Дейвид Балдачи
Коледен експрес (7)

7

Том се върна в купето си и погледна през прозореца; беше пет и петнайсет, а вече се смрачаваше. Тъкмо бяха напуснали Харпърс Фери в Западна Вирджиния. Градчето било обезсмъртено, когато Джон Браун предприел прочутото нападение срещу федералния арсенал преди началото на Гражданската война и увиснал на бесилката. Един вид заплатил с живота си своето място в учебниците по история.

При Къмбърланд, Мериленд, „Кап“ щеше да мине през тунела „Греъм“, дълъг около петстотин метра. Според брошурата, с която се бе сдобил Том, и входът, и изходът от тунела се намираха в Западна Вирджиния, ала поради някаква географска мистерия или приумица на земемерите, белязали границите между щатите, самият тунел всъщност бе в Мериленд. „Кап“ щеше да мине и през прочутия пролом Къмбърланд, естествения проход, използван от първите заселници, за да преминат стената на Апалачите на път към Големите равнини и Пасифика. Да не беше тази дупка в скалата, Америка можеше още да си е пъстра ивица от тринайсет изтерзани английски колонии.

След Къмбърланд идваше ред на Скалата на влюбените. Според легендата тъкмо от тази скала политнала онази индианска принцеса, възпирана от баща си да се омъжи за любимия си, който бил американски войник. И безутешният вожд на свой ред се хвърлил в пропастта. Том реши да не разказва тази приказка на Стив и Джули — бездруго бяха достатъчно притеснени.

Решил, че е крайно време да издири кинаджиите, Том тръгна към вагоните от другата страна на ресторанта и се озова пред тамошните спални купета. Вече бе привикнал да пази равновесие при лекото полюшване на влака и с гордост отбеляза, че много рядко залита. После забави крачка. Луксозните купета бяха обозначени с букви, докато онези в икономична класа носеха номера. Той не се съмняваше, че холивудските персони биха пътували единствено в първа класа, особено прочутите или скандално известните. Надяваше се някой от кинаджиите да излезе от скривалището си, за да може да го заговори, а не би имал нищо против и да го включат в някой хит, да му заделят един милион и сам да се покрие със скандална слава.

Приближи към първото купе. Завесата бе старателно опъната, за да закрива всяка пролука, тъй че той не видя нищо, макар да чу шум отвътре. Като отмина към следващото, забеляза, че някой леко дръпна завесата. Спря се, огледа пътеката, после проточи врат. Купето бе подредено като кабинет. Инсталиран бе лаптоп, свързан с нещо подобно на принтер, чийто захранващ кабел бе снабден със защита срещу токов удар. Късо подстриган висок млад мъж с тъмно поло крачеше напред-назад из тясното помещение. Когато се обърна, Том успя да види слушалки на главата му и калъф с клетъчен телефон, закачен на колана.

Едва ли бе прочутият режисьор. Този младок не приличаше на режисьор — не че Том имаше представа как следва да изглеждат режисьорите. Следователно трябваше да е кинозвезда или писател. Том бе готов да заложи за писател. В края на краищата имаше компютър и принтер. Освен това приличаше на младите модни драскачи, каквито в Холивуд доста се търсеха. Всеизвестно бе, че веднъж стане ли на трийсет, човек биваше тържествено заклеймен като досадник, на когото прощават единствено лошата подстрижка и удобните обувки.

Том продължи към следващото купе. Тъкмо се канеше да надникне, когато някакъв мъж плъзна вратата встрани и едва не се блъсна в него.

— Извинете.

Том погледна незапалената цигара в ръката на мъжа.

— Току-що научих, че не мога да пуша в купето — обясни той, макар че не дължеше на Том никакво обяснение.

По стар репортерски навик Том набързо огледа непознатия. Мъжът беше среден на ръст, около шейсетгодишен, общо взето, слаб, но вече с коремче. Имаше гъста посребрена коса, свеж тен, с какъвто по Коледа се фукат живеещите в Калифорния, а облеклото му се състоеше от скъпи черни панталони, бяла копринена риза, сако от туид и обувки „Бруно Мали“. Просто миришеше на безгрижни, небрежни милиони.

— На долното ниво има салон за пушачи — услужливо рече Том.

— Е, значи натам съм тръгнал. Стотици пъти съм се опитвал да се откажа от този навик. Пробвах с лепенки, опитвах дори и хипноза, но нищо не помогна.

— Аз пушех по две кутии на ден, но сега само от време на време запалвам по някоя пура.

— И как успяхте? — поинтересува се мъжът.

— Какво да ви кажа, беше въпрос на живот и смърт.

— О, разбирам. На кого ли му се умира от рак на белите дробове.

— Не, нямах това предвид. Работех като репортер отвъд океана. Включен бях в конвой журналисти и ни нападнаха партизаните. Една от колите пред нас бе улучена от снаряд. Войниците, които ни охраняваха, ни казаха да запазим спокойствие. В следващия момент камионът пред нас се взриви. Отново ни заръчаха да запазим спокойствие, да не правим излишни движения. Много скоро без малко да ни уцели минохвъргачка и хората от охраната пак ни наредиха да запазим спокойствие. Миг след това скочиха и побягнаха.

— Господи! И какво стана после?

— Очевидно ни бяха взели на прицел и нямаше смисъл да чакаме повече. Всички скочихме и хукнахме към планините. Един кореспондент на „Ройтерс“, около петдесетгодишен заклет пушач, не успя да се спаси. Направо се строполи на земята. Изглежда, получи инфаркт.

— Не спряхте ли да му помогнете?

— Бих му помогнал, разбира се, но влачех на рамо друг колега с изкълчен глезен. Драснах нагоре по възвишението, а сърцето и дробовете ми щяха да се пръснат. Имах чувството, че ще изплюя всичките си фасове. Един бог знае как успяхме да се доберем до приятелски лагер.

— Ами онзи от „Ройтерс“?

— А, надявам се, че инфарктът го е убил, преди да го застигнат партизаните. Те не бяха много състрадателни. Оттогава цигара не съм докосвал — добави Том. — На другите не бих препоръчал този метод, разбира се. Може да се появят сериозни странични ефекти.

— А, сигурно. Ама че история. Значи военен кореспондент, а?

— Вече не. Страхотиите, които отразявам сега, се свеждат до това как той и тя да подредят гардеробите си по такъв начин, че все пак и съпругът да има известно лично пространство, а привличам вниманието и върху опустошителните опасности, които крие домашното барбекю.

Мъжът се разсмя и протегна ръка.

— Това ми харесва. Много забавно. Нека да ви се представя — Макс Пауърс.

Том смяташе, че е разпознал мъжа, а когато чу името, всичко си дойде на мястото. Това действително беше прочутият режисьор, който редовно присъстваше в десетката на най-влиятелните фигури в Холивуд. Макар да бе известен повече със заглавията, постигнали огромен търговски успех, имаше и филми, които бяха допаднали на критиката, неведнъж бе номиниран за „Оскар“, а преди няколко години бе отнесъл у дома си ценната статуетка.

— Том Лангдън — представи се на свой ред Том. — Много ваши филми съм гледал, мистър Пауърс. Добър разказвач сте, наистина. Държа на мнението си въпреки помпозните нелепици, които ни пробутват критиците.

— Благодаря. Аз това и се опитвам да правя, да разказвам. Наричай ме Макс. — Той пъхна незапалената цигара в джоба на ризата си и се огледа. — А в момента се опитваме да скалъпим някаква история за този начин на придвижване.

— Защото си открил нещо интересно във влаковете?

— Именно. Коли? Забрави ги! Смахнати шофьори, задръстени междущатски магистрали и боклучави храни? Не, благодаря. А самолетите са лишени от атмосфера и само ти опъват нервите. Аз например не обичам да летя, макар че с моята професия често ми се налага. Веднъж на връщане от Кан се натъкнахме на страхотна турбуленция, а аз се скрих в тоалетната и запалих цигара просто защото се чувствах изнервен до крайност. Димът обаче задейства противопожарната аларма, тъй че когато кацнахме, ме вкараха в ареста. Представяш ли си?! За една ментова цигара без филтър. Пръснах трийсет бона по адвокати и пак се наложи да полагам общественополезен труд. Виж, влаковете са друго нещо. Аз съм роден в Калифорния, а моят баща навремето беше началник-влак по линията Санта Фе, в дните, когато железниците бяха най-изисканият транспорт. Той успяваше да се договори с машиниста да седя при него. Право да ти кажа, усещането е невероятно. Още оттогава си знам, че има какво да се разкаже за препускането по железните релси, нещо, за което още никой не се е сетил. И сега най-сетне ми се удава възможност да опитам.

Том на свой ред сподели някои от впечатленията си.

— Въпросът не е да тръгнеш от точка А и да пристигнеш в точка Б — рече той. — Не е важно началото, нито крайната цел. Тръпката е в пътуването. Там е разковничето. Стига да му се насладиш, без да бързаш. Този влак извиква на живот неща, които си струва да бъдат видени и чути. Той е живо, дишащо същество, просто трябва да пожелаеш да усетиш ритъма му.

Зачуди се как му идваха такива неща на езика. Може би просто „Кап“ му действаше по този начин.

— Много точно го каза, тъкмо това е — възкликна Пауърс и отривисто сграбчи ръката му. В следващия миг се удари по челото. — Току-що ме споходи невероятно прозрение. Много често ми се случва, Том, просто ме връхлита. Виж, ти си писател, обиколил си света, видял си какво ли не, а си се качил на този влак, за да уловиш пулса на Америка в навечерието на празниците.

— Е и? — пророни Том предпазливо. Нямаше представа накъде бие режисьорът, но определено се бе понесъл на крилете на своето прозрение.

— Защо не поработите заедно с моя сценарист — поне докато трае пътуването, за проучвателната част? Ще си разменяте бележки, ще споделяте историите, които сте научили, прозренията, които ви осеняват, такива неща. Не казвам, че ще работиш нахалост. Ще ти платя, разбира се.

— Но аз вече работя върху една история.

— Тъкмо в това е цялата прелест. Ти си пишеш твоята история, чудесно. Но материалът, който събираш за нея, може да помогне на моя сценарист да оформи сюжета на филма. Идеално се получава. С един куршум два заека. Схващаш ли?

Том кимна. Не може да се каже, че очакваше с нетърпение да заработи с хлапака с нахлупените слушалки. Той самият нито беше млад, нито се захласваше по злободневните новости и ако онзи го наречеше „пич“ и дори само веднъж му подвикнеше „Чао, до скив!“, наместо просто да каже „Довиждане“, играта можеше да загрубее.

Само че за негова изненада Макс го избута покрай купето с отнесеното хипарче и когато достигнаха първото от края, почука на стъклото.

— Може ли? Аз съм Макс.

Вратата се плъзна встрани и в този миг Том усети тялото си лишено от въздух. Вече не чуваше онова „ссс, бууум, бааа“, защото насреща го гледаше Елинор Картър.