Дейвид Балдачи
Коледен експрес (31)

31

Ако състоянието контролиран хаос съществува, то нещо такова цареше в „Саутуест Чийф“. Надвиснала бе непосредствена опасност да се срути друга лавина, която щеше да изпрати влака и неговите пътници в отвъдното. Изсипалите се преспи бяха ударили влака отдясно и снегът бе натрупал толкова високо, че затуляше прозорците. Натискът на снежната маса вече заплашваше да събори влака от релсите. Планът за реакция бе много прост: пълна евакуация. Беше лесно да се каже, но трудно да се изпълни при тези обстоятелства. И все пак триста четирийсет и един пътници започнаха да се прехвърлят от вагон във вагон и така до последния, а в същото време хората от персонала непрестанно ги брояха, претърсваха всяко ъгълче, да не би да забравят някого.

Загърнати в одеяла, разгънали чадъри и помъкнали всякакви други приспособления срещу бурята, хората се строиха в дълга процесия и направлявани от фенерчета и електрически лампи на батерии, се насочиха към тунела. Възрастните, по-трудно подвижните и невръстните деца бяха всеобща грижа. Коледният дух бе разпрострял магията си, защото непознати си помагаха един на друг, по-силните подкрепяха немощните. Никой не се оплакваше, нито хленчеше заради мястото си в редицата или поверените задължения.

Джобни фенерчета, лампи, одеяла, възглавници, аптечки, последният остатък храна и всичко, което можеше да им влезе в работа, бе свалено от влака и понесено на ръце. Един-единствен човек се оплака и това бе машинистът, който винеше себе си, че не е върнал влака обратно в тунела, преди да свърши горивото. Сега отказваше да напусне поста си. Роксан и Хигинс се нагърбиха да го уговорят: опитният железничар му обясни, че и на никой друг не му е дошло наум да върнат влака назад, пък и натрупалият се отзад сняг бездруго щял да попречи на маневрата. Успокои го, че от края на тунела ще може да наблюдава поверената му композиция, тъй че машинистът, чието име бе Ралф Пъркинс, най-сетне се съгласи да напусне мястото за управление. Хигинс премълча възможността той да види любимия си влак да полита надолу в урвата, понесен от подобно на цунами снежно свлачище.

Том, Елинор, Макс, Мисти, Кристобал, отец Кели и Агнес Джоу се трудиха наравно с екипажа, докато с блъскане, теглене и успокоителни думи успяха най-сетне да преведат всички под стените на огромния тунел. Агнес Джоу се оказа особено умел водач; очевидно тази едра жена притежаваше невероятна сила, която се прояви безброй пъти по време на евакуацията.

Том се сети да грабне ските и екипа си, а Елинор взе на заем ски от една пътничка, която също бе тръгнала към Тахо. Двамата пренесоха огромна част от провизиите през снега, при това доста бързо.

В тунела се заеха да си построят лагер. Том обиколи на няколко пъти, за да си състави преценка за ситуацията. Разполагаха с твърде малко осветление, храната също привършваше, одеялата не достигаха. Най-голяма опасност криеше студът. При тези ниски температури, при недостига на кислород и разположението на тунела, който като фуния привличаше невероятен по сила въздушен вихър, ставаше ясно, че по-възрастните и децата няма да издържат дълго.

Преценявайки надвисналата опасност, той стигна до неизбежното заключение. Повика началник-влака, машиниста и Роксан и няколко минути им говори тихо, но настойчиво.

Елинор, която помагаше на хората да се настанят, вдигна очи и разбра, че се провежда важно съвещание. Когато се приближи към тях, вече говореше Роксан:

— Не си длъжен да го правиш, Том, но шапка ти свалям.

— Ще дойда с теб.

Всички се извърнаха към Елинор.

— Не, няма да дойдеш — рече Том.

— От мен е научил всичко за ските — обясни тя на останалите от групата.

— Не мога да ти позволя да ме придружиш, Елинор.

— Не те моля за разрешение. Ако предпочиташ да тръгнеш сам, чудесно, ще те чакам в курорта с чаша горещо кафе.

— Мен ако питаш — многозначително вдигна вежди Роксан, — много по-умно ще постъпиш, ако тръгнеш заедно с тази жена, вместо да рискуваш сам.

Том изгледа всеки от групата и най-сетне спря очи върху Елинор.

— Пак ли ще работим заедно?

— Да вървим.

Без да се бави, Елинор се приготви за път. Появи се Макс.

— Какво чувам, двамата с Лангдън слагате ските и тръгвате да търсите помощ?

— Поне ще опитаме.

— Опасно е в тая буря, Елинор. Сигурна ли си, че имаш сили?

— От дълго време не съм се чувствала толкова уверена.

— Том е едър и силен, може да се справи и сам. Разказа ми как веднъж носил на гръб някакъв колега по стръмно възвишение под дъжд от свистящи куршуми.

Елинор спря и го погледна.

— Този колега бях аз, Макс.

Няколко мига Макс я гледа безмълвно, а после рече тихо, захвърлил обичайния апломб:

— Просто не искам да те загубя, Елинор.

Елинор седна до него и го прегърна.

— Ще се върна ако не за друго, то за да напиша сценария и да спечеля „Оскар“.

— Ти май наистина го обичаш.

— Вярваш ли, че съществува втори шанс, Макс?

— Ами редно би било, като знам колко съм получил.

— А на мен досега не ми се беше случвало. Не искам да го пропусна. Не вярвам да ме споходи отново.

След като се сбогуваха с всички, Том и Елинор, понесли на гръб най-необходимото, тръгнаха на североизток обратно през тунела. Хигинс им бе начертал груба карта на района по памет и им обясни как да стигнат до „Динго“. Том зави ценната хартийка в найлон и я пъхна в джоба си. На излизане от тунела трябваше да изкачат сипея и оттам да се движат в посока северозапад към курорта. Ако имаха късмет, някъде около обяд щяха да пият горещо кафе край пламтяща камина. На тази височина въздухът бе много студен и силно разреден, тъй че много скоро Том и Елинор вече се задъхваха. В тунела цареше пълен мрак, затова включиха лампите, монтирани в каските им. Тук нямаше сняг, та трябваше да си носят ските.

— Поне няма да се безпокоим, че влакът може да ни сгази — подхвърли Том.

— Аз пък си мислех, че всичко е против нас.

Разстоянието от седем-осемстотин метра до края на тунела Том и Елинор изминаха хванати за ръце. Когато се озоваха навън, сложиха ските.

— Готова ли си? — попита Том.

Елинор кимна.

Пристъпиха навън във виелицата, успяха някак да открият пролука въпреки бялата пелена, покрила всичко наоколо, и започнаха изкачването. Всяко забиване на щеките изискваше невероятно усилие. След няколко минути бурята ги скри в страховитата си прегръдка.

Двамата се придвижваха сред стени от сняг. Телата им бяха покрити с лед, крайниците губеха чувствителност. Непрестанно сменяха посоката. Том разполагаше с компас, но не смееше да се довери на данните на инструмента. А да откриеш курорта посред снежна буря се оказа далеч по-трудно, отколкото си бе представял. Но те продължаваха напред.

Том и Елинор преодоляха множество стръмнини, често се налагаше да се вкопчват в скалните издатини, за да не паднат в пропастта. Понякога по принуда сваляха ските, връзваха се с въже един за друг и се катереха като алпинисти. След време достигнаха малък равен участък и продължиха със ските. Напредваха бързо въпреки силния насрещен вятър, който сякаш се усилваше с всеки замах на щеките.

Първата злополука ги сполетя, когато Том пропадна в близо триметрова дупка, скрита под тънък лед. Елинор му хвърли въже и успя да го измъкне. Той обаче бе изгубил клетъчния си телефон, а което бе още по-страшно, компасът се беше повредил.

Обмислиха възможността да се върнат, убедени, че могат да намерят обратния път, но решиха да продължат. Том смяташе, че е улучил посоката и е набелязал ориентири, които да му помогнат да държи правилен курс. Естествено, снегът навяваше от всички посоки и пейзажът непрестанно се менеше, тъй че ориентирите не бяха особено надеждни.

Всяка стъпка, всяка стръмнина, всяко малко възвишение се преодоляваше стотици пъти по-трудно заради лошото време, а и непрестанно трябваше да спират, за да се предпазят от вятъра или да открият завет между скалите, за да си поемат дъх. В гърдите им гореше огън, а екипите им, макар и модерни, едва издържаха в тия условия.

Откриха едно сравнително закътано място, където спряха да хапнат, макар че водата, която носеха, се бе превърнала в лед. След кратка почивка отново се отправиха на път.

След време притъмня.

— Нямам желание да се препъвам със ските в тъмното. Може би тук някъде трябва да си направим лагер.

— Идеята не е лоша, но едва ли сме далеч от целта. — Том се надяваше, че говори истината. А всъщност имаше чувството, че са се отдалечили на не повече от три метра от влака.

Опънаха палатката, Том успя да запали огън с помощта на кутия сух спирт. Набързо си приготвиха вечеря и стопиха вода за пиене. След като се нахраниха, те се сгушиха под одеялата да се стоплят и наблюдаваха как снегът се трупа около палатката.

Бурята сякаш поутихна. Вече можеха да си говорят, без да се надвикват.

— Искам само да знаеш, че отказах на Лелия. Тя го прие съвсем спокойно.

— Изненадана съм.

— Отначало и аз се изненадах, докато не проумях причината. Лелия си има нов обожател.

— И кой е той?

— Кристобал.

— Кристобал! Сигурно се шегуваш.

— Ще бъдат много щастливи заедно, сигурен съм. Лелия може да сътвори нов анимационен герой, ако научи случката с боата. Сигурно ще го нарече Крис Камшика.

Двамата замълчаха и се притиснаха още по-силно един към друг.

— Не бива да губим телесна топлина — обясни Том.

— Абсолютно си прав — въздъхна Елинор. — Виж, ако не успеем да се върнем…

Той запуши устата й с ръка.

— Нека се постараем да мислим позитивно. Мисти сигурно би нарекла това състояние пурпурната аура на вътрешната сила или нещо подобно.

Елинор стисна здраво ръката му.

— Ако не успеем да се върнем, искам да знаеш нещо.

— Какво?

— Никога не съм преставала да те обичам. Дори след толкова години.

Том обгърна раменете й.

— Ще успеем.

Елинор потрепери и той отново я прегърна, готов да й отдаде всяка частица топлина, останала в тялото му.

— Кой би предположил, че ще се срещнем след толкова време, а накрая ще се озовем насред планината в такава виелица?

— Ако беше толкова лесно, всеки би го постигнал — рече Том и понечи да се засмее, ала устните не му се подчиниха.

Той си спомни какъв ден е.

— Елинор?

— Доскоро настояваше да ми казваш Ели. Какво стана? — попита тя.

— Елинор, весела Коледа.

— Весела Коледа — подсмихна се тя.

Той пъхна ръка в големия джоб на анорака си.

— Знам, че улучвам възможно най-неподходящия момент, но както съм ти казвал неведнъж, това ми е коронният номер. — Той се понадигна, после застана на колене и внимателно постави пръстена на ръката й.

Тя го погледна, понечи да каже нещо, очите й заблестяха от удивление.

— Давам си сметка колко се забавих, без малко да стане твърде късно. Но ти си единствената жена, която някога съм обичал, и ще направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Готова ли си да ме приемеш с всичките ми недостатъци, слабости, чудатости, инат и глупави решения? — Том направи пауза, пое си дълбоко дъх и рече: — Ще се омъжиш ли за мен, Елинор?

В мига, в който каза „да“, тя се разплака.

Официалната им годежна целувка бе ненадейно прекъсната. Вятърът внезапно вдигна палатката и отгоре им се стовари снежна пряспа, която едва не ги погреба живи. Том успя да разбута снега и измъкна Елинор.

— Трябва да намерим къде да се подслоним — викна той заради вятъра.

Сега, когато бяха официално сгодени, Том бе твърдо решен да направи всичко възможно, за да бъде сигурен, че и сватбената церемония ще се състои.

Продължиха напред, макар силите на Елинор да отпадаха с всяка минута. Тя дори вече не можеше да се държи на краката си. Том успя да я издърпа още около петстотин метра, докато накрая самият той изнемощя. Пусна я на земята, свали си якето и я покри с него. После се огледа. Намираха се насред равен участък, заграден от силуетите на високи върхове. Друго не успя да зърне, защото снегът ограничаваше видимостта. Том изрече една последна молитва, после закри Елинор с тялото си, за да я предпазва от снега. Потърси ръката й и здраво я стисна. Споходи го споменът как напразно бе чакал майка му да вдигне тяхната обща снимка в болницата и призова на помощ всичките си сетива, за да усети и най-лекото отслабване на вкопчените пръсти на Елинор. Не знаеше какво ще прави, ако тя остане без сили. Може би просто щеше да каже „сбогом“. Нещо, което не бе направил преди толкова много години.

Имаха чувството, че са изминали часове. Вятърът виеше, снегът биеше в гърба му, всеки напор се забиваше като кинжал. В унеса си Том се върна към детските спомени. Към него посягаше малко момче. Това бе самият той като дете, протегнал ръка към зрелия мъж, за да го издърпа на безопасно място в детството. В подобни моменти съзнанието често играе номера. И преди се бе озовавал на ръба на отчаянието, ала никога не бе усещал опасността така осезаемо. Това е то, заключи той, толкова пъти се бе измъквал на косъм, но сега явно бе ударил неговият час. Той погледна Елинор, целуна устните й. Тя не отвърна и по замръзналите му бузи потекоха сълзи.

Образът на малкото момче изтика всичко друго от съзнанието му. Том усещаше пръстите му по страните си, в косата. Момчето му говореше нещо, питаше го дали е добре. Видението бе по-реално, по-завладяващо от сънищата, които помнеше. Той все така здраво стискаше ръката на Елинор, макар да се бе устремил към невръстния Том и да отвръщаше на въпросите му.

Детето отново го докосна, клепачите на Том трепнаха и той отвори очи. Бързо ги затвори, сетне отново погледна, ала слънчевото сияние бе твърде болезнено след тъй продължителен мрак.

— Добре ли сте, господине? — попита малкото момче, приклекнало до него.

Том успя да се изправи на лакти и се огледа. От бурята нямаше и следа, небето отгоре беше безкрайно и синьо, грееше топло слънце, а хладният въздух носеше свежест, която може да се усети само високо в планината. Том се взря в момчето, зачуди се дали това не е раят и най-сетне успя да проговори.

— Какво правиш тук, да не си се загубил?

— Аз тук живея — отвърна момчето.

— Къде е това тук?

— В „Динго“ — посочи момчето някъде зад гърба на Том.

Том погледна през рамо. Огромният курорт с прекрасните постройки от червено дърво се възправяше наблизо.

Той и Блинор едва не бяха загинали, и то толкова близо до пламтящите камини, горещия шоколад и топлите вани.

Макар краката му да трепереха, Том се изправи и нежно събуди Елинор.

— Мъртви ли сме? — попита тя, без да отваря очи.

— Не — отвърна Том. — Но нека ти кажа, че си сгодена за пълен кретен.

Той я понесе към главната хижа и ето че най-сетне група хора ги забелязаха и се втурнаха да им помогнат.

 

 

И в двата края на тунела грееше ярко слънце, ала не се усещаше миризма на готвено, защото храна нямаше. Поне бурята се беше усмирила, тъй че Хигинс, Роксан, началник-влакът, Макс, Мисти, Лелия, Кристобал, отец Кели и Агнес Джоу се събраха на съвещание.

— Според мен — рече свещеникът с тъжно изражение — хубаво е да помислим за служба в памет на Том и Елинор.

— Мисля, че избързвате, отче — сряза го Макс.

— Ако бяха стигнали до „Динго“, щяхме да знаем — рече началник-влакът. — Никой не би оцелял след толкова време. Не биваше да го допускам. Вината е моя.

— Те просто се опитаха да помогнат — рече Роксан. — Такива смелчаци отдавна не бях срещала. — И тя извади кърпичка, за да избърше очите си.

В този момент към тях се втурна Бари, стюардът на спалния вагон.

— Бързо, елате да видите. Тъкмо идвам от другия край на тунела, елате да видите с очите си.

Цялата група го последва.

— Ето, вижте.

Към тях се движеше внушителна процесия от коне и ездачи. Имаше и няколко огромни шейни, теглени от конски впрягове, натоварени с всякакви провизии. Все едно се бяха върнали назад във времето и към тях се носеше керван от пионери заселници, поели към нов живот в девствения запад.

Един от първите ездачи свали шапката си и извика.

— Това е Том — позна го Роксан.

Друг им махна с ръка.

— Това е Елинор — обяви Макс.

Той се втурна насреща им, подхлъзваше се, падаше в снега, ала нищо не бе в състояние да го спре.

— Шест крака — тихичко рече Мисти.

— Какво? — нададе ухо Кристобал.

— Спасиха ни шест крака. Четири на коня и другите два на ездача. Шест крака. — Тя подвикна като каубой и се затича след Макс, а зад нея се вееше шалчето й, ослепително красиво на яркото слънце.

Навременната поява на храна и други неща от първа необходимост, донесени от добрите хора в „Динго“, повдигна духовете. Докато пътниците се угощаваха, мнозина се скупчиха около Том и Елинор, за да чуят удивителната история на тяхното спасение.

— Хората от курорта знаеха този път към железопътната линия, по който можеха да се придвижат конете и каруците. Далеч по удобен е от онзи, който избрахме ние, но в бурята не виждахме почти нищо. — Том поклати глава. — Били сме на метър-два от прага им, а дори не сме знаели. Не помня да ме е сполетявал такъв невероятен късмет.

— Не е било късмет — рече отец Кели. — Било е чудо. Аз лично го поръчах.

Радиостанцията на началник-влака припука и той натисна копчето.

— Слушам.

— Тук централата на „Амтрак“. „Саутуест Чийф“, обади се.

Началник-влакът едва не закрещя.

— Тук „Саутуест Чийф“, централа.

— Къде се дянахте? — попита гласът.

— Евакуирахме пътниците. В тунела сме. Докъде стигна спасителният екип?

— Просто погледни навън, Хоумър.

Всички се затичаха към края на тунела, където ги пресрещна грохотът на два хеликоптера, които увиснаха ниско във въздуха.

— Подготвили сме влак от западната страна на сипея с три напълно заредени локомотива — продължи гласът.

— Но как ще стигнем дотам? — попита Хоумър. — На пътя ни има планина от сняг. Натрупал е и от дясната страна.

— Няма да чакате дълго, вече работим по проблема. Ще поддържаме връзка.

— Разбрано — рече Хоумър.

След десетина минути чуха серия гърмежи и ето че осемметровата стена от сняг пред „Чийф“ рухна и се плъзна надолу по склона. Малките експлозиви бяха внимателно поставени на ключовите места и бяха свършили чудесна работа. И ето че се показа новият влак с вече работещи локомотиви — особено приятен звук, който зарадва всички в притихналия „Чийф“. Пътници и екипаж получиха нареждане да се скрият обратно в тунела, а в това време хеликоптерите издухаха снега, подпрял влака отдясно, и ето че „Чийф“ отново застана на релсите.

От новия влак се спуснаха стотици доброволци и се заеха да доразчистят релсите. Последва ги друг екип, който се погрижи за щетите, нанесени от свличането, а нови доброволци почистиха снега от покрива на „Чийф“. Междувременно пътниците започнаха да се качват.

Спасителната операция отне почти целия ден, а пътниците дори намериха време да се снимат и да се обадят на приятелите и семействата си с доста поукрасени разкази за своите приключения. Репортери се свързаха с някои от пътниците по клетъчните телефони и скоро новината за драматичното преживяване гръмна по целия свят. Заваляха обещания за нови репортажи още щом влакът пристигне в Ел Ей. Децата се заиграха в снега и направиха снежни ангелчета, което накара Роксан да отбележи, че „Чийф“ бил закрилян от множество такива създания.

В ранните часове на следващия ден линията бе готова, прикачиха локомотивите и ето че колелата на „Саутуест Чийф“ се завъртяха за пръв път след дългия престой. Беше уговорено влакът да спре само на някои от гарите, колкото да зареди с гориво, а пътниците да слязат и да се поразтъпчат при далеч по-благоприятни условия в Албъкърки. Когато влакът пое надолу на път към Ню Мексико, Аризона и Калифорния, пътниците направиха нещо отдавна очаквано — отдадоха се на спокойна почивка.