Дейвид Балдачи
Коледен експрес (26)

26

Зората разпръсна мрака над високите Колорадски равнини близо до границата с Ню Мексико, но слънцето оставаше невидимо някъде в небето, затулено от мрачни тъмни облаци. Снегът бе засипал всичко наоколо, дори храст пелин не бе останал да стърчи. Повечето пътници се явиха рано за закуска, защото бяха научили за предстоящата сватбена церемония. С приближаването на Ла Хунта оживлението нарасна още повече и скоро веселото множество изпълни салона, така че почти не остана място за сватбената процесия, която се състоеше от булката, младоженеца, шаферката и шафера, които дори не се поглеждаха. Вървяха заедно, ръка за ръка, но все едно някаква невидима сила ги разделяше.

Венчавката премина почти гладко. Наетите от Макс музиканти, които се бяха качили същата сутрин, изсвириха сватбения марш, а после и други мелодии. Кристобал засне цялото събитие, а Макс се вживя в ролята на режисьор, макар повечето хора да не се досещаха, че това е постановка на прочутия Макс Пауърс. Том и Елинор изпълниха ролите си, макар че в някакъв момент Том ужасно се смути, защото не откри пръстена, а после се обърка още повече, търсейки ръката на Елинор, наместо да го поднесе на Стив. Скоро всичко си дойде на мястото и Том успя да се оттегли, за да обмисли на спокойствие евентуалните възможности за самоубийство.

Булката и младоженецът се целунаха тъкмо когато влакът спря в Ла Хунта. Джули вдигна нагоре юмрук и извика:

„Да!“

В ясни дни връх Пайк се виждаше от гарата, но сега облаците изцяло скриваха скалната грамада. Херик Хигинс седеше все така кротко в своя ъгъл и наблюдаваше злокобното небе. Дори церемонията не бе успяла да го разсее.

От влака започнаха да хвърлят шепи ориз, със същото им отвърнаха и служители от гарата, а белите зрънца бързо изчезваха в снежната вихрушка.

В Ла Хунта към „Чийф“ бе закачен трети дизелов локомотив, за да подпомогне преодоляването на прохода. Влакът потегли, а тълпата на перона избухна в овации, съзряла табелата „Младоженци“ на последния вагон и потракващата гирлянда консервени кутии зад нея. Завидно начало за всеки брачен съюз.

И тогава започна истинското празненство във влака, получило мощен тласък от огромното угощение, също финансирано от Макс. Докато хората се тъпчеха, официално упълномощеният фотограф се зае със снимките. Роксан се появи в ярък тоалет, който определено се различаваше от униформите на „Амтрак“. След нея се точеха момчетата от хора на Ел Ей, също в официални костюмчета. Тълпата притихна, музикантите се приготвиха, Роксан и момчетата запяха. Последва грандиозно и в същото време прекрасно задушевно изпълнение. Отначало Роксан поде класически песни, дойде ред и на блус, хип-хоп и на прочути откъси от песни на Нат Кинг Коул и Синатра. Тя призова Стив и Джули да не забравят един за друг с „Мисли… мисли“, а после с цяло гърло запя „Верига от глупци“ като ненадминатата Арета Франклин, дори се осмели да подхване и „Уважение“, коронния номер на кралицата на соула. Завладяна от неповторимото изживяване, публиката стана на крака, всички в хор се запровикваха У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е. Мощният глас на Роксан ечеше и тя се носеше из салона със сложна танцова стъпка, невероятно грациозна и лека въпреки огромните си размери. Пот се лееше по лицето и шията й, а тя като в божествен транс повтаряше „Амин“.

Макс й се радваше и се усмихваше. Когато Роксан го погледна, той тържествено скъса своя сценарий и затанцува с нея. Скоро всички ги последваха. В „Капитъл Лимитед“ подобна гледка може и да бе позната, но на борда на „Саутуест Чийф“ се случваше за пръв път.

Лелия затегли Том към импровизирания дансинг, но той успя да се измъкне с извинението, че му е зле, което не беше далеч от истината. Беше прекарал много тежка нощ, през по-голямата част от която се бе задържал в общата баня, за да изхвърли повечето от алкохола, който бе изпил. Нещастната изоставена Лелия се огледа и в полезрението й попадна Кристобал, който прибираше видеокамерата.

— Един танц? — попита тя красивия младеж. Кристобал вдигна глава и облещи очи, съзрял великолепната фигура в супер моден тоалет. — Работите за мистър Пауърс, нали? — Кристобал кимна безмълвно. — Аз съм Лелия Гибсън. — Очите на младежа се ококориха още повече.

— Лелия Гибсън, гласът на Къпи, бобъра вълшебник — избълва той.

— Ами да — сепна се Лелия. — Гледали ли сте някое филмче?

— Дали съм гледал някое? Та това ми беше любимото предаване, когато бях малък. Братчето ми още го гледа. Всичките ми племеннички и племенници не признават друг сериал. Вие сте невероятна. Видях ви снощи на партито при мистър Пауърс, но така и не чух името. Пък и познавам само гласа ви.

Лелия изглеждаше объркана.

— Гледали сте го като малък? Май доста съм се задържала в тая програма, а?

Кристобал захвърли всички превземки и задръжки, наложени от професионалния етикет, толкова силно бе смайването му.

— Катеричката Саси и Фреди Креслото и Пити Маринования морков, всички те са класика. Плаках на онзи епизод, когато Пити попадна във водосточната тръба и си загуби окраската. Колко прочувствено говорехте в онази трагична сцена. Седмици наред не успях да се съвзема. Вижте, нека не ви прозвучи пресилено, но просто не мога да повярвам, че пътувате с нас. Мога ли да помоля за автограф? У дома просто няма да повярват. Братчето ми направо ще се побърка от радост.

— Разбира се, че ще ви дам автограф…

— Къде ми отиде възпитанието? Аз съм Кристобал Адамс. — Той протегна ръка и така въодушевено разтърси десницата й, че едва не изтръгна изящната Лелия от невероятно скъпите изрязани обувки на осемсантиметрови токове.

— Чуй ме, Кристобал, ще сложа автографа си където пожелаеш, стига да танцуваш с мен.

Изуменият младеж направи дълбок поклон и двамата се впуснаха в танц.

Докато всеобщото внимание бе приковано към венчавката и последвалото празненство, близо двайсет купета бяха ограбени и оттам изчезнаха часовници, пръстени, гривни и дори елегантните обувки на Макс с марката „Бруно Мали“. Крадецът отново успя да се измъкне незабелязано, макар че в коридора се мотаеше някакъв силует, навярно на подозрителен спътник. Все пак никой не вдигна тревога и крадецът побърза да се слее с шумната компания. Чантата с плячката се изду до пръсване, а до пристигането в Ел Ей имаше още цял ден.

През нощта бурята стигна границата между Колорадо и Ню Мексико. Приковани от високото атмосферно налягане, облаците бяха тъй натежали от влага, че предстоеше нещо неизбежно; и то се случи около три часа сутринта, когато „Чийф“ все още бе на осем часа от крайната си цел. Датчиците, пригодени да измерват снеговалежа, се препълниха за по-малко от час; невероятно здравите инструменти, предназначени да отчитат скоростта на вятъра, бяха повалени за трийсет минути. Всички самолети на гражданската авиация получиха указания да направят широк обход, всички ски курорти в областта бяха затворени.

Проходът Ратон бе устоял вече на пет зимни бури, а натрупаният по планините сняг се задържаше единствено поради ниските температури и тежестта на снежната покривка. Когато бурята най-сетне се разрази, се случиха две неща: температурите се повишиха с няколко градуса, а пресният сняг бе толкова тежък и се сипеше тъй бързо, че дори не се слягаше, а се плъзгаше под напора на всеки следващ навей. Ето как за много кратко се натрупа огромна маса. Някъде към седем пълното заснежаване бе изгладило релефа. В девет и половина бурята внезапно утихна и метеоролозите предрекоха, че ураганът е загубил мощ и бързо ще се раздроби с очакваната промяна на ветровете, които щяха да го насочат на север и изток.

По време на един внезапен порой някой изразил пред Марк Твен надежда, че дъждът ще спре, на което писателят отвърнал, че изгледите били добри, понеже досега винаги бил спирал. Отбелязал също, че времето, общо взето, проявява сговорчивост. Ако не ти харесва какво е в момента, само се налага да изчакаш да се промени. Твен никога не се доверявал на прогнозите, без съмнение достигнал до разумното заключение, че науката за предсказване замисленото от майката Природа в най-добрия случай е жалко, а в най-лошия — глупашко занимание.

Е, някои неща не се бяха променили. При всичките си спътници, свръхмощни доплерови радари и други модерни устройства метеоролозите, проследяващи въпросната буря, сториха онова, което често се случва със събратята им: просто сбъркаха. Снежната буря бе спряла само за кратка почивка. А сега милиони тонове влага от Тихия океан и ураганни ветрове бяха обединили усилията си, за да оставят следа в историята.