Дейвид Балдачи
Коледен експрес (25)

25

Елинор се канеше да глътне огромно хапче за сън, когато някой почука на вратата на купето й.

— Махай се — викна тя.

— Елинор? Аз съм.

Тя примига недоумяващо за момент, опитвайки се да изплува от нерадостните си мисли, за да разпознае гласа.

— Джули?

Отвори вратата и видя бъдещата булка, обляна в сълзи. В ръце държеше прегъната чанта-гардероб.

— Какво има, да не би родителите на Стив да са се обадили отново?

Джули поклати глава.

— И моите не са се обаждали.

— Не те разбирам — примига Елинор объркана.

— Може ли да вляза за минутка?

— Моля? О, да, разбира се. — Елинор пусна хапчето в джоба си. — Все пак нека ти напомня колко е късно, а утре те чака тежък ден. Трябва да си отпочинеш.

Двете седнаха на леглото.

— Значи родителите ти не са се обадили и ти си тъжна, защото… — кротко подхвана Елинор.

— Ами всяко момиче си представя как родителите му идват на тържеството. За сватбата си повечето ми приятелки успяваха за всичко да се наложат… не че аз се чувствам безпомощна. И все пак нали бащата повежда своето малко момиче, а майката все го успокоява, че всичко ще бъде наред. Пък аз… на мен нищо такова няма да ми се случи.

Тя избухна в сълзи и Елинор прегърна потръпващите й рамене. Най-сетне Джули врътна глава и избърса сълзите си.

— Съжалявам. Нали вече съм голяма, трябва някак да се справя, но ми е толкова самотно.

Елинор й поднесе влажна кърпа да избърше лицето си.

— Има си причина да се чувстваш по този начин, но аз май не съм си на мястото като шаферка.

— Че нали те поканихме в последния момент. Ти дори не ме познаваш.

— Това не би трябвало да е пречка. И двете сме жени. А ти утре ще си булка. Всичко друго е без значение.

— Ти била ли си омъжена?

— Не — тихо отвърна Елинор, — но често съм се питала какво е. Представяла съм си всяка малка подробност, до дребните хапки в подносите и подредбата на цветята. Е, вече не мечтая така често.

— Но защо?

— Времето си казва думата. Годините минават, вероятността това да се случи става все по-малка.

— А, нужно е само някой да те обича и ти да го обичаш.

Елинор се усмихна, макар да бе на път да се разридае по-силно и от Джули.

— Да, наистина, друго не е нужно. — Тя посочи чантата, оставена на леглото. — Какво има тук?

Джули отново се притесни.

— Сватбената ми рокля. Откакто я купих, не съм я пробвала. Помислих си… нали разбираш.

— Чудесна идея.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? Ти сама каза, че е късно, а сигурно си изморена.

— Допреди малко наистина бях изморена, но вече не.

Елинор помогна на Джули да се облече. Роклята беше кремавобяла, със семпла елегантна кройка и й стоеше като излята. Тъкмо да сложи булото на главата на Джули, но момичето я изпревари и го намести на нейната. Двете застанаха една до друга пред голямото огледало.

— Много си красива, Джули.

— Ти също. — И момичето избухна в заразителен смях.

По-късно, когато Джули влезе в банята, Елинор понечи да прибере обратно роклята, но ето че отново сложи булото, приглади дрехата пред тялото си и се погледна в огледалото.

— Ели?

Когато извърна очи, забеляза, че вратата леко се е плъзнала встрани, увлечена от инерцията на ускорението. В пролуката видя Том с широко отворени очи. Ръцете й не се помръднаха. Тя застина безмълвна, покрита с чуждата сватбена рокля.

— Ели? — повтори Том и прекрачи вътре.

В този момент Джули излезе от банята и се стъписа.

— Извинете, ако съм ви попречила.

Елинор преметна роклята на ръката си и свали булото. Внимателно сгъна премяната с усещането, че Том следи всяко нейно движение. После подаде чантата на Джули, прегърна я и се усмихна.

— Гледай да се наспиш, утре сутрин целият ти живот ще се промени. И то за хубаво.

Джули я целуна по бузата, обърна се и мина край Том, който стърчеше неловко, безкрайно объркан.

— Какво искаш, Том?

— Роклята ти стоеше прекрасно, Ели.

— Късно е, не трябваше ли да си при Лелия?

— Аз не обичам Лелия!

— Е, тя като че ли те обича. Предполагам, трябва донякъде да си отвърнал на чувствата й, с думи или обещание, защото ми е трудно да повярвам, че би долетяла толкова отдалеч да ти направи предложение само от чисто приятелство или от добро сърце. Честно казано, не ми направи впечатление на особено състрадателна.

— Чуй ме какво ти казвам, връзката ни е съвсем друга.

— Сериозно? И каква е по-точно? — Тя скръсти ръце пред гърдите си в знак, че очаква обяснение.

— Откъде да знам как й е хрумнало да ми скрои тоя номер? Трябва да се е побъркала.

— От колко време се виждате?

— Близо три години. — Том без малко да се задави. — Само че с прекъсвания — добави жално.

— С прекъсвания? Три години?

— Да!

— И си очаквал да се примири.

Том я гледаше, без да мигне.

— Следователно тя е очаквала следващата стъпка, но ти не си я направил — продължи Елинор. — Чудесно те е устройвало да се появяваш, да изчезваш, да споделяте хубавите моменти, но не и лошите, а когато ти скимне, да се отдръпнеш.

— Грешиш, Ели. Вече не съм такъв.

— Ха, сигурно. Просто не си се променил. Никак дори.

— Би било съвсем различно. С подходящата жена.

Елинор разтърка слепоочията си.

— Виж, утре ни предстои сватба. Чужда сватба. Имам нужда от сън.

— Не можем да оставим нещата така.

— Можем, разбира се, и точно това ще направим.

Той понечи да я притегли в обятията си, но тя го отблъсна.

— Утре ще изпълним поетото задължение, а като стигнем в Ел Ей, всеки тръгва в своята посока. Този път завинаги.

— Ели!

— Сбогом, Том. — И тя решително затвори вратата.