Дейвид Балдачи
Коледен експрес (30)

30

На закуска ресторантът беше пълен с изгладнели пътници, а Роксан тревожно следеше как продуктите в кухнята бързо се стопяват. Храната в салона бе изразходвана предишната вечер и хората вече се изнервяха, което й създаваше много работа, тъй като трябваше да потушава всяко избухване, прибягвайки до невероятното си добродушие и дипломатичност. Тъй като във влака имаше и няколко бебета, пелените и млякото също намаляваха застрашително, а плачът огласяше всички вагони и допълнително изнервяше обстановката.

Отец Кели най-сетне събра кураж и повика желаещите да се помолят. Дойдоха хора с различно вероизповедание и религия, дори няколко привърженици на агностицизма, които просто търсеха утеха. Свещеникът наистина бе позабравил навиците си и на няколко пъти сбърка, ала бе толкова искрен в усилията си, че хората му благодариха, задето е повдигнал духа им.

На Агнес Джоу, която му помагаше по време на службата, той довери, че от години не се е чувствал толкова добре и е готов дори да се замисли за връщане към професията.

Хигинс често съветваше екипажа как най-добре да пести гориво и енергия, а междувременно излизаше навън в бурята, за да провери лично дали няма опасност тръбите да замръзнат. Върна се по обяд и посръбвайки кафе, привлече вниманието на останалите в салона с истории за Дивия запад, в които присъстваха Джеси и Франк Джеймс, Били Хлапето и други разбойници. Не само децата, но и възрастните го слушаха с широко отворени очи. Херик разказа и за легендарния герой на „Пулман“, носача Джон Блеър, който съвсем сам успял да спаси цял влак пътници от горски пожар в Минесота някъде в края на деветнайсети век.

— Положението било повече от отчайващо, защото няма нищо по-страшно от пожара. Ако трябва да избирам между пожар и сняг — рече той, като посочи навън, — без колебание ще избера снега. Колкото и невероятно да ви звучи, в този смисъл извадихме голям късмет.

Роксан с усмивка одобри последния довод на Хигинс и доля чашата му с кафе.

От доста време Агнес Джоу не отделяше очи от стъклото. Роксан я попита какво интересно има навън и се наложи да присвие очи заради гъстата снежна пелена.

— Бъдни вечер е — рече Агнес Джоу.

— Точно така, миличка — кимна Роксан, — което си е право, право е.

Скоро към тях се присъедини и Елинор. Тя също погледна навън, привлечена от обзелото ги любопитство. Двама дебело облечени мъже влачеха към влака нещо тежко и увито с брезент.

— Какво става? — попита Елинор.

— Ще видиш — отвърна Роксан.

Първият от мъжете застана на горното стъпало и в него тя разпозна Бари, стюарда на спалния вагон. Покривалото падна и товарът се оказа елхово дърво, доскоро расло на близкия хълм. Мъжете се бяха опитали да почистят снега, ала ледени късове все още обвиваха тънкото стъбло. Когато И вторият от двамата влезе вътре, качулката му падна и Елинор с изненада разпозна Том.

— На Коледа без елха не може, нали тъй? Всъщност идеята беше на Агнес Джоу.

Сложиха дървото в салона върху набързо пригодена стойка, а после поканиха децата да го окичат с каквото им хрумне. След около час малката елхичка представляваше ако не красива, то поне любопитна гледка, украсена с какво ли не: от фалшиви бижута до снимки на бейзболисти, събрани от пакетчета дъвки и залепени с лейкопласт от аптечките върху пластмасови фигурки на герои от комикси, и една дълга гирлянда, която някаква жена носеше като подарък за семейството си в Албъкърки. Децата измайсториха голяма хартиена звезда, облепиха я със станиол и я закрепиха за върха на елхата, което не беше трудно, защото дървото бе едва метър и двайсет високо. И въпреки това за пътниците в „Чийф“ елхата бе невероятно красива при все причудливата си премяна.

С чаша горещо кафе в ръка Том седеше и наблюдаваше как необикновеното дърво се преобразява.

— Красиво е — рече той като че ли на себе си.

Елинор, която също съзерцаваше елхата, извърна очи към него и от вълнение той стисна чашата си още по-силно.

— Поне ще отвлече вниманието на хората от бедата. Прекрасно е в такъв момент да чуеш детски смях.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

Том посочи празния стол.

— Мислех, че отдавна си тръгнал.

— Е, ако не хората, то намеренията им понякога се променят.

— А твоите в каква насока се промениха?

— Отказах се. Реших да остана. Един за всички, всички за един.

— Не мога да отрека, изненадана съм. Не съм си и представяла, че моите думи… — Тя не довърши мисълта си.

— Могат да пробият дебелата ми глава? — предположи Том и вяло се усмихна. — Виж, Ели, просто реших, че по-добре ще направя, ако остана тук да помогна с каквото мога. Докато се добера до курорта, ако изобщо се добера, бурята може да е утихнала и кавалерията да е пристигнала. И да не стане точно така, пак е по-добре да съм тук. — Погледите им се задържаха един върху друг и ето че Том рязко се изправи.

— Къде отиваш?

— Трябва да свърша някои неща. Стига съм отлагал.

Няколко минути по-късно Том влезе в купето при Лелия, за да й съобщи решението си.

— Аз наистина те харесвам и съм привързан към теб, но няма да се оженим и няма да имаме осем деца. Надявам се, че ме разбираш.

Не личеше да го е разбрала. По лицето й се застинаха сълзи и тя сграбчи ръката му.

— Нима не съм в състояние да те накарам да размислиш? Човек би казал, че сме създадени един за друг.

— Аз не те обичам, Лелия — рече Том и поклати глава. — Сигурен съм, че ако се замислиш, и ти ще разбереш, че не ме обичаш.

— Толкова отдавна се познаваме.

— Удобството не означава любов.

Тя поднесе кърпичката към носа си и произнесе с треперещ глас:

— Не знам, може би си прав.

В този момент от банята излезе Кристобал.

— Кристобал? — изненада се Том.

— Да не би да прекъснах нещо? — попита младежът.

— Не — отвърна Том, като стрелна с очи подсмърчащата Лелия, — очевидно натрапникът съм аз.

Лелия примига невинно.

— Той ми помага да преодолея този тежък момент. Освен това умее да прави и педикюр, и масаж.

— Не се и съмнявам — кимна Том и погледна Кристобал. — Чао, драги.

Тръгна обратно по коридора с дълго жадувано чувство на облекчение, освободил се от бремето на Къпи, бобъра вълшебник. Беше му малко жал за Кристобал, но той беше голямо момче и можеше сам да се грижи за себе си.

Случи се още нещо невероятно, което ободри и пътниците, и екипажа. Всички откраднати вещи — както и много от онези, изчезнали в „Капитъл Лимитед“ — се върнаха при своите собственици. Никой нищо не бе видял, а и никой не можеше да обясни как тъй крадецът се е решил на подобен жест. Роксан и отец Кели просто го обявиха за поредното коледно чудо.

След вечерята, поднесена с червено-бяла гарнитура в чест на празника, всички получиха покана да се съберат в салона.

Възрастните, последвали децата, с изненада съзряха импровизираната сцена в единия край на вагона. Макс бе поел ролята на церемониалмайстор, разпалвайки очакванията на публиката, преди да посочи към сцената и да се провикне:

— Да не би да ми се е причуло? Какъв е този странен звук?

Всеобщото внимание бе приковано към подиума, където се появи кукла и едно от децата извика:

— Това е Къпи, бобърът вълшебник.

— Ето го и Пити Маринования морков — провикна се друго дете.

Към първите двама се присъедини катеричката Саси и Фреди Креслото и веселбата започна.

Всъщност Лелия и Кристобал движеха куклите. Холивудската прима винаги си носеше по няколко и често ги подаряваше на децата. Изпълнението й бе съвършено: ловко променяше тембъра си, наподобявайки ту елемент от мебелировката, ту морковче, ту някое горско същество с лекотата на истински професионалист.

По време на една от кратките паузи Кристобал й прошепна:

— Никога в живота си не съм се чувствал така поласкан. — И двамата се целунаха, докато в същото време Саси и Къпи блъскаха глави на сцената, а децата и дори възрастните се превиваха от смях.

 

 

Дядо Коледа пристигна точно по разписание — ролята бе поета от пълничкия Бари, навлякъл червения костюм от реквизита на „Чийф“. Тази роля бе толкова популярна, че служителите на „Амтрак“ през цялата година я разиграваха на комар, опитваха се да си я осигурят с подкуп или с подкрепата на поддръжници, само и само да я получат. Помощниците на Дядо Коледа — по-точно Том, Елинор, Макс и Мисти — отвориха торбата с подаръците. Пътниците също дадоха своето на драго сърце, предоставяйки красиво опаковани кутийки, предназначени за техните близки. Звънна радостен детски смях и ето че напрежението като че ли поспадна.

Отец Кели, отново с помощта на Агнес Джоу, поде молитва, а след това и нещо като коледна служба. Свещеникът, венчал Стив и Джули, получи покана да се присъедини, но предпочете да остане в купето си. Стив и Джули се мярнаха само за няколко минути. Очевидно те нямаше да допуснат дори лавина да помрачи медения им месец, а нима някой можеше да ги вини?

Хорът на момчетата запя коледни песни с помощта на Роксан и скоро всички се присъединиха с ентусиазъм. Всеки глас като че ли се разтапяше от сладост. С напредването на нощта децата взеха да се прозяват, възрастните ги повеждаха към купетата с пожелание за лека нощ, доскоро непознатите хора се потупваха по раменете и споделяха колко им е харесал празникът.

Елинор и Том тръгнаха с Роксан, за да приберат невръстните хористи. Тъкмо се канеха да си вървят, когато един от малчуганите на име Оливър повика Роксан.

— Какво има? — попита тя, като приседна до детето. Том и Елинор също се надвесиха разтревожени.

Оливър гледаше възрастните с разширени от уплаха огромни очи. Той имаше приказен глас, който омайваше и най-злите сърца. Обикновено рядко униваше, ала сега нещо го измъчваше.

— Патрик каза, че нямало Господ.

— Моля? — ахна Роксан. — Ей, Патрик, я ела тук, момче.

Появи се Патрик по раирана пижама и очилца на носа.

Той беше от по-големите, висок, слаб и доста наперен. Непрекъснато четеше и учението му се удаваше.

Роксан го изгледа строго и сложи ръце на мощния си кръст.

— Я ми обясни сега. Как ти хрумна да изтърсиш това?

Отвсякъде се надигнаха любопитни детски личица. Том и Елинор се спогледаха.

— Елементарен процес на елиминиране, един вид еволюционен цикъл. — Патрик понамести очилата си, същински невръстен преподавател, изправил се пред класа.

— Я пак?

— Отначало ни залъгваха с феята на зъбите. Падне ти зъб, слагаш го под възглавницата си и на сутринта на негово място откриваш пари. Повечето деца още на пет откриват, че това си е залъгалка, макар че аз още от съвсем малък го разбрах.

— Ти си на десет, Патрик — обади се брат му Тони, — а все още слагаш зъбите си под възглавницата.

— Защото искам да получа парите, Тони, а не защото вярвам на тая измислица. — Патрик отново се обърна към Роксан. — После идва ред на Великденския заек, още една заблуда, която се разсейва след седмата година. А после и Дядо Коледа. Онзи с червения костюм на празненството например. Не е ли той от влака…

Роксан забеляза, че по-малките вече едва сдържат сълзите си.

— Дай да караме по-накратко, Патрик — прекъсна го тя, — кажи сега за Господ.

— Ако има бог на доброто, как тъй допусна това да се случи? Сега трябваше да сме си у дома и да празнуваме Коледа със семействата си. А ние сме тук, в тая снежна буря, и гледаме как ни свършва горивото и храната. Ако действително съществува Господ, как тъй ще си стои със скръстени ръце?

Въпреки самонадеяния му вид Роксан усети, че и той е уплашен като другите и се надява по-скоро тя да го убеди, че Господ съществува, отколкото да признае, че е измислица.

Роксан накара Патрик да седне до нея, а Оливър претегли на скута си.

— Виж сега, грешката ти идва от това, дето си мислиш, че ни е сполетяло нещо лошо.

— Е, не е ли? — попита Патрик и отново намести очилата си.

— Не съвсем. Дай да помислим. Да разгледаме фактите. Какво се случи тая вечер?

— Снегът заваля още по-силно, а храната в кухнята почти се свърши.

— Друго?

— Празнувахме Бъдни вечер и получихме подаръци — обади се Оливър. — Това беше хубаво.

— И у дома щеше да се случи същото — не се даваше Патрик.

— Вярно е — рече Роксан, — но близките ви щяха ли да бъдат уплашени и гладни, щяха ли да се озоват на непознато място сред непознати хора?

— Ами не — отвърна малкият умник след кратък размисъл.

— А с пътниците се случи точно това, нали? Не им се ще да са тук, защото домът на всекиго е другаде и всеки иска да се върне при тези, които обича, при семейството си.

— Точно така — въодушеви се Оливър.

— Това исках да кажа и аз — рече Патрик.

— Не, ако правилно съм запомнила, ти питаше как така може да има Господ, щом ни е сполетяла беда. А аз те питам, беда ли е да си сред хора, които не се и познават, примират си от страх и глад и са готови да се озоват където и да е, само не и тук, а в същото време се събират, забавляват се и се смеят, и пеят, и раздават подаръците, който са купили за собственото си семейство, на разни деца, дето за пръв път ги виждат. — И тя погледна към Том и Елинор. — На вас двамата ви хареса, нали?

Елинор усмихнато огледа децата.

— Рядко ми е било толкова забавно на Бъдни вечер.

— Имате право донякъде — съгласи се Патрик.

— Може би — добави Том — Господ се е погрижил и вие да се озовете в този влак, та да ни попеете и който е уплашен, да забрави тревогите си, докато ви слуша.

— И това е вярно — зарадва се Оливър.

— Да, наистина — съгласи си Патрик.

— Ето, видяхте ли — рече Роксан, като загърна Оливър с одеялото и поведе Патрик към мястото му, — често съм чувала да казват, че пътищата Божии са неведоми. Постарай се да проумееш какво се опитва да направи той. Никой мързеливец не вярва в Господ, то това не е лесна работа. Нужен е силен дух и вяра, и желание да повярваш. Както и при всичко важно в живота, получаваш толкова, колкото и даваш. Само че когато имаш вяра, получаваш много повече.

Тя изчака Патрик да легне и го зави.

— Други въпроси имаш ли?

— Само още един, мис Роксан — обади се Оливър, като вдигна ръка.

— Казвай.

— Ще ме заведете ли до тоалетната?

По-късно същата вечер Том и Елинор стояха един до друг и гледаха снега навън.

— Е, идва Коледа — рече Том, — не се чува ни най-малкият шум, нито дори мишка.

— В момента бих предпочела някой спасителен екип на мястото на Дядо Коледа и потропващите по покрива копита на елените.

— Какво стана с приключенския ти дух, с любовта към романтиката?

— Изразходих го докрай заради теб — рязко отвърна тя. После докосна ръката му. — Защо не отиде?

— Забравих да си смажа ските.

— Сериозно ти говоря, Том.

— Виж, Ели, повтарях си, че предприемам това пътуване, за да завърша някаква история, която, казват, Марк Твен не бил успял, и да изпълня желанието на баща ми. Но всъщност предприех пътуването, защото в живота ми има огромна празнота, а не знаех как да я запълня. Отдавна я усещам. А с материали за женските списания не успявах да я запълня. Причината да не тръгна днес — и той посочи навън — се крие в твоите думи. Знаеш ли, през всичките тези години вярвах, че ти си ме зарязала, просто си решила да си тръгнеш. Не съм и допускал, че е точно обратното. Съжалявам, Ели, наистина съжалявам.

Тя бавно посегна и взе ръката му в своите.

Той се огледа объркан.

— Това не беше шега. Навсякъде е толкова тихо. Прекалено тихо.

Нямаше откъде да знаят, но последната капка гориво от последния дизелов двигател бе изгоряла преди минути. Ето че и батериите, захранващи лампите, се изтощиха. „Саутуест Чийф“ потъна в тишина и мрак.

Много скоро тишината бе разтърсена от тътен, влакът се раздруса, от всички страни се разнесоха писъци.

— Господи — ахна Елинор, — нова лавина!