Дейвид Балдачи
Коледен експрес (32)

32

В Ню Мексико изобщо не бяха видели сняг. Тук земята бе червено-кафява и отвред се издигаха високи назъбени скали, яркооранжеви на слънцето. Този красив, макар и плашещ пейзаж бе изпъстрен с храсти пелин, а пътниците висяха по прозорците с надеждата да зърнат някое ранчо.

В Албъкърки направиха престой от около три часа, за да заредят с гориво и продукти, а и да се поразтъпчат и порадват на слънцето след изморителната битка при прохода Ратон.

Том и Елинор обявиха годежа си за радост на всички и особено на Макс. Лелия дори прегърна Том и му пожела всичко най-хубаво. Както се притискаше към Кристобал, Том се досети, че много скоро и те ще обявят официално предстоящата си сватба. Глупавото изражение на младежа говореше същото. Том и Елинор споделиха с приятелите си, че нищо чудно да повторят опита на Стив и Джули и да се венчаят във влак. Само че през лятото, добави Елинор. Нямаше да допуснат някоя лавина да прекъсне церемонията.

Близо до гарата имаше пазар, където индианки предлагаха бижута и други украшения. Един стар автобус също бе превърнат в магазин. Том и Елинор се радваха на топлото слънце и обсъждаха бъдещето си.

— Впрочем така и не ми каза при кого си била във Вашингтон, преди да се качиш на влака — рече Том. — Да не би да си имаш някоя Лелия?

— Не е: съвсем точно казано. Гостувах на баба си.

Отбиха се в малко кафене да изпият по нещо и да хапнат. Към тях се присъедини и Агнес Джоу, която ги поздрави за годежа и си поръча студена лимонада, за да им прави компания. Тя се протегна на слънцето и огледа околността.

— Понякога си мисля дали да не се пенсионирам и да дойда тук да продавам украшения на пътниците от влаковете — рече тя.

— Да се установиш тук? — попита Том и внимателно я изгледа. — Нали каза, че си се пенсионирала.

— Скоро ще стане — загадъчно отвърна тя.

— С какво всъщност се занимаваш? — поиска да знае Том.

— Ту с едно, ту с друго.

— Странен е този крадец, който връща откраднатите вещи като подаръци на Бъдни вечер.

— По-смахнато нещо не съм и чувала — съгласи се Агнес Джоу.

— Много великодушно за един мошеник — рече Елинор.

— Великодушно е силно казано, тъй като той им подари само онова, което бездруго си беше тяхно.

— Той? Или тя? — подхвърли тихо Том.

 

 

Водач индианец се качи на влака и в продължение на повече от час разказва за тукашната земя, за индианските резервати и историята на народа си. Слезе на гарата в Галъп, известна като световната индианска столица, защото множество племена, сред които хопи, зуни и акома, се събирали там.

След вечеря мнозина се стекоха в салона, за да изгледат на видео записаната от Кристобал церемония, режисирана от Макс. Стив и Джули също бяха тук, смееха се, дори се разплакаха, когато за втори път извъртяха най-важния момент. Том реши, че Стив изглежда особено изтощен. След края на филма Джули побърза да хване съпруга си за ръка и да го поведе обратно към луксозното купе на младоженците.

Беше късно през нощта, когато навлязоха в Аризона, а Том не успяваше да заспи. Облече се и тръгна по коридора. Надникна при Елинор, но тя спеше дълбоко, а не искаше да я безпокои.

Край купето на Макс му се стори, че долавя миризмата на тамян, което имаше своето напълно логично обяснение. До купето на Лелия не смееше да се приближи, да не би да се уплаши от звуците вътре. От опит знаеше, че тази жена, която даряваше с живот невинни създания като Къпи, Саси и Пити, в интимна обстановка прибягваше до доста по-първичен изказ. Бедният Кристобал нямаше представа какво го чака.

Влакът неусетно намали и спря. Том погледна навън. Това тук наистина беше гара, но май не беше предвидено да спират преди Лос Анджелис. И Том продължи напред към купето на Агнес Джоу. От грамофона все така се чуваха коледни мелодии. Вътре беше тъмно и той реши, че жената е заспала на музиката. Но ето че грамофонът взе да прескача, заповтаря един и същ стих, а после игличката застърга на празен ход. Очевидно жената спеше дълбоко и не го чуваше. Том почука по стъклото.

— Агнес Джоу? Агнес Джоу, грамофонът ти ще се повреди. — Никой не му отговори и той почука отново, този път по-силно. Стържещият звук ставаше все по-дразнещ. Том се огледа и плъзна вратата встрани.

— Агнес Джоу? — Очите му бързо привикнаха към мрака и той откри, че купето е празно. В банята не светеше, но той почука и на тази врата и отново не получи отговор. Потърси с очи раницата, изкушен отново да надникне вътре. Дръпна ципа и пъхна ръка. Вестниците ги нямаше, но той откри часовник, чифт обици и скъпи слънчеви очила. Нищо чудно да бяха на Кристобал. Ето това вече беше сигурно доказателство. Колебаеше се как да постъпи, когато по коридора се разнесоха стъпки. Той върна вещите обратно в раницата, затвори ципа, после плъзна и вратата и се скри в банята. Отправи молитва това да не е Агнес Джоу, ала желанието му не се сбъдна — вратата се отвори. Лампата светна, чуха се стъпки. Том си бе оставил малка пролука и сега надзърна през нея.

В купето бе влязла Агнес Джоу, облечена със сини панталони и пуловер; в ръката си държеше лист хартия, а изражението бе напълно сериозно. Том се надяваше да не й се наложи да използва тоалетната, но как ли щеше да се измъкне? Да я чака да заспи ли? Тя като че ли не се готвеше скоро да си ляга, тъй че какво му оставаше? Том се огледа, поколеба се дали да не седне на тоалетната и в този момент влакът отново потегли. От рязкото движение едва не загуби равновесие. Политна към стената, протегна ръка да се задържи и неволно отвори крана на душа. Обля го студена струя и той извика — само няколко думи наистина, но ако беше католик, трябваше да изтича при отец Кели да се изповяда и безброй пъти да изрече „Света Богородице“, за да изкупи греха си. Най-сетне успя да спре водата и ето че се озова очи в очи с Агнес Джоу, която го оглеждаше, като да бе любопитен екземпляр от някоя зоологическа градина.

— Здрасти, сладурче — рече Том и се ухили глуповато.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво търсиш в моята баня?

Том пристъпи в купето, разтърквайки главата си с кърпа, обясни за грамофона, как е влязъл, как се е стреснал, като чул стъпки.

Обяснението можеше и да мине, стига да бе дръпнал ципа на раницата докрай. В тъмното обаче не бе забелязал своя пропуск. Агнес Джоу погледна раницата, а после отново неканения посетител.

Том реши, че атаката е най-добрата защита. Отвори раницата и извади крадените вещи.

— Би ли ми обяснила какво правят тези неща тук? Готов съм да те изслушам.

Агнес Джоу пъхна ръка в джоба си. Когато я извади и я насочи към Том, той отстъпи назад, зашеметен от шока.

 

 

Няколко минути по-късно пребледнелият като смъртник Том почука на вратата на Макс. Режисьорът се позабави с отговора, измина цяла минута, преди да му отвори.

— Нужна ми е твоята помощ — рече Том. — Трябва да повикаме и Кристобал.

Макс погледна Том и едва тогава забеляза Агнес Джоу.

— Важно е — рече Том.

Измъкнаха Кристобал от купето на Лелия, но не и преди да сломят съпротивата на дребничката дама, която изрази недоволството си с глас, който определено нямаше нищо общо с Къпи, бобъра вълшебник. Събудиха и Роксан, а също и отец Кели. Том ги поведе към салона и едва тогава се обърна към цялата група. Сложи на масата пред тях скъпите слънчеви очила на Кристобал, обувките на Макс с марката „Бруно Мали“ и сребърния кръст на отец Кели.

Един от присъстващите бе определено объркан, дотолкова, че дори не забеляза кога Агнес Джоу се е наклонила към него.

Отец Кели нададе вик, когато усети, че белезниците щракнаха върху китките му. Направи опит да се надигне, но Макс и Кристобал го спряха.

Агнес Джоу извади картата си със същото изненадващо движение, което бе зашеметило Том преди малко.

— Аз съм от полицията на „Амтрак“. Отдел „Под прикритие“. А ти си нашият крадец, Джон.

— Джон? — с недоумение я погледна Том.

— Свалих му отпечатъците от една бирена халба, преди да заседнем в прохода. Междувременно изпратих молба за изясняване на самоличността. А преди малко получих отговор. Истинското му име е Джон Конрой и не е никакъв свещеник. — Тя седна до него, а той доби такъв нещастен вид, че на Том му домъчня въпреки уличаващите обстоятелства. — Използвах номера с грамофона — продължи Агнес Джоу, — за да заблудя всички, че все в купето си стоя. Страхувах се, че ме е забелязал как обикалям и ще реши да кротува поне за известно време. Когато се съгласи да проведе службата в затрупания влак, предложих да му помогна. Вече имах основание да го подозирам и затова свалих отпечатъците му. Имах си и друга причина, разбира се. Той очевидно е католик, тъй че можеше и да ни заблуди, но направи грешки, които ме убедиха, че трябва да съм нащрек.

— Ами вещите, които открих в твоята раница? — попита Том.

— Роксан ми ги беше донесла, защото впоследствие щях да ги използвам като доказателство. Направих така, че да бъдете замесени Макс, Кристобал и ти, тъй че да пипнем Конрой, без да пострада никой друг, а и Конрой да не заподозре нещо. Задигнах кръста от купето му. Когато го сложих пред него, мислех, че ще се обърка дотолкова, че да мога да му щракна белезниците, без да окаже съпротива. Доста сръчен си, Конрой, но от опит знам, че човек винаги може да очаква изненади. А най-добре е винаги да си с един ход напред.

— Не ми е приятно да го призная, но първия път, когато отворих раницата ти, вътре имаше само вестници — рече Том.

— Знам, сетих се, че някой е ровил, и предположих, че си ти. Вестниците, които Реджина откри в боклука, бяха от раницата на Конрой. Беше я натъпкал догоре, все едно е пълна с багаж. Щом се качи във влака обаче, той се освободи от тях и разполагаше с достатъчно място да прибере плячката.

Всички погледи се извърнаха към стареца, който сякаш се бе смалил, сломен от финала с белезниците.

— Нима не искаш да ти олекне? Знам за досието ти. Имаш ли нещо против да изясним подробностите? — попита Агнес Джоу.

— Каквото е писано, това ще стане — поклати глава старецът.

Повикаха едрия Бари да стои на пост, а те отидоха в купето на мнимия свещеник и в раницата му откриха няколко от крадените вещи. Сред тях нямаше нищо особено ценно, но все пак си беше кражба.

— Смятам да ги върна на собствениците — заяви Агнес Джоу.

— Все пак има нещо неясно — рече Том. — Как така му скимна да върне онези неща? Кой крадец би се разделил с плячката си?

— Има нещо странно наистина — произнесе се Роксан, — но поне хванахме крадеца. Хайде сега да вървим да поспим.

Том си легна като по команда и се събуди в шест сутринта, когато някой почука на вратата му.

Беше Агнес Джоу с две чаши горещо кафе.

— Реших да те умилостивя, задето те будя толкова рано. — Беше облечена със сини панталони и пуловер и изглеждаше бодра и изпълнена с енергия.

— От теб би излязла страхотна актриса. Нямах представа, че ще се окажеш… нали разбираш…

— Взе ме за ексцентричка, която няма къде да отиде за празниците? Да, това е добро прикритие. С такъв човек хората споделят неща, които биха премълчали пред всеки друг. Изобличавала съм наркотрафиканти, мошеници, клептомани и много други злонамерени хора с този мой разсеян вид, с глупавите дрешки и…

— И това, че всички наричаш сладурче.

— Именно.

— Предполагам, вече и ти си разкрита.

— Нямам нищо против, не беше на шега, като ти казах, че мисля за пенсия. Време е животът да продължи.

— Ами останалото, и то ли е измислица?

— Била съм в трупата на „Ринглинг Бръдърс“, но не като трапецистка, а като ездачка. Омъжвала съм се два пъти и наистина имам голяма дъщеря. — Тя замълча смутено и добави: — И действително сме се отчуждили.

— Съжалявам, Агнес Джоу.

— Тя научила за премеждието на „Чийф“ и снощи се обади. Да се увери, че всичко с мен е наред. Доста време не бях чувала гласа й. Ще се видим в Ел Ей. Тя наистина работи в цирка, на Западния бряг. Ще направим опит да се сближим.

— Радвам се за теб. Ето ти един закъснял коледен подарък. Не ми каза защо идваш толкова рано.

— Предстои да разреша една дилема и дойдох за съвет. Получих допълнителна информация за нашия мним свещеник. Преди години са го арестували за дребни кражби… трийсет-четирийсет години оттогава. Междувременно си е живял най-примерно, имал истинска работа и тъй нататък.

— Защо се е върнал към старите навици след толкова време?

— Съпругата му, с която живял повече от трийсет и три години, починала наскоро. Говорих с него, успях да го предразположа. След смъртта й просто не знаел с какво да се захване. Чувствал се самотен, имал нужда от внимание. Имали две деца, но едното починало при злополука, другото от рак.

— Тежка съдба, наистина. Изглежда, че бракът му го е вкарал в правия път.

— Точно така. Срещала съм доста закоравели престъпници, наслушала съм се на сълзливи истории, тъй че не се размеквам лесно. Но той ми каза и нещо друго и то е в дъното на моята дилема.

— И каква точно е тя?

— Нали видя как върна повечето откраднати вещи на Бъдни вечер. Онези, които намерихме в багажа му, нямат особена стойност, пък и той остави пари, предостатъчна компенсация. Имам уверението на жертвите. Не е искал някой да пострада. Говореше единствено за съпругата си. Пък и с готовност прие да помогне, когато заседнахме.

— Сега разбирам защо ти е трудно — въздъхна Том.

— Ти как би постъпил?

— Аз самият получих втори шанс, а може би Джон Конрой също го заслужава. Ти докладва ли в полицията?

— Да, но без подробности.

— Влакът ще спира ли скоро?

— Евентуално във Фулъртън, а оттам са два часа и нещо до Ел Ей.

— Може би си струва да спрем във Фулъртън.

— Може би. Не вярвам Конрой отново да захване престъпния занаят. Всъщност имам познати близо до Фулъртън, които могат да му помогнат. Благодаря ти, Том — рече тя, като се изправи. — Мисля, че взехме правилното решение.

— Та ще ми кажеш ли истинското си име?

Агнес Джоу се отпусна, като да бе сломена от бремето на годините. Лицето й сякаш подпухна, дори косата й сякаш побеля пред очите на Том.

— Е, ако ти кажа и това, никаква тайна няма да ми остане, нали тъй, сладурче?