна. Не беше готова отново да се изправи срещу него, не сега, може би никога повече.

— Елинор? Не си заспала, нали?

Беше затаила дъх и сега облекчено си отдъхна. Викаше я Макс, не Том.

— Само за минутка.

Тя запали лампата, избърса лицето си с мокра кърпа и посегна към четката, за да оправи косата си. Четката обаче не беше на мястото си. Елинор прекара пръсти през косата си и отвори.

Макс влезе бързо и дръпна вратата след себе си.

— Всичко наред ли е? Не изглеждаш много добре.

— Може би просто съм изморена.

— Всичко е уредено, за сватбата искам да кажа. Говорих с онези от „Амтрак“, не възразяват.

— Това е чудесно — отвърна тихо Елинор.

— Как върви работата с Том? Намира ли се подходящ материал?

— Материалът е страхотен. Скоро ще започна да пиша.

— Това е то пионерският дух. Човек не взима влак, ако иска бързо да стигне до някъде. Качва се заради самото пътуване. Заради изненадите.

— Аз определено бях изненадана.

Макс я погледна с нежност.

— Животът е пълен със странни съвпадения. Веднъж отидох да хапна нещо на обяд при Паупо. Нали го знаеш онзи скъп италиански ресторант близо до Родео Драйв? Влизам, и кого да видя? Не една, не две, ами и трите ми бивши съпруги.

— Не е за вярване. Поотделно ли бяха отишли?

— А, не. Оказа се, че се събирали всеки вторник да си приказват какъв ужасен съпруг съм бил. Един вид клуб на съмишленички, който се събира с единствената цел да разпъне на кръст бившия благоверен. Естествено, никога не споменават, че издръжката, която плащам на всяка от тях, им дава възможност да настанят издокараните си задни части в петзвезден ресторант и четири часа седмично да се оплакват от мен. — Той отново я погледна. — Искаш ли да ми разкажеш за този Лангдън? Ако питаш мен, май сте били много повече от колеги.

Елинор притеснено сплете ръце.

— Помниш ли, когато за пръв път работихме заедно, ти ме попита какво ме кара да пиша, коя е силата, която ме захранва?

— Помня, разбира се. На всичките си сценаристи задавам този въпрос.

— Е, отговорът е Том Лангдън.

— Не разбирам.

— Аз го обичах, Макс. Обичах го с цялото си сърце. Когато всичко свърши, остана празнота, някаква кухина вътре в мен, голяма колкото мъртва звезда. Единственият ми отдушник беше писането.

— Значи аз печеля, но ти — недотам — тихо рече Макс. — Ти си го обичала, а той очевидно все още има чувства към теб. Какво се случи?

Тя се изправи и закрачи напред-назад в тясното пространство.

— Двама души може да изпитват привързаност един към друг, но в същото време да искат различни неща. И тогава просто не се получава, колкото и силна да е любовта.

— И какво иска Том?

— Не вярвам и той самият да знае. Що се отнася до мен, знам само какво не иска. Да бъде обвързан, където и да било, с когото и да било.

— А знаеш ли ти какво искаш?

— Нима някой знае какво действително иска, Макс?

— Аз едва ли мога да дам отговор, интересите ми непрекъснато се менят. Но това е част от живота. Може би искам да бъда щастлив, може би всички това искаме. И откриваме щастието по безброй различни начини.

— Стига изобщо да го открием. Много хора никога не успяват и може би аз съм една от тях.

— Елинор, ти си умна, талантлива, преуспяваща красива жена в разцвета на силите си.

— А може би тази жена няма нужда от мъж в живота си, за да се чувства пълноценна.

— Може би — сви рамене Макс. — Не казвам, че всеки трябва да сключи брак, за да е щастлив.

— А какво всъщност ми казваш?

— Предполагам — рече Макс, като се изправи, — искам да кажа да не си втълпяваш, че нямаш нужда от никого, за да бъдеш щастлива.

Макс тръгна да потърси секретаря си и го откри в купето му, обърнато с краката нагоре.

— Какво правиш, Кристобал?

— Търся си слънчевите очила.

— Слънчеви очила! Я погледни навън, сега е нощ.

— Искам да кажа, че не ги откривам.

— Ще си купиш други.

— Струват четиристотин долара!

Макс го изгледа с укор.

— Колко точно ти плащам, Кристобал?

Младежът преглътна мъчително и притеснено погледна шефа си.

— Спестявах цяла година, за да си ги купя.

— Аха. Виж, за сватбата всичко е уредено.

— Страхотно, сър. Вие сте гений.

— Все така ми казваш. Знаеш си задачите. Не искам никакви гафове.

— Кога съм ви разочаровал, мистър Пауърс?

— Знам какво е било досега, но никой не е чак толкова съвършен, просто не искам точно този път да стана свидетел на първия ти провал. Ясен ли съм?

— Разбирам, сър.

— Добро хлапе си ти, но като стигнем в Ел Ей, ще ти отрежа от парите.

— Но защо, сър? — изумен попита Кристобал.

— Защото дори аз не си купувам слънчеви очила за по четиристотин долара, затова.

 

 

Том лежеше на леглото си и изучаваше дъното на горната койка. Беше задрямал, но сега се чувстваше напълно буден. Изправи се и взе бележника си, но не успя да открие писалката си. Претърси навсякъде, но без резултат. А тази писалка му бе особено скъпа. Елинор му я бе подарила по време на първото им пътуване отвъд океана. Накрая се отказа, стори му се, че чува музика, и излезе в коридора. Песента се носеше от купето на Агнес Джоу. През отворената врата струеше светлина. Той се приближи и надникна предпазливо. Агнес Джоу седеше напълно облечена, на сгъваемата масичка до нея имаше стар грамофон, включен в контакта. Том разпозна песента. „Тиха нощ“. Агнес Джоу вдигна очи и като че ли се смути.

— Надявам се, музиката не ти пречи.

— Че какво по-хубаво от коледни песни, когато празникът наближава?

— Нали попяхме с Тайрон, настроих се някак. А тоя грамофон навсякъде е с мен. Беше на майка ми. Ако искаш да послушаш, си добре дошъл.

Том се поколеба само за миг и седна на канапето. Жената като че ли наистина имаше нужда от компания.

— Реджина ми разказа как си й помогнал да се справи с онзи ужасен адвокат — рече тя, като го измери с поглед. — Извършил си добро дело, Том. Нагърбил си се с ролята на ангел пазител.

— Ами нали казват, че по коледните празници има повече ангели пазители от всеки друг път.

— Това не съм го чувала. Да не би сега да го измисли?

— Ами да, струва ми се.

— Впрочем добре звучи.

Двамата изслушаха още няколко ободряващи коледни песни. В купето всяко нещо си беше на мястото, ухаеше на люляков сапун. Том забеляза издута раница, натикана между стола и стената, с метнато отгоре одеяло. Когато вдигна очи, Агнес Джоу го наблюдаваше внимателно, но с някак тъжно изражение. Точно в този момент по коридора премина цяло семейство — майката, бащата и двете деца. Всички се смееха, по-малкото момченце затанцува и едва се задържа да не падне.

— Приятно е да се озовеш в някой влак по Коледа, когато всички са в добро настроение. Чудесен начин да попътуваш със семейството си.

— Как тъй няма да прекараш Коледа с твоето, Агнес?

— Първо трябва да получиш покана, нали?

— Не се ли разбирате с дъщеря ти?

— Аз чудесно се разбирам с нея. Тя като че ли не ме харесва много-много.

— Съжалявам, Агнес Джоу. Наистина.

— Във влака обаче си имам приятели.

— Но както каза онази дама в салона, приятелите са си приятели, а семейството — семейство.

— Полин с плетката? — усмихна се тя. — Тя пък какво знае? Да не говорим, че по-грозен пуловер в живота си не съм виждала. — Агнес спря само за миг и после продължи: — Аз пък казвам, че семейството е там, където сам го откриеш. Просто трябва да си отваряш очите. Като теб.

— Какво искаш да кажеш с това „като мен“?

— Онази Елинор, от кинаджиите. Същата е, нали? Единствената твоя любов?

— Сега вече дори не сме приятели.

— А бихте могли да бъдете. Дори много повече.

— Не — поклати глава Том. — Твърде късно е.

— Виж, тук грешиш. — Без да обръща внимание на озадачения му поглед, тя обясни: — Достатъчно съм живяла на тоя свят, за да знам, че двама души, които могат да си причинят толкова болка, просто много се обичат.

Том благодари за музикалната интерлюдия и се върна в купето си. Нямаше намерение да пилее време за нещо, което, тъй или иначе, нямаше да се случи. Загубата на Ели веднъж вече го бе разнищила. Последвалият шок все още го разтърсваше след всичките тези години. Затова нямаше да рискува отново да бъде така дълбоко наранен. С миналото бе свършено, възкресение не се предвиждаше. Беше се примирил със съдбата си, когато отец Кели надникна през вратата.

— Случайно да ти се е мяркал един сребърен кръст?

— Защо, да не си го загубил?

— Да ти кажа право, никъде не го откривам.

— Странно. На мен пък ми изчезна писалката.

Свещеникът сви рамене и си тръгна, а в този момент зазвъня клетъчният телефон на Том. А часовникът му показваше, че минава полунощ. Ще не ще, Том натисна бутона за приемане на разговора.

— Ало?

Лелия се обаждаше от Ел Ей.

— Проследих маршрута ти по интернет. Според разписанието трябва вече да си в Питсбърг. Така ли е?

Том погледна навън. Влакът бавно намаляваше скоростта и той потърси с очи някаква табела. Секунди по-късно я откри: Конълсвил, Пенсилвания. Доста път имаше до Питсбърг. Сигурно бяха направили престой, докато е спал.

— Значи си в Питсбърг, нали? — настоя Лелия.

— Ами да, виждам и стадиона. Помниш ли великите играчи на „Стийлърс“ от седемдесетте?

— Не се интересувам от бейзбол. Просто знам, че сега трябва да си в Питсбърг.

— „Стийлърс“ са футболен отбор. Случайно да се сещаш, че при мен минава полунощ?

— Ти пък да не искаш и да спиш във влака? Шумът и друсането не ти ли пречат?

— Всъщност пътуването е чудесно и наистина бях заспал — излъга Том.

— Разположи се ей там, Ерик — каза Лелия на някого.

— Кой е Ерик? — попита Том.

— Моят МТЦТ.

— МТЦТ? Звучи като сериозна болест.

— Масажист терапевт за цяло тяло. Тук сега това е на мода.

— А, сигурно. Та какво се готви да направи за теб добрият Ерик в уединението на собствения ти дом?

— Ще се погрижи за задните ми части и възглавничките на кръста. А после ще ми направи и педикюр.

— Задни части и възглавнички. А нещо помежду?

— Какво?

— Облечена ли ще бъдеш по време на процедурата?

— Не ставай глупав. Сложила съм си хавлия.

— А, тъй ли, какво успокоение. И защо ти трябваше да го каниш вкъщи? Бях останал с впечатлението, че имаш карта за някакъв шикозен балнеолечебен център.

— Болеше ме гърбът, а стъпалата ми наистина се нуждаеха от спешна намеса. Утре ще бъда с отворени обувки на висок ток.

— Ясно, положението наистина е било критично. Защо не опиташ с грейка и нокторезачка? В цяла Америка това помага.

— Аз не съм ти цяла Америка.

— Откъде се познаваш с този Ерик?

— Той е моят инструктор по кикбокс. МТЦТ му е допълнително занимание.

Сигурно мнозина бяха искрено запалени по кикбокса, но когато Том бе отишъл на една от тренировките на Лелия в Ел Ей, там видя предимно счетоводители, адвокати, актьори и известни готвачи, които се перчеха в екипи „Спандекс“ и блъскаха гумени злодеи с крака и юмруци. Двама-трима средно шумни побойници от някоя детска градина биха ги сразили за нула време.

— Онзи рус и синеок шведски Адонис, дето е поне метър и деветдесет, това ли е Ерик? И сега ти е в къщата, а ти си заметната с хавлийка?

— Ревност, това ми харесва, здравословен момент за всяка връзка. За твое сведение Ерик е норвежец.

— Чудесно, би ли дала слушалката на норвежеца Ерик?

— Защо?

— Като дойда, искам да имам запазен час. Няма начин гърбът ми да не се нуждае от масаж, като свърши това пътуване. Предполагам, обслужва и мъже?

— Да, разбира се. Но първо ми обещай да се държиш прилично. Знам какъв ставаш понякога. Обещаваш ли?

— Абсолютно. Ей, гърбът вече ме наболява, тъкмо МТЦТ е лекарството в случая. — Том чу как тя обяснява нещо, подавайки слушалката.

— А, Ерик е на телефона. Какво обичате? — прозвуча гласът на норвежкия Адонис.

— Ерик? Аз съм Том Лангдън. Преди да си запиша час, искам да попитам какво предвижда професионалната етика в случай на заразно заболяване?

— Моля? Не разбирам за какво говорите.

— Професионални правила при наличието на заразно заболяване. Всички са полудели по тая мода, освен твоята настояща клиентка. Ще ти обясня с по-прости думи. Щом като си имаш работа с човешки материал, като тялото на Лелия с малката хавлийка, и осъществяваш контакт с кожата, рискуваш да си лепнеш някоя опасна и заразна болест, която впоследствие да предадеш на други клиенти, например на мен. Така че искам да знам какви предпазни мерки взимаш и какви са ти правилата за поверителност на информацията. Лелия, да речем, сигурно ти е споменала, че има хепатит Це, при който съществуват сериозни рискове. Та се питам, как би разкрил този факт на другите си клиенти.

— Хепатит!

— Не се впрягай де, то се знае, че няма лечение, но новите лекарства вършат чудеса, а страничните ефекти не са чак толкова страшни: гадене, косопад, подуване, импотентност, такива неща. Всъщност смъртността е едва петдесет процента, стига диагнозата да се постави навреме.

Том чу как слушалката падна, а после нечии стъпки зачаткаха по излъскания дървен под у Лелия. После прозвуча и писък:

— Ерик, Ерик, къде отиваш? Ерик, върни се!

Затръшна се врата, слушалката отново изтропа. Том ясно си представяше какъв дим се носи около жената, направила Къпи, бобъра вълшебник, и Саси, супер катеричката, любимци на милиони.

— Какво точно му каза? Искам да го чуя дума по дума!

— Говорехме си за моя сеанс и какво очаквам като резултат и в един момент ми изчезна.

— С ушите си го чух да казва „хепатит“!

— Хепатит? Лелия, казах „гингивит“. Попитах го да няма случайно гингивит, защото предишната ми масажистка тъкмо от това страдаше, а трябва да ти кажа, че никак не е приятно да търпиш нечий лош дъх в продължение на цял час. Предполагам, Ерик има проблеми с английския.

— Не вярвам и на една твоя дума, Том Лангдън. Даваш ли си сметка какво направи? Не стига, че умирам от болки в гърба, а няма и кой да ми оправи педикюра!

— Не искаш ли да пробваш с аспирин и парче пемза?

— Никак не ми е смешно — кресна Лелия.

— Виж, ужасно ми се спи, а и връзката е лоша. Ще ти се обадя, като стигнем в Питсбърг.

— Какво? Мислех, че вече си там.

Усетил какъв гаф е допуснал, Том се плесна по челото. Макар и под огромно напрежение, хрумна му гениален план.

— Лелия? — рече той и почука с пръст пластинката на микрофона. — Лелия, връзката се губи. Не те чувам.

— Не ми пробутвай тоя номер, Том…

Той заговори бавно и отчетливо, все едно отсреща го слушаше полуглух идиот.

— АКО… МЕ ЧУВАШ… ЩЕ… ТИ СЕ ОБАДЯ… КАТО ПРИСТИГНА В ЧИКАГО.

Натисна бутона за край на разговора и се облегна назад. Телефонът забръмча отново, но той го остави да си звъни. Накрая просто го изключи. Е, беше се справил сравнително добре.

Навремето Марк Твен бил сред най-често цитираните хора в Америка и една от неговите прочути крилати фрази произлязла в резултат от погрешно разбрано съобщение, което накарало всички да мислят, че великият писател е предал богу дух. Когато го попитали как ще коментира предполагаемата си кончина, Твен изказал мнението, че новината за смъртта му била твърде преувеличена. У Том се прокрадна чувството, че ако имаше нещастието да се озове близо до Лелия в тази минута, никой не би бил в състояние да преувеличи обстоятелствата около неговата насилствена смърт.

Когато „Кап“ потегли отново, той се намести удобно, загаси лампата и впери очи в прозореца. Скоро влакът намали и примижал в тъмното, Том различи очертанията на надгробни камъни в малко гробище, край което минаваше линията.

Притеснен от близостта на толкова много изгубени души, Том стана и излезе да се поразтъпче. Допреди да се качи на влака, не помнеше да е ходил толкова много.