Дейвид Балдачи
Коледен експрес (22)

22

Канзас Сити представляваше важен кръстопът, където много хора слизаха, други се качваха, а влакът правеше престой, за да се зареди с гориво и всичко необходимо за обслужване на пътниците. Роксан придружи жената, тръгнала към Денвър, до „Калифорнийски зефир“. Том използва възможността да се разтъпче на чист въздух преди началото на ергенското тържество. Все още замислен над думите на Херик Хигинс, той наблюдаваше как безброй късчета от Америка се качват във влака, без съмнение нетърпеливи да разкажат за нещо преживяно или чуто, да открият приятели, макар и за кратко.

Снегът падаше като плътна пелена и той побърза да се скрие под един от заслоните.

Сепна се от изненада, когато видя Елинор да слиза от влака и да се приближава.

— Задушно е вътре — обясни тя.

— И на мен така ми се стори.

Двамата постояха известно време, докато накрая Елинор наруши неловкото мълчание.

— Трябва да знаеш, че срещата ни бе голям шок за мен.

— През годините милион пъти съм искал да те потърся. Така и не го направих. Наречи го гордост, инат, глупост. Което и да избереш, няма да сбъркаш.

— При начина, по който приключи всичко, не мога да те виня.

— Вярваш ли, че човек може да получи втори шанс? — попита той и направи крачка към нея.

Елинор неволно се дръпна.

— Виж, Том, втори път не бих понесла болката. Няма да мога.

— Не си забравила, че ти ме напусна, нали?

— След толкова години заедно беше време да се примиря или да си отида — отсече тя. — Имах нужда от сериозно обвързване, а не го получих. Реших, че кариерата ти стои над всичко.

— Хората се променят, Ели.

— Това и аз съм го чувала. Вярваш ли, че дълго ще издържиш да пишеш за старинни мебели? Доколкото разбрах, имаш приятелка, която те очаква за Коледа. С нея готов ли си да се обвържеш?

— Нашата връзка е съвсем друга.

— Да, естествено, защото ти не си като другите мъже. — Тя поклати глава и се извърна.

Том я хвана за рамото и я принуди да го погледне в очите.

— Връзката ни е друга, защото не я обичам. Само една жена съм обичал досега, Ели, знаеш го.

— Том, моля те, не ми причинявай това.

— Ще ми кажеш ли защо дойде? Тук е ужасно студено.

— Всъщност… не знам.

— Не ти вярвам. Според мен си съвсем наясно.

— Може би.

— Случилото се между нас беше най-прекрасното нещо в живота ми. Най-прекрасното! През всичките тези години се опитвам отново да го открия.

— Аз също — призна тя. — И не се получава.

— Не е възможно и двамата да се озовем в този влак по чисто съвпадение. Това е предзнаменование, нима не разбираш? Предопределение, ако щеш.

— Говориш като Мисти. Любовта не пада от небето, не очаквай да те поръси като вълшебен прах. Трябва да я градиш всеки ден.

Тя отметна кичур от лицето си и ето че Том се почувства зашеметен от тези смарагдовозелени очи, все едно се пренесе десет години назад или десет години в бъдещето. Стоеше под мъждивата светлина от лампата като хипнотизиран, омаян както никога досега през живота си. Мислено направи крачка назад, но всъщност се доближи до нея. Ръката му се отдели от тялото и посегна към друг непокорен кичур кестенява коса, паднала върху лицето й. Пръстите му нежно я докоснаха. Тя не направи опит да го спре.

— Може би е време да започна да градя.

Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи за части от секундата, устните му се разтвориха и ето че в полезрението му попадна крачеща към него фигура. Поклати невярващо глава, защото изпадаше в шок за втори път през последните двайсет и четири часа. Колко още такива удари можеше да преживее?

Беше Лелия Гибсън, маршируваща към влака, следвана от малка процесия носачи, приведени под тежестта на безброй куфари и чанти. Тази жена не признаваше пътуването с малко багаж. Това бе истинска дарба у нея, способността да мята дреха след дреха с неукротим ентусиазъм, да набележи всеки тоалет за определен промеждутък от пътуването, да добави всеки аксесоар с критичното око на предвидлив генерал, замислящ своята бойна тактика.

Том се отдръпна от Елинор, затворила очи, и с търсещи устни, които не откриваха неговите.

— Ели.

Тя отвори очи и ето че пръстите й се плъзнаха по бузата му, когато той отново отстъпи назад.

— Какво има?

— Бързо, спомни си най-зле улучения момент в целия ти живот.

— Какво? — недоумяваше тя.

Том отново погледна към Лелия. Нямаше измъкване. Не беше сигурен единствено дали го е видяла, но то бе само въпрос на време. Очевидно знаеше, че това е неговият влак.

— Най-зле улученият момент в целия ти живот. Спомни си го. Ще опиташ ли? Моля те.

— Мисля, че сега не му е времето.

— Просто си го спомни!

— Добре де.

— Спомни ли си?

Тя се поколеба само миг.

— Е и?

Том изпусна въздуха от дробовете си.

— Е, току-що го надминах. Няма съмнение. Аз съм безспорният крал на лошите попадения. — И той посочи към Лелия. — Моята тъй наречена приятелка в Ел Ей. Това е тя. Лелия Гибсън.

Елинор рязко се обърна и се вторачи в приближаващата група.

— Знаеше ли, че ще пътува с влака?

— Не, бих причислил събитието към категорията пагубни сътресения.

Елинор скръсти ръце пред гърдите си и обърна гръб на Том. В този момент Лелия го забеляза и буйно размаха ръце. Сетне се устреми към набелязаната цел, а Елинор продължи да отстъпва, докато просто се превърна в сянка сред мрака. Том я наблюдаваше как се отдалечава и имаше чувството, че всяка капка кръв се отцежда от тялото му. Обърна се с лице към Лелия. Утехата от мисълта, че нещата могат да се влошат повече от това, бе почти нищожна. А всъщност се заблуждаваше.