Дейвид Балдачи
Коледен експрес (6)

6

След като се раздели с отец Кели, Том продължи през следващото отделение спални купета. Те бяха съвсем обикновени, без баня или душ. Общи бани имаше и на двете нива, а както бе научил от Реджина, на долното се намираха и по-просторни душ-кабини, от които вероятно щеше да се възползва, вместо да рискува да се заклещи в онази в собственото му купе. В луксозната част — поради по-големите си размери — купетата бяха разположени само от едната страна на коридора. Обикновените, много по-малки купета бяха разположени от двете страни и коридорът оставаше по средата. Том забеляза чифт протегнати ръце, хванати една за друга.

Приближи се и видя, че това са познатите му притеснени младежи. Купетата им бяха едно срещу друго, момчето отдясно, момичето — отляво.

— Трябва ли да платя такса, за да мина? — пошегува се той.

И двамата се усмихнаха в отговор.

— Извинете — рече момчето, а момичето свенливо извърна очи. Изглеждаха около двайсетгодишни, а нищо чудно да бяха брат и сестра — и двамата бяха руси, много светли.

— Отивате в Чикаго за празниците, а?

— Всъщност… — поде неловко момчето.

— Стив — прекъсна го момичето, — та ние дори не го познаваме.

— Вижте — рече Том, — във влак е някак по-различно. Ще пътуваме доста дълго заедно. Това кара хората да се отпуснат. Нека пръв да се представя. Аз съм писател, ще опиша пътуването през страната ни. Това е моята история, а вашата?

Двамата се спогледаха и отново Стив пое инициативата.

— Всъщност ние ще се женим.

Том приклекна и им подаде ръка.

— Поздравления. Това е страхотно. Впрочем името ми е Том.

— Аз съм Стив, а годеницата ми се казва Джули.

— Значи смятате да затегнете примката в Чикаго?

— А, не, ще се оженим във влака.

— Във влака? В този ли?

— Не — отвърна Джули. — В „Саутуест Чийф“, на път за Ел Ей. Той тръгва утре следобед. — Акцентът й звучеше южняшки, а напевният говор на Стив издаваше, че е отраснал в Нова Англия.

— Това наистина е страхотно. И аз продължавам със същия влак.

Том всъщност бе възнамерявал да направи предложение на Елинор във влака, с който се връщаха във Франкфурт, след като бяха посетили Кьолнската катедрала. Пътуваха в трета класа, макар да си бяха купили билети за първа, което не бяха проумели заради оскъдните си познания по немски. В онези години железопътната линия минаваше успоредно на Рейн и докато следваха реката, Том все се питаше кой ще е най-подходящият момент да изрече намерението си. Първоначалният му план предвиждаше да й предложи в катедралата, но се бяха озовали сред множество туристи с фотоапарати и пищящи деца, тъй че реши да изчака. Бездруго това щеше да бъде единственото подобно предложение за целия му живот, затова държеше всичко да бъде съвършено.

Напевното тракане на колелата, изминалият натоварен ден, няколкото халби „Пилзен“, вкусният черен немски хляб и сочните наденички, добавени към отразената в легендарната романтична река лунна светлина; всичко това като че ли се смесваше, за да създаде съвършения миг.

Том си представяше как ще коленичи на пътеката, ще извади пръстена, ще излее любовта си и ще поиска ръката й. Представяше си я как се разплаква, а после и той самият. Пестеливите германци, изпълнили целия вагон трета класа, щяха да станат на крака и да ги приветстват, защото без съмнение ритуалът щеше да срути всички езикови и културни бариери. Когато пристигнеха във Франкфурт, напълно непознати хора щяха да пожелават на току-що сгодените всичко най-хубаво — на немски, а също и на сносен английски, — някои дори щяха да тикат омачкани марки в ръцете им.

Нищо от това не се беше случило, защото не направи предложение на Елинор нито онази нощ, нито някоя следваща. Той просто остана на мястото си, а пръстенът в джоба му тежеше като гюле; сили нямаше дори да го вдигне и да го сложи на пръста й.

Сега отново насочи вниманието си към двамата младежи.

— Да смятам ли, че гостите и семействата ви пътуват с нас, или ще ви посрещнат в Чикаго?

Момичето извърна очи, а Стив облиза устни. Том очевидно бе засегнал болно място.

— Ами всъщност семействата ни не… нали разбирате…

— Не знаят, че се готвите да сключите брак?

— Не знаят, а и не биха одобрили да се оженим — отсече Джули и избърса очи с опакото на ръката си.

— Недей, Джул, не е необходимо да му казваш.

— Че той сам попита — сряза го момичето.

Стив погледна към Том и се опита да заеме позата на непукист.

— Ще направим както сме решили. Защото се обичаме.

— Семейството му не ме одобрява — поясни Джули. — Понеже съм от едно затънтено градче на Вирджиния, в Апалачите, за тях аз съм бяла измет. Е, баща ми може и да е работил в мините от шестнайсетгодишен, майка ми може и да не е завършила дори гимназия и… — Тя погледна към Стив. — Твоите родители може и да са големци в Кънектикът, но никой в семейството ми не е измет. С нищо не са по-лоши от твоите и дори са и по-добри за някои неща — добави тя с южняшка разпаленост.

Том си рече, че е излязъл прав за произхода им: момиче от Вирджиния и момче от Кънектикът.

— А вашето семейство одобрява ли брака? — попита той Джули в опит да поразсее напрежението.

— Те много харесват Стив, но смятат, че съм още малка. Нали съм студентка. И двамата учим в университета „Джордж Вашингтон“ във Вашингтон. Там се запознахме. Нашите искат да завърша, преди да тръгна да се омъжвам.

— Е, това е обяснимо, особено ако те самите не са имали възможност да учат в колеж. Без съмнение искат най-доброто за вас.

— Най-доброто за мен е Стив. — Тя му се усмихна и Том сякаш усети как сърцето на младежа се разтапя при мисълта на какво е способна заради него. Може и да бяха още деца, но пък бяха достатъчно големи, за да са лудо влюбени.

— Ще завърша колежа — продължи Джули, — а после ще запиша право в Университета на Вирджиния. За да се гордеят с мен родителите ми. Но това ще го направя като съпруга на Стив.

— Е — рече Том, — животът си е ваш и според мен трябва да слушате сърцето си.

— Благодаря, Том — отвърна Джули и го потупа по ръката.

Да беше се вслушал в подобен съвет навремето с Елинор, всичко можеше да е съвсем различно. По ирония на съдбата те също се бяха запознали в колежа. Елинор беше от ония невероятни умници, които завършваха гимназия на шестнайсет и колеж на деветнайсет. След колежа се бяха захванали с журналистически разследвания в Щатите, на два пъти направиха сензационни разкрития, преди да се решат да станат единствените служители на чуждестранно бюро за начеваща новинарска агенция. Бяха натрупали невероятен опит, който би стигнал не за един, а за няколко живота. Бяха се влюбили също както Стив и Джули. Трябваше да се сгодят, после и да се оженят, а всичко бе свършило тъй внезапно, че на Том все още му ставаше страшно болно, като си припомнеше последните им мигове заедно.

— Свещеникът с нас ли пътува? — На Том му хрумна, че може би ставаше въпрос за отец Кели, но нали беше казал, че се е оттеглил, пък и без съмнение сам щеше да му спомене, ако се готвеше за бракосъчетание.

— Ще се качи в Чикаго — отвърна Стив. — Церемонията ще се проведе на следващия ден. Шаферът и шаферката също ще се присъединят в Чикаго.

— Е, желая късмет и на двама ви. Предполагам, че всички пътуващи са поканени.

— Надяваме се поне някой да дойде — рече Стив.

— Така си е — притеснено додаде Джули, — иначе ще бъде много самотна сватба.

— Никоя булка не би трябвало да преживее това. Аз ще дойда, Джули, и ще доведа всичките си приятели от влака. — Том още нямаше приятели сред пътниците, но нима щеше да е трудно да се сприятели тук, в забележителния „Кап“? Ето, Агнес Джоу му беше в кърпа вързана.

— Салонът, в девет сутринта — уточни Стив. — Гарата се нарича „Ла Хунта“.

— Това означава „пресечна точка“ на испански — поясни Джули. — Стори ни се подходящо място за сватба.

— Простете за любопитството, но защо точно във влак?

— А, сигурно звучи глупаво — засмя се Джули, — но след като дядо ми се върнал от Втората световна война, баба го посрещнала в Ню Йорк. Били се сгодили, преди да започне войната, но отложили сватбата, защото дядо се записал доброволец.

— Човек би очаквал да се вземат, преди той да замине — отбеляза Том.

Джули поклати глава.

— Не, тъкмо затова не го направили. Дядо отказал, защото имало опасност да я остави вдовица. Казал, че ако се върне от войната, то това щяло да му бъде като знак от Бога, че съдбата е предопределила да се съберат.

— Много благородно.

— Е, та той се върнал и баба, нали го била чакала цели четири години, отишла чак до Ню Йорк, защото била намислила там да се оженят, но толкова други войници се женели, че щели да ги бавят със седмици. Затова платили на някакъв проповедник да се качи на влака с тях и щом прекосили границата с Вирджиния, той ги венчал.

— Предполагам, че са имали хубав брак?

— Петдесет и пет години живяха заедно. Преди две години починаха почти едновременно, през седмица.

— И на вас пожелавам същото — каза Том и се изправи.

— Наистина ли смятате, че хора, които изобщо не ни познават, ще дойдат на сватбата ни? — попита момичето.

Като всеки мъж Том гледаше скептично на сватбите, но пък разбираше колко е важно това за булката. В сравнение с нея на младоженеца му бе далеч по-леко. Той просто трябваше да се появи що-годе трезвен, да каже „Да“, да целуне булката, да изтърпи кудкудякането на възрастните дами сред множеството и да се постарае да не изпада в несвяст, преди официалните задължения на брачната нощ да са изпълнени, а парите от подаръците — преброени.

— Не се тревожете — успокои ги Том. — Във влаковете има нещо, което отваря сърцата на хората. А вашата публика, тъй или иначе, няма къде да ходи.

Той отново им пожела всичко хубаво и тръгна към барчето, обслужвано от Тайрон, но мислите му отново литнаха към Елинор. Тя го бе изоставила в Тел Авив, наранен, гневен и объркан — все състояния, които правеха човека неспособен на разумни действия. Докато му дойде умът в главата, беше минало толкова много време, че в крайна сметка той не предприе нищо, за да се свърже с нея. После годините се занизаха и у него се загнезди усещането, че всеки опит да я потърси ще бъде бързо и болезнено отхвърлен. Пък и откъде да знае, че не е вече омъжена за друг?

Том прекоси вагон-ресторанта и кимна на стюардите. Всички те имаха по някакъв коледен елемент в облеклото си. Очевидно здравата се трудеха, за да се подготвят за вечерята, тъй че реши да не ги затормозва с прекалено много въпроси. Продължи към салона. Няколко души гледаха телевизия; други зяпаха през прозорците. Той се спусна по витата стълба и долу откри Тайрон.

Заделеното му пространство беше тясно, но пък добре подредено, с вградени в стените хладилни шкафове, заредени със сандвичи, сладоледи на клечка и всевъзможни сладкиши. Имаше и купи с различни ястия и салати, чипс и ядки, горещи и студени напитки. На металния плот бяха наредени табли. Надписът на вратата в края на пътеката сочеше към салон за пушачи.

Тайрон беше към трийсетгодишен, на ръст колкото Том и приличаше на Елвис, само че беше чернокож. Отначало Том се заблуди, че носи перука, но като го огледа по-внимателно, се увери, че косата си е негова. Това си беше Краля с великолепен абаносов тен. Видът му определено се понрави на Том.

— Ще отворя след около двайсет минути, сър — каза Тайрон. — Закъсняха ми доставките. Обикновено в този час вече съм готов. Ще направя съобщение по уредбата.

— Не се притеснявай, Тайрон. Реджина ми каза да сляза при теб, ако имам нужда от нещо.

Заинтригуван, Тайрон огледа Том, без да престава с подреждането.

— А, ти си писателят значи.

— Да, аз съм.

— Браво на теб. Какво искаш да научиш?

— Като начало искам да знам дали си почитател на Елвис.

— Заради косата, нали — засмя се Тайрон. — Всички първо за косата се хващат.

— Признавам, и аз първо в нея се вторачих.

— Благодаря, благодаря ви мнооого. — Тайрон направи няколко стъпки и разкърши бедра.

— Впечатлен съм.

— Всичките песни ги знам, всичките чупки в кръста. Тоя симпатяга добре го даваше като за бял.

— Отдавна ли пътуваш с „Кап“?

— От деветдесет и трета съм в „Амтрак“. На тоя влак съм близо седем години.

— Сигурно доста си видял.

— А, дума да няма, не съм скучал. Качат ли се на влака, хората сякаш си изтървават някой ген, дето иначе им слага спирачка. Знам какви щуротии стават по самолетите, като се натряскат пътниците, ама никой нищичко не знае за ония, дето се смахват по влаковете. Ей, жаден ли си?

— О, с удоволствие бих пийнал, стига да ти се намира нещо по-силничко.

Тайрон му отвори една бира, Том се подпря на стената и се приготви да слуша.

— Първия път като се качих на тоя влак, тръгнахме на север. Тихо и кротко напускаме Питсбърг около полунощ и изведнъж чувам вик откъм спалните. Салонът беше затворен, приключил съм работа, ама отивам да видя какво става, защото се пада само по един стюард на спален вагон, пък аз съм нов и искам да съм сигурен, че всичко си е както трябва. Така де, отивам и гледам някакъв тип стои на пътеката гол, както го е майка родила, с една готина мацка, а тя само по една хавлийка през кръста, нали разбираш. Не са сами де, някаква побесняла дама по пижама го е погнала да го души, а Моник, дежурната стюардеса, се опитва да я укроти.

— Какво, някой беше объркал купетата ли?

— А, мен ако питаш, това му се искаше на голия. Вяха го спипали с гаджето, на което беше платил отделно спално купе през две врати от неговото с госпожата. Трябва да си е падал по заплетените игрички. Дал на жена си хапче за сън, та да може да се измъкне и да се позабавлява с малката въртиопашка, но половинката му надушила, че се крои нещо, и не глътнала хапчето, ами го проследила и ги спипала на местопрестъплението.

— И после?

— Мацката слезе на следващата гара. А за последно видях мераклията с прецъфтялата госпожа да слизат в Чикаго.

Тайрон не спираше да работи, докато говореше, и ето че от отворената му риза се провеси верижка с медальон.

— Откъде ти е това Пурпурно сърце? — попита Том.

— От Персийския залив — отвърна Тайрон и пъхна медальона под ризата си. — От армията де. Напълниха ми крака с парчета от шрапнел, когато един снаряд удари нашия „Брадли“.

— Бях репортер в тая война. Боевете бяха по-ожесточени, отколкото в дописките, които се публикуваха у дома.

— А, дума да няма.

— Та значи работата тук ти харесва?

— Абе работа си е, но пък пада майтап. Имам си един номер, по който непрестанно работя, добавям някои неща, махам други. Приятно ми е с пасажерите, с дечицата особено. Това децата и влаковете са нещо страхотно, просто си подхождат, нали разбираш? Три дни работя, после четири почивам. Тия, дето сме в обслужването на дългите маршрути, сме на такива смени. А на още по-големите преходи, с „Чийф“ и „Зефир“, се работи шест дни, после осем се почива. Ще речеш, почивките са много дълги, и то си е така, ама шест дни пътуваш напред-назад, напред-назад, та след време почва да ти идва в повече. Налага се да отдъхнеш, за да се възстановиш. Защото в тоя влак то всяка минута някой те вика. Такъв си е занаятът, но на мен ми харесва. Екипажът си е като един отбор, никой не кръшка, покриваме се един друг, все едно сме семейство.

— Смяташ ли още дълго да пътуваш с „Кап“?

— Знам ли. Все си мисля, че трябва да напредвам по стълбата нагоре, където са истинските пари.

— Къде ги дават тях? В управлението?

— В управлението ли? — засмя се Тайрон. — Я не се занасяй. Ако става дума за пари, това значи да си носач. Ония глупаци печелят от бакшиши толкова, все едно имат печатница за пари.

— Налей ми едно, и то на секундата!

И двамата се обърнаха и се вторачиха в мъжа. Беше облечен в раиран костюм с елече и изглеждаше умърлушен.

— Как е настроението, мистър Мериуедър? — попита Тайрон, ококорил очи.

— Никакво го няма и искам да пийна. Скоч с лед, и то веднага.

— Още не съм отворил, сър, ако се върнете след…

Мериуедър пристъпи напред.

— Този господин държи в ръка бира, която, предполагам, е получил от теб. Ако отказваш да отвориш бара за мен, редовния платежоспособен клиент, то тогава… — Мъжът се вторачи в табелката с името на Тайрон. — То тогава, Тайрон, предлагам да си потърсиш друга работа, защото, щом сляза от този влак, ще бъдеш безработен. — Мериуедър си погледна тузарския часовник. — Чакам, Тайрон.

— Няма проблем, веднага получавате.

Тайрон приготви питието и подаде чашата на мъжа. Мериуедър отпи.

— Малко скоч си ми сипал. Вие, стюардите, все се скъпите на градусите. Какво, за себе си ли го крадете?

— Ей, що не изпуснете малко парата? — обади се Том.

Мериуедър се извърна към него.

— Случайно да знаете кой съм?

— Самодоволен мърморко, ако питате мен.

На лицето на Мериуедър се появи такава кисела усмивка, че скулите му сякаш щяха да щръкнат през кожата.

— Кажи му кой съм, Тайрон. Ти знаеш, нали?

— Вижте, наливам ви още скоч, разбърквам го хубавичко и дайте да сключим примирие, а?

— Аз съм Гордън Мериуедър. Кралят на първокласно спечелените дела. Опитайте се да ме вбесите и ще се видим в съда, където ще ви отмъкна всичко, което притежавате, макар че като ви гледам, май нямате бог знае колко.

Том пристъпи напред със стиснати юмруци.

— Още по-хубаво — заяви Мериуедър. — Така ще успея и в затвора да ви тикна.

Тайрон застана помежду им.

— Ей — рече той, — стана толкова студено, все едно сняг е завалял, и то тука, вътре. Я да се разотиваме, хайде де, Коледа е все пак. Вие се прибирате у дома за Коледа, нали, мистър Мериуедър, при жената и децата. Обзалагам се, че им носите много подаръци.

— Разведен съм. Децата ми са разглезени пикльовци, които не заслужават нито обич, нито щедрост.

След тези думи Гордън Мериуедър се отдалечи, отпивайки от чашата си. Някъде по средата на пътеката го чуха да се смее.

— Изненадан съм, че не каза „мошеник мръсен“ — подхвърли Том.

Тайрон поклати глава.

— Не ти трябва да се заяждаш с тоя. Години има да те влачи по съдилища. То и снимката му я има в речника, точно до думата „кошмар“.

— Не че искам да го обидя, ама защо „кралят на първокласно спечелените дела“ пътува с влак? Сигурно може да си позволи и частен самолет.

— Ако са верни приказките, печеният мистър Мериуедър се страхува да лети. Да зависеше от мен, бих го посъветвал да си купи собствен влак и да не припарва до моя.

— Е, благодаря ти, че ме спря, преди да му излея скоча във врата. Всъщност плановете ми не включват посещение на затвора.

— На твоите услуги — усмихна се Тайрон.

Том виждаше, че момчето бърза да се подготви за отварянето, затова реши да не го разсейва повече.

— Благодаря също за информацията и за бирата.

— Ела пак след вечеря. Ще раздавам още по-силни питиета.

— Силни значи. Тъкмо по моя вкус.