Дейвид Балдачи
Коледен експрес (21)

21

Роксан влезе в общия вагон, приютил момчешкия хор, въоръжена с флакон „Лизол“, който тутакси приведе в действие.

— И тъй — викна тя, — усещам позната миризма, че и неприятна на всичкото отгоре. Не се опитвайте да увъртате, защото Роксан е отгледала пет свои момчета и четирима внуци, истински професор е по „синдрома на миризливите млади мъже“, та не си мислете, че ще го допусне в този влак. Наясно ли сме? — Момчетата кимнаха до едно. — И така, запазила съм ви две душ-кабини за един час напред, тъй че ще се възползваме, нали? — Децата закимаха усърдно и тя ги строи в две редици. — Всяко момче разполага с три минути, ни повече, ни по-малко, защото този влак може и да върши чудеса, но от въздуха вода не прави. Хубавичко ще се насапунисаме, ще изтъркаме зад ушите и между пръстите на краката, нали тъй, и няма да оставим ни едно мръсно пръстче, защото после ще има проверка, това ви го обещавам. Добрият Господ само като ви погледне колко сте чистички, ще ви благослови както никога досега в навечерието на Коледа. — За по-голяма убедителност тя изпя кратки откъси от песни, донесли слава на Пърл Бейли и Били Холидей, след което учителките подкараха момчетата.

— Как тъй си се нагърбила да се грижиш за хора? — попита Елинор. — Пеенето и любовта към музиката, това разбирам, но има ли нещо друго?

— Добри момчета са, даровити, но няма да им е лесно, особено като се върнат у дома. И няма да се примиря някакви си петдесет, двайсет, или дори десет процента от тях да се провалят! Всяко едно от тия деца ще успее. През лятото си взимам един месец отпуск, от доста време се готвя за това, и тръгваме на турне, аз и момчетата, ще пеем по разни места и те ще видят с очите си гледки, които ще ги накарат да пожелаят повече от всичко да станат добри хора. Ще открият мечти, за каквито не са и сънували, а Роксан ще е до тях, ще им държи ръцете, ако трябва, докато се увери, че повече не им е нужна.

— Твърде амбициозно начинание.

— Децата го заслужават, не мислиш ли?

— Без съмнение — усмихна се Елинор.

Преминаха в следващия вагон и едва не се сблъскаха с някакъв занесен мъж, който сновеше из коридора.

— Какви ли ги няма по тези вагони — довери тихо Роксан. — Ако искаш да натрупаш материал, попаднала си на точното място. — След което повиши глас: — Здрасти, Ърнест, как сме днес?

— Демони, демони навсякъде, Роксан, ей ги отвън, по дрехите ми, в храната. И в диетичното пепси ги открих.

— Знам, знам, но чуй какво ще ти кажа, видях те в списъка на пътниците, та ти донесох малко прах против демони. Повече от сигурна е тая смес, ще ги унищожи до крак, колкото и големи да са. — И тя му връчи торбичка, която извади от джоба си. — Аз, ако съм на теб, Ърнест, ще се поръся с тая прах, но само себе си. За друг не я хаби, защото туй ми е всичката.

— Благодаря ти, Роксан, много ти благодаря. Ти единствена ме разбираш.

Ърнест отмина, съсредоточен в изпълнението на задачата.

— Изглежда, има нужда от лекар.

— А, и аз така мислех, но мен ако питаш, той иска внимание. Доколкото знам, никого си няма. От години се вози с нас и на никого нищо лошо не е направил, щъка си нагоре-надолу като някой откачен, ама не ми се вярва да е такъв. Облечен е като бездомник, но да ти кажа, билетите по тая линия не са по джоба на клошарите, а аз доста такива познавам. Разбрах, че е инженер в някаква фирма в Аризона. Сигурно никога не е имал много приятели, а е прехвърлил четирийсетте, тъй че едва ли умее да се сприятелява. Често сме си говорили, интелигентен мъж е, начетен, но мозъкът му не работи като моя и твоя. Като се качи на влака, първо с демоните почва. Като му мине, всичко е наред.

— Защо пътува толкова често?

— Е, никой не иска да е сам, особено около Коледа. Сигурно си чувала, че повечето самоубийства се вършат по празници. Пък и по това време на годината това не е просто влак. То си е същински клуб за самотници, които си търсят приятели.

В този момент ужасена на вид възрастна жена се втурна към Роксан, размахала билета си.

— Господи, не знам къде отивам.

— Хайде, миличка, като за начало ти ми кажи къде искаш да отидеш.

— В Денвър — отвърна жената.

— В Денвър, хубаво, ама то „Зефир“ отива в Денвър. Нашият влак пътува за Лос Анджелис и не минава оттам. Чудя се изобщо как са те пуснали да се качиш.

— Значи съм сбъркала влака.

— „Зефир“ също тръгва от Чикаго.

— Направо да не повярваш. Дъщеря ми и семейството й ме очакват за Коледа. Тя искаше да дойде със самолет, та да се върнем заедно. Аз не обичам да летя, а съпруга ми го няма вече. Пък тя, милата, ми вика, че вече не ме бивало сама да се справям, и сигурно е права.

— Е, добре си си, щом се сети кого да попиташ, нали?

— Да, но като не се появя в Денвър, тя ще се сети. И после цяла Коледа и тя, и мъжът й ще ми повтарят: „Нали ти казахме.“

— Че защо да не стигнеш навреме в Денвър?

— Нали съм взела погрешен влак?

— Така е, но ние ще се погрижим да поправиш грешката.

— Не разбирам. Нима е възможно? Нали ми казахте, че този влак пътува за Лос Анджелис?

— В Канзас Сити ще те качим на влак за Омаха. „Зефир“ спира в Омаха, тъй че оттам ще го вземеш и право към Денвър. Не е никакъв проблем. Аз ще се погрижа за всичко и ще дойда да те взема довечера, като спрем в Канзас Сити.

Жената я засипа с благодарности. Когато най-сетне си тръгна успокоена, Роксан се опита да обясни:

— Хората все нещо се тревожат, ядосват се, притесняват се. Трябва да умееш по лицето и жестовете да се досещаш, да им помагаш да излязат от затруднението, да се насладят на пътуването, да се чувстват съпричастни. Като видиш малки деца, с тях говориш, а не с родителите. На малките това много им харесва, така се чувстват големи и много важни и внимателно слушат какво им казваш. Не е нужно да бързаш всичко отведнъж да разбереш, то с някои няма и да успееш, но с повечето ще се спогодиш. Вярно, отнема време, но важното е ти да пребориш работата, а не тя теб. Все това й повтарям на дъщеря ми, все това й набивам в главата.

— Справила си се чудесно, Роксан, Реджина е прекрасно момиче.

— О, да, умница ми е тя. Мама се гордее с нея.

— Говориш като психолог.

— То си е така, само дето диплома нямам. А пациентите не се свършват.

— Да не си някой ангел, спуснат от небето право в „Саутуест Чийф“? Не е за вярване, че има хора като теб. И го казвам с огромно уважение.

— Аз, миличка, съм си шейсет и три годишна дърта дебелана, с подути крака, високо кръвно и наченки на диабет. Знам си, че не ми остава много време, тъй че не ми се ще да го пропилея с хленчове какво не съм постигнала, а предпочитам да си върша любимата работа и да помагам на хората. Наумила съм си да съм на крак до последния си час.

Спряха до една пейка и Роксан сложи ръце на кръста си.

— Извинявай, приятел, какво ти става?

Младежът, около двайсет и пет годишен, се бе излегнал чисто гол на седалката. За щастие мястото до него не бе заето, осветлението бе намалено, за да могат пътниците да поспят, тъй че никой не бе го забелязал, поне досега.

— Супер съм си — рече младежът.

— Супер ще си я, като си се пльоснал тук гол-голеничък.

— Аз съм от Аризона, а там всички така спят.

— Тъй ли било? — възкликна Роксан. Елинор бе извърнала очи, но усети, че Роксан присяда до младежа. — Чакай сега да ти обясня нещо, хитрецо. Тук не ти е Аризона, сега сме в Мисури, и макар за тоя щат да разправят, че бил като витрина, нямаш какво да ми покажеш, което да не съм го виждала, тъй че хич не ми се фукай. Веднага да си облечеш дрехите, иначе ще те сваля от влака, преди да стигнем в Канзас Сити.

— Е тука се изложи — ухили се младежът, — след Ла Плата никъде няма да спираме преди Канзас Сити.

— Тъй значи. — Роксан улови погледа му и не мигна, додето онзи не извърна очи.

— Да не вземеш да ме свалиш на някое безлюдно място? Не можеш да го направиш — изрече той на пресекулки.

— Аз не бих нарекла Мисури безлюдно място. А ти, Елинор?

Елинор поклати глава в знак на подкрепа.

— Тъй де, и там живеят хора — продължи Роксан. — Значи не ще да е безлюдно. Знам, че фермите са далеч една от друга, студеничко е през декември, ама няма как. Там, където ще те свалим, ще трябва да повървиш някакви си пет-десет-шейсет километра на югозапад, струва ми се, а може и на североизток, та там има мотел, ако не ме лъже паметта и ако не са го съборили, щото е доста старичък.

— Шейсет километра! Че аз ще замръзна.

— Не и ако си обуеш гащите. И не бъди черноглед. Не понасям да ми хленчат. Ти си млад, силен, сигурно ще се справиш.

— Сигурно? — ококори се младежът.

Роксан извади портативна радиостанция. Не натисна копчето за връзка, но само Елинор забеляза този факт.

— Началникът на обслужването до началник-влака и машиниста. Тревога, имаме проблем едно-четири-две, повтарям едно-четири-две. Налага се да спрем, за да сваля пътник. Край.

— Почакайте! — изпадна в паника младежът. — Какво е това едно-четири-две?

— О, миличък, ние така му казваме, като си имаме работа с опърничави хулигани. В големите скъпи самолети само те връзват да не мърдаш, защото не могат да отварят вратите, като са на десет хиляди метра над земята. — И тя му се усмихна любезно. — Тук обаче нямаме такъв проблем, приятелче, нали разбираш, ние в „Амтрак“ можем да ти изритаме непокорния задник където пожелаем. Връчваме ти фенерче и компас, та да не загубиш посоката. Такава е политиката на „Амтрак“ и ако питаш мен, никак не е лоша. — Роксан демонстративно погледна през прозореца. — Божичко, пак вали, то си е направо виелица. — И тя отново се престори, че говори по радиостанцията. — Пак съм аз, началникът на обслужването. За онзи едно-четири-две донесете лопата и от малките аптечки с мехлема против измръзване. Край.

— Ще се облека де, ей сега — извика младежът достатъчно силно, за да бъде чут по радиостанцията. — Отмени тая глупост с едно-четири-две.

Роксан го изгледа, без да трепне, и бавно поклати глава.

— Боя се, че щом е издадена заповед, връщане назад няма. Дълъг път ни чака, а откъде да знам дали няма пак да ми скроиш тоя номер, да те види някой, някое дете, пък и възрастен да е, здравата ще се стресне.

— Кълна се — почти заекна младежът, който с бясна скорост навличаше дрехите си, — няма да се събличам повече. Ще спя с дрехите. Обещавам.

— Няма как да съм сигурна. Усещаш ли? Влакът вече забавя, а машинистът може да се ядоса, ако му кажа да не спира. Знаеш ли колко пари струва един такъв голям влак да спре извън разписанието?

— Моля ви, моля ви. Обещавам. Ще си стоя с дрехите.

Роксан тежко въздъхна и отново заговори по радиостанцията.

— Пак съм аз, предлагам да отменим акцията, повтарям, отменям едно-четири-две. — Тя измери младежа с властен поглед. — Чуй ме сега, малкият, дори само да ми се стори, че виждам нещо, дето не бива да го виждам, ще изхвръкнеш на мига. Пет пари не давам дали ще е насред пустиня или в снежна планина. Никакви отстъпки повече, разбрахме ли се?

Младежът закима кротко, след което се зави презглава с одеялото.

— Приятни сънища, Аризона — рече Роксан и двете с Елинор се отдалечиха.

Следващата им спирка бе на долния етаж, където Роксан провери как върви къпането на хористите. Доволна от напредъка, тя поведе Елинор към салона и й даде знак да седнат на една от свободните маси.

— Цял хор момчета, прах против демони и един нудист от Аризона, доста ти се събра за една вечер.

— О, миличка, това не беше нищо. Какви случки мога да ти разправя.

— Готова съм да те слушам.

— Май ще се наложи да се видим, като свърши това пътуване.

Елинор тъкмо мислеше как да предума Макс да вземе Роксан като платен консултант за предстоящия филм, когато влакът чувствително забави ход.

— Проблем ли има? — попита тя.

— Не, в този участък има ограничение на скоростта и няколко прелеза. Ела с мен. Ще ти покажа нещо, което в никой самолет не се предлага.

Тя поведе Елинор към едно от служебните помещения, където отвори горния прозорец и вътре нахлу свежа студена струя.

— Прекрасно усещане — възкликна Елинор.

— Идвам тук по няколко пъти на ден да си прочистя главата, да помириша въздуха, да огледам навън, без да си удрям носа в стъкло. — Останаха така минута-две, а когато влакът набра скорост, Роксан затвори. — Научила съм и Реджина така да прави на дългите преходи. Успокоява някак, презарежда ти батериите.

— Кажи ми, колко деца имаш, освен Реджина?

— Девет, ама всичките са вече големи. И двайсет и три внучета.

— Съвсем не ми изглеждаш толкова стара — поклати глава Елинор.

— Е, рано съм започнала значи, без време, тъй да се каже. А ти деца имаш ли?

— Дори не съм се омъжвала — поклати глава Елинор.

— Не ми казвай, че хубавица като теб, умна и преуспяваща на всичкото отгоре, никога не е попадала на добър мъж, който да я обикне.

— Може би не съм нито толкова хубава, нито толкова умна.

— Ей, малката, я се погледни в огледалото. А да не говорим, че едва ли човек като Макс Пауърс щеше да те вземе на работа, ако нямаше ум и талант.

— Случва се, знаеш, човек да остане сам. Не е чак толкова невероятно.

— То за случване се случва, но винаги си има причина. Искаш ли да ми разкажеш?

Елинор извърна очи, взе да плете пръсти, но Роксан не я изпускаше от поглед.

— Я почакай, да видим дали ще позная. Срещнала си ти добър мъж, обичал те е той, но не се е получило, май не ти е поставил онзи най-важен въпрос, който всяка жена мечтае да чуе и да отговори с „да“. А накрая всеки е тръгнал по пътя си. — И добави с по-тих глас: — А сега си го срещнала отново в този влак.

Елинор се сепна. В ума й се прокрадна подозрение.

— Като ви гледа човек, теб и Том Лангдън де, как се държите един с друг, то всичко е ясно. Да не говорим, че тук в „Чийф“ безжичният телефон работи безотказно.

Лицето на Елинор пламна.

— Божичко, само ако знаех, че съм толкова прозрачна. Страхотно, няма що: куп хора, които изобщо не познавам, са в течение на моето романтично минало или по-скоро фиаско.

— Не се каня да те подпитвам, Елинор, но съм добър слушател.

Най-сетне Елинор пое дълбоко дъх и се осмели да срещне очите на Роксан.

— Том Лангдън е скитник по душа, такъв е бил и такъв ще си остане. Копнее за приключения и промяна, те са му нужни като насъщна храна. Той е от хората, които не биха се обвързали, дори от това да зависи животът им. И, не, не ми е предлагал да се омъжа за него.

— Но нали не сте се виждали толкова години. Може да се е променил.

— Хора като него не се променят. Сега обикаля Америка и пише за популярни издания, наместо да отразява войните отвъд океана, но това няма да трае дълго. До половин година ще се запилее някъде надалеч. Години съм живяла с него. Знам как разсъждава. — Тя замълча и после добави: — Освен това си има приятелка, тя го чака в Ел Ей.

— Смяташ, че се е обвързал?

— Съмнявам се.

— Искаш да кажеш, че се надяваш да не е.

Елинор отново извърна очи.

— Остави сърцето да те води, момичето ми. Ако наистина го обичаш, дай му още един шанс, така казвам аз. Това може да е твоят единствен шанс да бъдеш щастлива.

— Ами ако времето е променило чувствата? Ами ако и двамата сме се променили?

— Любовта е като хубаво дърво, малката, заяква с всяка изминала година. Повярвай на една жена, която знае що е щастие иго загуби едва когато Господ реши, че е време да прибере Джуниър при себе си. Знам, че звучи смахнато, но само така стават тези работи. Само така.