Дейвид Балдачи
Коледен експрес (17)

17

Том остави Херик Хигинс да седи сам в тъмното, тръгна с бавни стъпки обратно към спалните вагони и ето че „Кап“ отново потегли. Въпреки тракането на колелата той дочу някакъв шум, който го накара тичешком да прекоси коридора и да се спусне по стълбите.

Опряла гръб на една от преградите, там седеше Джули и ридаеше в прегръдките на Елинор.

— Какво става? — попита Том.

— И аз не знам — отвърна Елинор. — Така я заварих.

С пресеклив глас Джули обясни, че се обадили родителите на Стив. Били разкрили какво се готвят да направят младите и заплашили, че ще се откажат от сина си и ще го лишат от наследство, ако се ожени за Джули. Очевидно Стив не бил особено решителен, когато им казал, че въпреки всичко ще се ожени. Всъщност започнал да увърта, тъй че накрая се скарали и Джули избягала от годеника си, за да изплаче мъката си.

— Къде е той? — попита Том.

Момичето му обясни, че Стив е в купето си.

— Погрижи се за Джули, отивам при него.

— Какво си намислил? — попита Елинор.

— Ще му попреча да направи най-голямата грешка в живота си.

Том откри младия Стив да се взира унило през прозореца. Следващите десет минути посвети на поучителна лекция, после и двамата заспориха, повишиха тон, докато накрая Том попита:

— Обичаш ли я? Кажи ми какво чувстваш! Всичко опира до това.

— Обичам я — тутакси отвърна Стив.

— Тогава ще се ожениш за нея, без да се колебаеш, напук на предразсъдъците и желанията на родителите си. Ще я приемеш такава, каквато е, с всичките й недостатъци, слабости, несъвършенства и прищевки. Ще я приемеш, без да я съдиш, без да мислиш за когото и да било друг, защото това означава да обичаш някого. Ако оставиш тази жена да напусне живота ти, ти си глупак. И тя се отказва от безброй неща, ако не и повече от теб. Това може да е единственият ти шанс да бъдеш щастлив. Тя може би е единствената жена в целия свят, която ще обичаш и която ще те направи щастлив. Ако пропуснеш този шанс, няма връщане назад, Стив, повярвай ми.

— Обичам я, Том, наистина я обичам.

— Значи друго не ти е нужно, ти имаш всичко.

Стив понечи да надникне над рамото му. Том се обърна и пред него застанаха Елинор и Джули, чието лице пламтеше. Очевидно бяха чули почти целия разговор. Джули се хвърли в прегръдките на годеника си. Том отстъпи назад и дръпна завесите.

— Извърши едно добро дело — каза Елинор, когато се отдалечиха. — Поразена съм.

— Защо да стоя със скръстени ръце и да гледам как някой обърква живота си?

Двамата минаваха през тъмния ресторант, когато внезапно Елинор се сепна, извика и посочи с ръка. Изпод една маса ги стрелнаха блеснали очи.

— Какво е това?

В този момент в ресторанта влезе Кристобал.

— Господи, Елинор, навсякъде те търсих. Макс се закани да ми отреже заплатата. Можеш ли да говориш с него?

— Защо ще ти реже заплатата?

— Заради някакво дребно недоразумение. Изгубих едни слънчеви очила…

— Неговите ли?

— Не, моите. Струват…

Той проследи погледа на Том и извика по-силно и от Елинор. После бързо скочи върху най-близката маса и изкрещя:

— Какво е това?

Том бавно се приближи. Устните му се разтегнаха в усмивка и в този момент през вратата се втурна Реджина по халат.

— Сега пък какво става? — поиска да разбере и тя.

Том приклекна пред масата, където двете очи все още го гледаха немигащо.

— Имаме пътник, който едва ли си е купил билет.

Едва сега Реджина видя какво е причинило шумотевицата и се загърна още по-плътно в халата си.

— Какво е това?

— Гратисчия от рода на влечугите. Имаш ли фенерче, кашон или кутия за лед и излишно одеяло?

Реджина де втурна навън и скоро се върна с кутия за лед, фенерче и одеяло. Том проби две дупки в стиропорената кутия и насочи светлия лъч под масата, при което странното същество се дръпна уплашено. Том се усмихна.

— Внимавай, Кристобал — каза той, — заеми позиция, така че да му препречиш пътя, ако скочи.

Кристобал не се помръдна.

— Ти луд ли си? Нямам никакво намерение да се приближавам до това същество.

Том погледна към Елинор.

— Добре, разбрах — рече тя, — но все пак нищо не обещавам. — След което се отдалечи в края на вагона и погледна Том.

— Ето сега — обяви той, метна одеялото върху изплашеното животинче и го сложи в кутията, макар че едва не го изпусна. Всъщност то се бе стрелнало по посока на Кристобал. Младежът изпищя толкова пронизително, че сигурно успя да събуди цяла Пенсилвания.

— Какво е това? — за кой ли път попита Елинор, защото все още не бе успяла да разгледа съществото.

— Боа. Още е малка, около метър, метър и половина. С много красива окраска.

— Имам приятели в Ел Ей, които си гледат такива у дома. Всъщност казват, че много се привързвали към господарите си.

Кристобал не смееше дори да мигне.

— Привързват се, а? Та това е кошмар! Исках единствено да намеря очилата си, а тази гад без малко да ме убие!

— Кристобал — усмихна му се Елинор, — ти обичаш животните. Нали си имаш домашен любимец.

— Териер „Джак Ръсъл“, Елинор. Не смей да сравняваш моя малък Хемингуей с това адско влечуго.

— Някой трябва да я е изгубил. Не вярвам в Пенсилвания да има много такива.

— Сигурно е излязла от клетката си и се е изплашила до смърт — съгласи се Том.

— Оттук нататък оставете всичко на мен — каза Реджина. — Ще открия чия е. Не ми се вярва много хора да пътуват със змии, поне така се надявам.

Очевидно не й беше особено приятно да говори за боата и ето че Том бе осенен от внезапно хрумване, достойно да срази всички идеи на Макс.

— Виж какво ще направим, Реджина. Аз ще я пазя, а ти ида да провериш чия е.

— Но какво ще правиш с нея?

— Искам да я покажа на един приятел.

— Само гледай да не избяга.

Том погледна към Кристобал.

— Вече можеш да слезеш. — Младежът неохотно напусна убежището си. — Нали каза, че си търсиш слънчевите очила? — Кристобал кимна. — Моята писалка също изчезна, а на отец Кели — кръстът.

— Сребърната ми четка за коса я няма — рече Елинор.

— И на мистър Пауърс позлатената запалка — добави Кристобал.

— Ако правилно си спомням, и онзи досадник Мериуедър се оплакваше, че нещо му е изчезнало. Май наистина си имаме работа с крадец — заключи Том.

Реджина разтърка челото си.

— Защо на мен, господи, защо на мен? — Тя отново се загърна в халата си. — Ще приготвя подробен протокол за полицията на „Амтрак“, като пристигнем в Чикаго. Сигурно ще искат да говорят и с вас, за да запишат показанията ви. Безкрайно съжалявам. Това много рядко се случва, повярвайте ми. Повечето хора си оставят ценните вещи без надзор и никой не ги краде. Наистина съжалявам.

И тя тръгна с уморени крачки да изпълни обещаното.

— Какво ще правиш с боата? — попита Елинор.

— Казах ти — усмихна се Том, — ще я покажа на един специален приятел.

— Кой е той?

— Ще видиш. Ела, Кристобал, ще имаме нужда от теб.

— Не искам да си имам неприятности заради някаква си змия. Поначало не исках да пътувам с влак. В края на краищата мистър Пауърс има собствен самолет, за бога!

— Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред — обеща Том.

Няколко минути по-късно, вече пред купето на Гордън Мериуедър, стана ясно, че адвокатът се е излегнал в тъмното само по бельо, по-точно плитки лилави слипове. Дори не беше се заключил.

Последните метри Кристобал и Том пропълзяха на колене и обърнаха кутията настрани. Том бе обяснил на младежа какво представлява Мериуедър и бе получил неохотното му съгласие да помогне. Бавно отвори вратата и махна капака на кутията. Двамата стаиха дъх, а змията се вмъкна в купето. Том протегна ръка, перна ключа до мивката, след което затвори вратата. Кристобал беше побягнал още преди Мериуедър да изпищи. Елинор и Том се втурнаха в обратната посока и се скриха в края на коридора. Прозвучаха панически удари по вратата, след което тя се отвори и отвътре изскочи Гордън Мериуедър. Той падна, изправи се, падна отново, после се затъркаля по пътеката. Когато се отдалечи достатъчно, Том подмами змията обратно в кутията, която отново предаде на Кристобал. Нещастното влечуго изглеждаше направо травматизирано от гледката на шишкавия адвокат с лилавите слипове.

Том и Елинор настигнаха изплашения Мериуедър. Елинор изчака само да се обърне, нададе писък и закри очите си с ръце.

— Това е той.

— В купето ми има огромна змия! — изкрещя Мериуедър и се вкопчи в ръкава на Том. — Елате да ви я покажа. Ужасна е. Без малко да ме убие.

— Змия? Във влака? — скептично вдигна вежди Том.

— Сега пък какво става? — попита дотичалата Реджина.

— Този приятел твърди, че в купето му има змия. Още малко, и щяла да го нападне. — Незабелязано от Мериуедър той намигна и Реджина тутакси се ориентира в ситуацията.

— Видях този мъж да тича из влака полугол — оплака се Елинор. — Стори ми се, че наднича в купето ми. Помолих господина да ми помогне да го хванем.

— Какво? — ахна Реджина. — Искаш да кажеш воайор?

— Да. Беше ужасно. Помислих, че е чисто гол. — Елинор простена и потръпна с убедителността на веща актриса.

— Значи от това се оплакват и другите пасажери — каза Реджина и се обърна към немеещия адвокат. — Какво си въобразявате, за бога? Да не мислите, че като сте толкова ненадминат, можете да се разхождате полугол и да надничате по купетата, за да плашите жените? Отговорете ми! Защото, ако е така, ето какво ще ви кажа, гледайте да си нямате неприятности с „Амтрак“. А като пристигнем в Чикаго, ще разберете защо.

— Ама аз… — заекна Мериуедър.

Том извади бележник и писалка.

— Как се пише Мериуедър, както го чувам ли? Ще трябва да науча и името на фирмата ви.

— В купето ми имаше змия — проплака Мериуедър. — Не съм надничал. Та аз да не съм ексхибиционист или някакъв перверзен тип.

— Ексхибиционист и перверзник, точно това са думите, които търсех — заяви Том и демонстративно надраска нещо върху листа.

— Ще ви покажа, вие само елате! — Мериуедър ги поведе към купето си, в което, естествено, не се откри никаква змия.

Мериуедър не повярва на очите си.

— Тук беше, кълна се… Или поне така ми се стори.

— Да не сте спали? — попита Елинор.

— Ами да, светлината ме събуди.

— Може да сте оставили лампата запалена, заспали сте и змията ви се е присънила. Това не ви ли хрумна?

Окаяното изражение на Мериуедър говореше, че подобна възможност не му е минала през ума.

— Разстроихте всички пътници — заяви Реджина. — Ще повикам началник-влака. Той сигурно ще ви предаде на полицията в Питсбърг.

— Не, не! — развика се Мериуедър. — Това ще съсипе репутацията ми, ще изгубя клиентите си.

— Да сте мислили, преди да тръгнете да плашите хората с тия мършави криви крака — рече Том.

— Моля ви, моля ви, ще направя всичко, което искате. Каквото кажете.

Реджина, Елинор и Том се спогледаха.

— Е, наближава Коледа — рече Том след продължителната тишина, нарушавана единствено от хленчовете на професионалния подстрекател на съдебни спорове.

Реджина тропна с крак, изгледа Мериуедър с безкрайно отвращение и размаха пръст пред лицето му.

— Добре тогава, бездруго стана късно и съм много изморена. Но вижте какво ще ви кажа, господин юрист, ако още веднъж, дори само веднъж ме ядосате, свършено е с вас. Разбрахте ли ме? Тогава всичко ще излезе на бял свят, ясно ли е?

— Абсолютно, абсолютно. — И той хвърли жален поглед към Том и бележника му.

Том бавно го прибра в джоба си.

— Няма да настоявам само защото е Коледа. Но запомнете, когато поискам, мога да напиша цялата история, а имам и свидетели. Наясно ли сме?

— Да, да, наясно.

— Хайде сега вървете се облечете — строго го подкани Реджина.

Мериуедър се втурна в купето си и затвори вратата.

— И така — обяви Реджина и тържествено потупа Том и Елинор по раменете, — сега вече официално ви обявявам за почетни членове на клуба „Капитъл Лимитед“. Не знам точно как успяхте да сразите фукливия тип, но ще ви кажа, че отдавна чаках този ден.

— Не ти трябва друго, освен малка боа, няколко съмишленици, шест хиляди тонен влак и готово — пъхаш във фурната и печеш.

Скоро Реджина откри собствениците на змията и им я върна с инструкции добре да я скрият до края на пътуването и да запазят в тайна присъствието на своя любимец.

Когато Том и Елинор тръгнаха обратно към купетата си, той се подсмихна.

— Също като едно време. Помниш ли какви номера си погаждахме далеч от дома, когато нямахме работа и започвахме да скучаем?

— Не, помня номерата, които ти погаждаше. И не помня да съм умирала от скука. По-скоро бях вечно нащрек.

— Хайде, признай си, страхотно беше, нали?

— Беше различно — каза Елинор.

— Знаеш ли, качих се на този влак не само заради баща ми, но и за да открия какво следва да направя с живота си.

— Чакай да позная, Бейрут ти допада повече, отколкото списанията по градинарство?

— Някои хора са си скитници по душа. Не мога да бъда щастлив между четири стени.

— Или с един и същ човек между тези четири стени.

— Нима твърдиш, че има нещо по-вълнуващо от онова, което преживяхме заедно?

— Хубаво беше, поне в началото. А после вече не ми се виждаше толкова хубаво.

— Чудесно! На пръстите на едната си ръка мога да изброя хората с интересна работа като нашата. Какви истории само можеш да разказваш на децата и внуците си!

— Нямам такива.

— Щом не ти е харесвало, защо остана толкова дълго?

— Знаеш какво казват хората, любовта те подтиква към лудости.

— Все още нямам обяснение какво се обърка. Не вярвам аз да съм се променил внезапно.

— Не, Том, ти изобщо не се промени. По-скоро аз самата не бях вече същата. Лека нощ.

— Ели…

Тя се обърна.

— Сега съм Елинор. Това също се промени.

Том се върна в салона, седна и се загледа в прелитащия пейзаж отвън. В Питсбърг „Кап“ спря да зареди цистерните с вода, но Том не се обади на Лелия, защото, макар да умееше да укротява змии и наперени адвокати, нямаше достатъчно кураж да се справи с озвучителката на Къпи, бобъра вълшебник, когато тя се чувстваше незаслужено обидена. Постара се да не мисли за Елинор, но не успя да я пропъди от ума си. „Кап“ бе наваксал част от закъснението, ала изоставаше от разписанието с повече от два часа. Най-сетне Том заспа от изтощение.

В пет и половина сутринта уредбата оживя с гласа на Тайрон.

— Добро утро, добро утро на всички, работа ни чака, неуморни пчелички. Благодаря, благодаря. — След което обяви, че влакът имал закъснение, но всички пътници ще получат своевременно топла закуска, а към нея безплатен концерт с любими песни на Елвис.

Том реши да използва по-широките душ-кабини на долното ниво, макар че се наложи да изчака. Човекът преди него беше забравил часовника си в съблекалнята, но Том го видя и догони заплеса още преди да е усетил липсата. В ресторанта закуси в компанията на отец Кели, който бе в чудесно настроение въпреки загубата на ценния кръст. По едно време той сниши глас и попита Том дали случайно не е видял някакъв гол истерик да се мотае из влака. Том отрече да е бил свидетел на подобно необичайно явление и любезно намекна, че на свещеника му е нужна повече почивка. Наблюдаваха изгрева на новия ден, когато наближиха Толидо, където влакът отново спря да вземе вода, а Рик от Толидо слезе и забърза към съпругата и две от децата си, дошли да го посрещнат. По-късно, когато навлязоха в необятните полета на Северна Индиана, през прозореца на салона Том видя кон да тегли шейна с цяло семейство в нея. Това извика спомена за един специален ден, който бе прекарал само с Елинор.

Бяха карали ски по едни от най-коварните склонове на Европа. В Австрия решиха да си починат от спускането по стръмнините, наеха си шейна с кочияш и цял ден обикаляха, обгърнати от искрящата белота на снега. Обядваха край запалената камина в истински замък, а по обратния път съзерцаваха пълната луна. Такъв ден никога не се забравя, а и нямаше надежда да се повтори. Никога повече. А сега не му се вярваше някога отново да се вози в шейна със същата тази жена.

Най-сетне, към единайсет и половина, „Кап“ пристигна в Чикаго, но не преди да се погрижи пътниците да бъдат допълнително нахранени заради закъснението. Влакът откачи експресния и пощенския вагон и след бавна маневра спря на гарата. Том понесе чантите си, благодари на Реджина и й даде щедър бакшиш.

— Май по-скоро аз съм ти длъжница — рече тя и двамата се прегърнаха. — По-късно ще дойда в чакалнята и ще те представя на мама, преди да се качиш на „Чийф“.

— Ако наистина си приличате, очаквам срещата с голямо нетърпение. — Някъде напред Том зърна Херик Хигинс. — Ето един наистина интересен човек. Колко жалко, че се е наложило да се пенсионира. Много обича влаковете.

— Херик не се е пенсионирал, уволниха го. Заради съкращения в бюджета, заедно с още двеста души. Жалко наистина. Той знае за влаковете повече от всеки друг. Сега пътува на свои разноски. Стига да има място, каним го в спалните помещения при нас. Тъжно, много тъжно.

Том махна на Макс и Кристобал и побърза да ги настигне.

— Научих, че снощи си имал интересни преживявания — рече Макс.

— Аз бих се изразил по друг начин — обади се Кристобал.

— Къде е Елинор? — попита Том.

— Избърза напред. — Макс изглеждаше разстроен. — Май се опитва да открие удобен полет до Ел Ей, което никак не ми е приятно. Не можеш ли да поговориш с нея, Том?

— Ако всъщност целиш да се заинати и да отлети — засмя се Том, — ще поговоря с нея, няма проблем. А иначе най-добре да не се меся.

Снегът заваля още по-силно и те побързаха да влязат на топло сред навалицата на Юниън Стейшън, Чикаго. Пътуването им с легендарния „Капитъл Лимитед“ беше приключило. Сега ги очакваше „Саутуест Чийф“ и още близо три хиляди и петстотин километра, ще рече, почти три пъти по-дълго разстояние от онова, което бяха изминали, с двайсет и шест спирки по пътя. Колкото и да е странно, Том се чувстваше готов на всичко. И както се оказа, ненапразно.