Дейвид Балдачи
Коледен експрес (11)

11

Веднага след края на вечерята Том се запъти към салона, който, както скоро научи, беше наричан от пътниците ветерани бар-вагон. Преди години наистина бе имало барман в салона на горния етаж, но той бе изчезнал с поредното свиване на разходите. Том слезе долу, където Тайрон му предложи чаша питие, след което се върна в салона. Влакът продължаваше да стои неподвижно и той си погледна часовника. „Кап“ вече трябваше да наближава Конълсвил, Пенсилвания, а не бяха стигнали дори до Къмбърланд, Мериленд. Е, поне миризмата на дим не се усещаше.

Телевизорът в салона беше пуснат и в момента се въртеше „Гринч, който открадна Коледа“ с Джим Кери в ролята на Гринч. Малки и големи деца и техните родители се бяха скупчили пред екрана. Тук-там пътниците се бяха събрали на групички, приказваха си, отпиваха от чашите си, а имаше и няколко самотници, които просто се взираха в отраженията си в тъмните стъкла. Навсякъде се виждаха венци, гирлянди, всевъзможни коледни украшения. Том отпиваше джин, хапваше фъстъци и солени бисквитки и наблюдаваше близката група. Един мъж държеше в ръцете си книга, някаква жена плетеше, трети слушаше музика със слушалките си. А Том току поглеждаше към вратата в очакване да зърне Макс и Елинор, но засега напразно.

— Отивате някъде за Коледа? — подхвана той любезно, надянал съответното заинтригувано изражение. Откриваше, че джинът винаги отпуска и носи чувство на доволство, макар и да замайва главата.

Дамата с плетката вдигна очи и се усмихна.

— Отивам в Саут Бент, Индиана. Внукът ми е студент, предпоследна година в „Нотр Дам“. Гледам да сме заедно на празниците. Накрая май ще почна да му готвя, да му чистя и да го пера, но нямам нищо против. Така правят бабите. Все пак наближава Коледа. Кой би искал да остане сам?

— И аз казвам същото — увери я Том и се представи.

Тя протегна ръка.

— Полин Бийкън.

— Живеете в района на Вашингтон?

— Да, в Спрингфийлд, Вирджиния. А вие?

— В самата столица.

— Не знам как понасяте движението — намеси се мъжът с книгата, около четирийсет и пет годишен, оплешивяващ и закръглен. — Аз се връщам в Толидо. Бях във Вашингтон по работа, наложи се да наема кола и накъдето и да тръгнех, все трябваше да обикалям по околовръстното шосе. Представа нямам как се справяте. Все едно Дивият запад се е преселил при вас, че и моторизиран на всичко отгоре. Същинска лудница. — Той поклати глава. — Аз съм Рик — рече с усмивка. — Просто Рик от Толидо.

— Значи вие предпочитате влаковете?

— Не обичам да летя — заяви Полин. — А влаковете ме връщат в детството. Ами вие?

— Често летя, но взе да ми омръзва — сподели Том. — Реших да опитам този по-цивилизован начин за придвижване.

— Е, сега наникъде не се движим — рече Рик. — Обикновено аз също летя, но този път ми предложиха невероятно изгоден билет. — Той погледна навън и се намръщи. — Макар че в момента сделката не ми се вижда толкова изгодна. Поне ще си бъда у дома за Коледа.

— Имате ли семейство?

— Жена и шест деца. Вкъщи ме чакат четирима пубертета, три от тях момичета. И съвсем не ги разбирам, повярвайте.

— Момичетата са различни — заяви Полин.

Мъжът със слушалките вече бе надал ухо за какво се говори. Представи се като Тед от Милуоки.

— И момчетата не са лесни — рече той. — Имам четирима големи синове. Ама като се роди първият, цялата ми коса си беше на мястото, а я ме вижте сега, косъм не ми остана.

В този момент се появи Агнес Джоу с бира в ръка и седна при тях. Том побутна към нея купичката с фъстъци и бисквити и тя я опразни с едно загребване. Не си направи труда да се представи. Както и в ресторанта всички, изглежда, вече я познаваха.

— Ами ти, Том? — попита Рик. — Накъде пътуваш? При семейството?

Том поклати глава.

— Всъщност нямам семейство.

— Е, всеки има някъде семейство — отсече Полин.

— Не всеки — каза Агнес Джоу. — Аз също съм самотна.

— Не съм казал, че съм самотен. Аз съм репортер. Обиколил съм целия свят. Имам приятели в повече от шейсет различни страни.

— Приятелите са си приятели, но семейството е семейство — отново се намеси Полин и може би имаше право.

— Разведен ли си, или изобщо не си се женил? — запита Агнес Джоу, докато хрупаше своите бадеми. В отговор на изненаданото му изражение тя посочи с поглед безимения му пръст, на който не се виждаше брачна халка.

— Разведен съм. Макар че бракът ми продължи толкова кратко, та дори не усетих какво е да си женен.

— Очевидно не е била подходящата жена — отбеляза Полин.

— Нима може да знае човек? — запита Рик от Толидо.

— Има си начини — произнесе се Агнес Джоу. — В повечето случаи се осланяш на интуицията си. Представи си да забравиш да ядеш, да пиеш, да спиш или дори да дишаш, стига да си близо до този единствен човек. — Тя се обърна към Том. — Някоя карала ли те е да се чувстваш така?

Всички впериха очи в Том, очаквайки отговора.

— Ей, разговорът стана твърде личен.

— Ами да, обикновено така се получава във влаковете — отсече Полин с усмивка, без да нарушава ритъма на плетящите игли. Том се облегна и се загледа през прозореца.

— Как се казваше тя? — запита тихо Агнес Джоу.

— Елинор — отвърна той след дълга пауза.

— Отдавна ли не си я виждал?

— Всъщност не толкова отдавна. — Той се отърси от унеса. — Но миналото си е минало. Сега отивам в Лос Анджелис, за да се видя с приятелката ми Лелия и да прекарам Коледа с нея.

— Да не е актриса? — запита Полин развълнувана.

— В известен смисъл, да.

— Ще ни кажеш ли какво работи?

Том се поколеба.

— Попадали ли сте на „Къпи, бобърът вълшебник“ по телевизията в събота сутрин?

Полин се опули, дори изпусна две-три бримки. След няколко неуспешни опита да внесе яснота Том реши да смени темата.

Всички бяха отправили погледи към влезлия стюард, облечен като Дядо Коледа. В миг децата, дори по-големите, обърнаха гръб на Джим Кери и неговия Гринч и наобиколиха мъжа в червени одежди. Такова бе въздействието на добрия старец, неподвластно на времето и пространството.

— Много мило — рече Том.

— Всяка година раздават подаръци — заяви Агнес Джоу. — Дори влакът да не е повреден.

Том я погледна, внезапно заинтригуван. Спомни си какво бе казала Реджина: как Агнес Джоу кръстосвала страната с влак и обикаляла роднините си. Агнес Джоу обаче току-що си бе признала, че никого си няма. В такъв случай накъде пътуваше с всички тези влакове?

— Предполагам, и преди си пътувала по Коледа? — запита той.

— О, да, много пъти.

— И сега отиваш в Чикаго?

— Точно така.

— Там ли ще останеш за празниците?

— Не, и аз продължавам към Лос Анджелис. Също като теб.

— С влак ли?

— Със „Саутуест Чийф“.

Изведнъж го стрелна с поглед.

— Ами ти?

Два дни в близост до Агнес Джоу! Том се зачуди какво ли ще стане, ако вземе да скочи още сега, докато влакът си стоеше на място. Тъкмо се канеше да отвърне, когато добрият стар „Капитъл Лимитед“ се люшна и отново потегли. В салона се разнесоха радостни възгласи, но нямаше сила, която да принуди Том да се присъедини.

Внезапно високоговорителите оживяха:

— Извинете за закъснението, приятели, успяхме да закърпим положението. На следващата гара ще ни чака ремонтна група. Там ще се забавим малко, за да се уверим, че всичко е наред, и след това поемаме отново. Надяваме се по пътя да наваксаме част от загубеното време. Известили сме за забавянето, тъй че никой няма да си пропусне връзката. Благодарим ви за проявеното разбиране и ви благодарим, че избрахте „Амтрак“. Весели празници.

Дядо Коледа обиколи навред и никой не остана без подарък. Том получи модел на прочутия локомотив „Супер Чийф“, гордостта на Санта Фе. Тед отново си нахлупи слушалките, а Рик от Толидо и Полин се извиниха и тръгнаха нанякъде.

Агнес Джоу се наведе, за да разгледа отблизо чудната играчка на Том.

— „Супер Чийф“ на „Съдърн Пасифик“ е предшественикът на „Саутуест Чийф“. Този, с който ще пътувам до Лос Анджелис. Линията предлага прекрасни гледки към планините и равнините. Прекосява осем щата на път към крайбрежието.

— О, колко интересно. — Том не се съмняваше, че Агнес Джоу е сварила да претърси багажа му и е открила билета му за „Чийф“. Реши да се залости в купето си и да заложи над вратата капан с най-голямата тежест, която успее да докопа. Ето, влакът разполагаше с два локомотива, можеше да не се усети липсата на единия. Оставаше му само да го натика някак в банята/тоалетна и да го запъне в пружина за изстрелване.

— Да, пътуването е много приятно. Чудесен начин да се настроиш за Лос Анджелис.

— А, сигурно. — Том остави чашата си. — Та защо отиваш там?

— Имам приятели. Всяка година си гостуваме за Коледа. Този път е мой ред да пътувам на запад.

— Хубава традиция. Реджина спомена, че доста често се возиш на влак. И май много хора те познават.

— О, просто характерът ми е такъв, лесно намирам приятели. Открай време е така. То като си крехка стеснителна женичка, не значи, че си цвете под похлупак.

В първия момент Том реши, че тя говори сериозно, но като я чу да се смее на собствената си шега, колебливо заключи, че Агнес Джоу не е чак толкова страшна. Стига да се държеше на нужната дистанция от бъбреците му и личните му вещи, всичко щеше да бъде наред.

— Момичето, при което отиваш… Намеренията ти сериозни ли са?

— Зависи какво наричаш сериозни намерения — рече Том. — От около три години се виждаме на приливи и отливи.

— На приливи и отливи? Това някаква калифорнийска измишльотина ли е?

— Наша си измишльотина.

— Мен ако питаш, не бих ви посъветвала да се жените. Два пъти съм опитвала и не се получи.

— Имаш ли деца?

— Една дъщеря, вече е голяма, разбира се. От първия ми брак. Със съпруг номер едно се запознах, когато работехме заедно за „Ринглинг Брадърс“.

— Работила си в цирка? Къде, в администрацията?

— О, не, артистка бях. Ездачка, акробатка, дори по въже съм ходила на младини.

— Трапецът е голяма магия!

— Тогава бях малко по-слабичка де. Дъщеря ми все още работи в цирка.

— Често ли я виждаш?

— Не.

Агнес Джоу си взе бирата и го остави. А той не изпита очакваното облекчение. Здравата му се беше лепнала тая жена. Засега я оприличаваше на безобидна брадавица, но все пак бодеше очите му. Заинтригуван бе, и то не само от празно любопитство. Нещо в разказа й не се връзваше и това пробуждаше у него познатата настървеност да разследва.

Влакът профуча през тунела „Греъм“ и малко след това намали, наближавайки Къмбърланд, Мериленд, известен навремето като Кралицата на Апалачите. „Кап“ бодро се добра до самия център и спря насред главната улица. Том зърна постройки, облицовани с тухла и дърво, хотел на „Холидей Ин“, „Макдоналдс“ и заведение на име „Градуси на сметка“, което вероятно беше много популярно, тъй като градът определено имаше зажаднял вид.

Скоро щяха да влязат в Пенсилвания, щата с най-странно прокараните граници. В някои моменти локомотивът и опашката на влака щяха да са в Мериленд, докато средните вагони щяха да тракат из Западна Вирджиния! Обяснението се криеше в идеално правата линия между Пенсилвания и Мериленд, докато крепката прегръдка със съседна Западна Вирджиния диктуваше границата да следва релефа. Когато преминаха прохода и без сътресения навлязоха в Пенсилвания, Том вдигна ръце от загадките на официалните щатски граници.

Както си седеше и зяпаше падащия сняг, в салона влязоха Елинор и Макс, следвани от верния Кристобал. Том си пое дълбоко дъх, довърши питието си и се запита дали не е време да поръча коктейли на едро при своя приятел Тайрон. Всяка капка алкохол му беше нужна, за да преживее предстоящото изпитание.