Дейвид Балдачи
Коледен експрес (20)

20

Салонът наистина се тресеше, но не заради лошите участъци в релсите, които „Чийф“ преодоляваше всекидневно. По средата стоеше Роксан с микрофон в ръка. Не че имаше нужда от усилвател. Тя подхващаше песен след песен с гръмовния си глас, всяка по-затрогваща от предишната. Всеки поглед бе вперен в жената, всяко ухо попиваше и последната нота. Хорът на момчетата от Ел Ей също бе тук въпреки късния час и слушаше в захлас тази ненадмината изпълнителка, която изтръгваше тоновете направо от сърцето си. За младите момчета самото съприкосновение с Роксан Джордан бе ценен житейски урок.

Застанал в дъното на салона, Том тихичко припяваше. След края на изпълнението всички станаха, а после часове наред шумно и подробно обсъждаха чутото.

В пушалнята Макс и Мисти пафкаха блажено купените в Чикаго пури, а ясновидката гледаше на ръка на всеки желаещ. Вероятно заради наближаващия празник тя поднасяше ободряващи предсказания, откривайки върху всяка протегната длан знак за предстоящи чудеса в празничните дни.

Елинор се бе затворила в купето си и се опитваше да нахвърля различни варианти на сюжета, но нещо не можеше да се съсредоточи. Пък и този път задачата й беше различна. Досега бе работила само върху чужди ръкописи, и то в кратки срокове, а ето че сега трябваше да напише нещо изцяло свое. Тя драскаше безцелно върху белия лист, когато изведнъж осъзна, че е изписала името „Том Лангдън“ с тлъсти триизмерни букви. Тя скъса листа, смачка го на топка и го хвърли, после легна на канапето и закри лицето си с ръце.

— Мрачни мисли?

На вратата стоеше Роксан и бършеше лицето си с влажна кърпа, все още разгорещена след певческата си изява.

— Нещо не съм доволна от себе си — отвърна Елинор, като се изправи.

— Не че се хваля, но изпусна едно чудесно представление.

— О, чух го от начало до край. По уредбата. Ти беше страхотна. Неповторима.

Роксан огледа пода, посипан с топки смачкана хартия.

— Как върви писането? Добре ще ни се отрази един хит на Макс Пауърс, че хората и правителството пак да заговорят за нас.

Елинор се усмихна смутено.

— Да ти призная, аз самата не знам много-много за влаковете. От студентка не бях пътувала с влак, или поне не тук, у дома. За няколко дни едва ли ще науча достатъчно.

Роксан приседна на ръба на канапето.

— Аз пък толкова години работя по влаковете и все още не смятам, че знам всичко. Затова и си обичам работата, всеки ден ми носи нещо ново. Понякога е хубаво, друг път недотам, но пък ми поддържа формата, гледам да осмислям онова, което виждам, и това ми харесва.

— Откога си на този влак?

— А, с „Чийф“ се ухажваме вече двайсет и една години. Напред-назад-напред-назад, все заедно. Познавам всеки храст пелин в Ню Мексико, всяко житно поле в Канзас, дори и с много фермери се знаем по име. Гледам да им махна, като минаваме. Със затворени очи мога да подкарам тоя влак, само дето не вярвам „Амтрак“ да одобри идеята.

Елинор измъкна чист лист и започна да нахвърля бележки.

— Сигурно и те ти махат, Роксан.

— Ей, момиче, тия последните две години три пъти са ми предлагали женитба. Един дори хукна след влака с трактора си. „Ще се омъжиш ли за мен, Роксан?“ — така беше написал на парче плат, а то се вееше от кабината като знаме.

— Доста находчиво. Известността е хубаво нещо.

— Ами да, те фермерите обичат жени с повече месце, та аз съм им тъкмо по вкуса — рече Роксан и се изправи. — Ако не ти идват идеи, защо не дойдеш с мен да обиколим вагоните? Ще те засърбят ръцете, обещавам ти.

След представлението на Роксан, когато момчетата от хора се върнаха по местата си, отец Кели влезе в салона и заговори Том. Към тях се присъедини и Макс. Оказа се, че свещеникът и режисьорът доста си приличат.

— И аз на млади години се готвех за расото — сподели Макс. — По-точно казано, майка ми го искаше. Записах се и в семинария, но не издържах. Липсваше ми подходящата нагласа. Пък и как да се откажа от жените? Простете, отче, но това е самата истина. Не беше трудно да взема решението. Макар че, ако бях дал обет, щях да си спестя милиони от издръжка на съпругите.

— В някакъв момент и аз се бях насочил към църквата — рече Том. — Ами ти, Кристобал, мислил ли си да ставаш свещеник?

— Като всеки евреин… — засмя се младежът.

Том смотолеви тихо „прощавай“ и отпи от чашата си.

— Аз пък съм заклет почитател на киното — обади се отец Кели. — Оценявам таланта ти, Макс. Гледал бях всички тъй наречени класически филми и по едно време си мислех, че тази работа е голям купон. Но после усетих, че истинското ми призвание е другаде, та се задълбах в тая посока, тъй да се каже. Но ако някой вземе да разправя, че свещениците не обръщат внимание на хубавите момичета, не му вярвайте. Просто това отстъпва на втори план.

В този момент в салона влезе Агнес Джоу. Беше облечена в празничен тоалет, който добре подхождаше на внушителната й фигура. Забеляза, че всички са пресушили чашите си, и предложи да им донесе по още едно питие. Когато се върна с подноса, мъжете посегнаха към джобовете си, за да възстановят сумата, но тя поклати глава.

— Аз черпя, приемете го като предколеден подарък.

— Бог да ви поживи за милите грижи — благослови я свещеникът.

Том зърна Херик Хигинс, все така взрян в мрака навън.

— Май ще излезеш прав, Херик — подвикна той, — тая вечер сигурно по-лесно ще заспя.

— Помни ми думата — отвърна старият железничар и се усмихна. После посочи навън. — С „Чийф“ най-бързо се стига до Западния бряг, по средна скорост само той може да съперничи на влаковете на изток. Някакви си четирийсет часа и си в Ел Ей, с десет по-малко от всеки влак на запад.

— Четирийсет часа! — възкликна Кристобал. — Бързи като стрела, а? За толкова време със самолет ще стигна до Австралия и ще се върна. — И той допълни коментара си с бодро „Ту-тууу!“

— Е, един влак-стрела не би бил излишен — засмя се добродушно Хигинс. — Равнинният терен е твърде подходящ, но има и трудни участъци. А не вярвам правителството да отпусне пари. В повечето страни по света отдавна са осъзнали ползата от високоскоростни железопътни коридори. Но човек трябва да е твърде далновиден, за да оцени възвръщаемостта от подобно начинание, а нашите управници не смятат, че влаковете имат голямо бъдеще. — И той отново посочи навън. — Този влак например следва старата линия „Санта Фе“ почти по цялото трасе. Минава през доста трудни терени. Додж Сити. Знаете ли, че там са снимали онзи телевизионен сериал „Дим на барут“.

— Дим на какво? — попита Кристобал.

— Твърде млад си, едва ли го знаеш.

— Май си прав.

— Качваме и доста възвишения, 2300 метра над морското равнище при прохода Ратон, при прохода Глориета слизаме малко по-ниско, а после се спускаме към каньона Апачи, но едва след като преминем Лас Вегас.

— Лас Вегас! — възкликна отец Кели. — Не знаех, че ще минаваме оттам. Ще има ли време да слезем за малко? — И той смутено се огледа. — О, аз не играя комар, дори не го харесвам, но от време на време си опитвам късмета на ротативните.

— Не става дума за града на порока, отче — обясни Хигинс. — Говорех за Лас Вегас, Ню Мексико. Там ще спрем веднага след прохода Ратон. А наблизо не се виждат нито неонови реклами, нито зали за комар.

Отец Кели изглеждаше разочарован.

— Май наистина има неща, които просто не ти е писано да преживееш.

— Аз имам по-интересно предложение — рече Макс. — Утре във влака ще имаме сватба, а младежът се нуждае от ергенско парти, което възнамерявам да организирам. Всички сте поканени. Всъщност присъствието ви е по-скоро задължително.

— Примамливо звучи — откликна свещеникът. — Напитки ще има ли?

— Отче — смигна му Макс, — купето ми е заредено догоре. Още два часа и почваме. Става ли?

— Непременно ще дойда — обеща Том и се изправи.

— Ако искаш, да вървим още сега. Тъкмо ще си поговорим.

— Благодаря, но предпочитам да се поразходя.

— Във влака? — учуди се Кристобал. — Че какво може да се види тук?

— Изненадващо интересни неща — отвърна Том и ги остави.

Тръгна уж безцелно по пътеката. Салонът все още бе пълен с хора, в ресторанта приемаха последните поръчки за деня, всички бяха в празнично настроение, тъй че много от купетата бяха пусти. Идеална възможност за крадеца да нанесе поредния си удар, а Том искаше да провери дали мошеникът от „Капитъл Лимитед“ бе успял да попадне и тук. Обект на специалното му внимание бе едно определено купе.

Почука и като не получи отговор, надникна вътре. За негов късмет вратата не се заключваше отвън. Агнес Джоу я нямаше. Както и в „Кап“, грамофонът бе поставен на подвижната масичка. Всяко нещо бе на мястото си. На стената бяха подпрени две пухкави възглавници, а отстрани бе оставено сгънато одеяло. Двата куфара край стената не представляваха интерес за Том. Вниманието му бе насочено към раницата, сместена пак между стената и стола. Отгоре отново бе метнато одеяло.

Том се върна да огледа коридора, после дръпна завесата и отвори ципа на раницата. Наместо плячка откри нещо необяснимо. Купчина вестници, също като онази, която Реджина бе открила в „Кап“. Бяха стари броеве на различни издания от Източния бряг. Том не успя да открие разумно обяснение, огледа купето, но не намери нищо интересно или подозрително, освен една снимка на Агнес Джоу с младо момиче, за което предположи, че е нейната дъщеря. Не беше съвсем сигурен, защото помежду им нямаше никаква прилика. Младата жена бе по-висока от Агнес Джоу, при това невероятно красива, направо зашеметяваща. Беше облечена в костюм на циркова артистка, тъй че поне тази част от разказа на Агнес Джоу беше достоверна. Нито отпред, нито от задната страна се виждаше дата. Агнес Джоу си беше същата, тъй че сигурно бе правена наскоро. И двете изглеждаха щастливи, или поне ведри. Том се почуди какво ли се бе случило, каква бе причината майката да не посреща празника с детето си?

Решен да не рискува повече, Том остави снимката на място и се измъкна навън. Отиде до другата част на спалния вагон, но в един миг се закова на място, после се пъхна в първото празно купе и подаде глава. Агнес Джоу тъкмо излизаше от едно друго купе. И тя като Том се огледа. Не носеше нищо в ръце, но пък джобовете й бяха издути. Насочи се в обратната посока, а Том отиде право към купето, от което я бе видял да излиза. По нищо не личеше кой е неговият временен обитател. Канеше се да влезе, но чу приближаващи стъпки и отмина. Все пак запомни буквата над вратата, тъй че нямаше да е трудно да открие чие е.

Той отново се замисли за тази привидно самотна жена с любопитно минало, добродушен нрав и склонност да събира стари вестници и да нахлува в чужди купета. Това пътуване към себепознанието започваше да прилича на някогашните журналистически разследвания. Нямаше търпение да разкрие крадеца, който може би носеше името Агнес Джоу. От друга страна, надяваше се тя да се окаже невинна.

В салона отново се натъкна на Херик Хигинс с неговия все тъй тревожен, вперен навън взор.

— Какво има? — попита Том. — Изглеждаш притеснен.

Хигинс се усмихна, но личеше, че никак не му е весело.

— Нищо особено. Просто гледам падащия сняг.

— Е, снегът не може да спре влака.

Хигинс нито се усмихна, нито кимна в знак на съгласие.

— В Ла Хунта, преди прохода Ратон, ще ни прикачат трети локомотив.

— Това обичайно ли е, или предпазна мярка заради снега?

— Съвсем обичайно е. Изкачването е доста стръмно, а третият локомотив осигурява приятно спокойствие. — И той отново се зазяпа в снега навън.

Том продължи нататък, но на няколко пъти се извърна към стария железничар в напразни опити да разчете мислите му.