Виктория Готи
Последен кадър (8)

Седма глава

Не ставаше дума за италианския костюм за три хиляди долара, нито за безспорното му обаяние. Нито дори за забележително красивите, изящни черти на леко застаряващото му лице или за лъскавите, тук-там прошарени черни коси и за проницателните му изумруденозелени очи. Не, той щеше да бъде привлекателен и без скъпите дрехи, които носеше. Не беше благородник, нито кралска особа, но въпреки това управляваше царство, далеч по-голямо и могъщо от много държави. Нямаше престижна титла, нито политически пост, но властта му беше неизмерима и му позволяваше да оказва влияние върху президенти и изпълнителни директори в цял свят. Властта му се простираше навсякъде, включително над хората, които дърпаха конците на Уолстрийт, и над политическите титани във Вашингтон.

Джак Кавели бе завършил литература и изкуства и бе станал известен колекционер на модерна живопис. Кавели владееше пет чужди езика — френски, испански, иврит, немски и арабски. Миналата година бе станал шампион по голф в най-големия турнир за аматьори, организиран от клуба в Бевърли Хилс.

Като главен изпълнителен директор и основен акционер, той държеше седемдесет процента от акциите на киностудия „Колосал“. Кавели можеше да си позволи удоволствия като ескадрила от частни самолети, къщи в най-изисканите курорти в страната и колекция от стари автомобили. Джак Кавели беше всезнаещ, вездесъщ и всемогъщ. Той беше една от най-опасните, влиятелни, безпощадни, умни и амбициозни личности в Холивуд. Кавели не смяташе множеството жени, с които се бе „сприятелил“, за експонати, заслужаващи да бъдат добавени към списъка на удоволствията му, но въпреки това ги притежаваше, защото всички те му бяха дали сърцата и душите си.

Беше на четирийсет и девет и още не се беше женил. Кавели пламенно вярваше в свещеността на брака.

Като всички преуспяващи бизнесмени, той бе дошъл на Западното крайбрежие с надеждата да стане следващият Марлон Брандо. Преди двайсет години Джак беше актьор, участва в тринайсет касови филма и спечели двайсет милиона долара за ролите си и две награди „Оскар“, когато беше едва на двайсет и девет години.

Но беше достатъчно умен и се отказа от актьорския занаят, за да преследва по-значими и високи цели, което, разбира се, означаваше пари.

През 1989 година „Дезмънд Филмс“, някога една от трите най-печеливши киностудии в Холивуд, пусна поредица от скъпи, но посредствени филми. За много кратко време акциите на компанията паднаха от пет и петдесет на един долар. Роджър Търмейн се нуждаеше от пари. При това незабавно. И когато Джак Кавели му се обади и му предложи помощта си, Търмейн не се поколеба.

За по-малко от три години „Дезмънд Филмс“ се изправи на крака и сега беше номер едно. И Джак Кавели възнамеряваше да я поддържа така. Щом Роджър излезеше от играта, Джак щеше да приложи творческите си умения, да събере талантливи хора и да прави филми с бюджет, който никой друг продуцент не можеше да си позволи.

Нищо не можеше да свали „Дезмънд Филмс“ и „Колосал“ от върха на индустрията, най-малко онзи малък сополанко, наследникът на приключилия кариерата си Роджър Търмейн. Джонатан щеше да бъде държан така изкъсо, че да може да навреди само на себе си.

* * *

Петимата мъже изчакаха Джак да седне, после заеха местата си около голямата овална маса в средата на трапезарията. Движеха се като марионетки. Петимата бяха най-влиятелните играчи в „Колосал“. Не можеше да се каже, че се страхуват от Кавели. Джак беше изключително самоуверен и не чувстваше необходимост да се обгражда с ласкатели. Ако някой от служителите се страхуваше от Кавели, това беше, защото не даваше всичко от себе си на „Колосал“ — нещо, което Джак Кавели безрезервно изискваше. Той започваше всяко съвещание с едни и същи думи: „Работата в «Колосал» е стил на живот и пътуване. В компанията няма място за мързеливци, подмазвачи и посредствени личности“. Но този път не беше така.

Мъжете около Джак мълчаха. Предстоеше да се решава важен проблем.

Кавели бе съзрял в система, която първоначално бе използвала гангстерите, за да превърне Холивуд в магия. Той интуитивно запази някои от полезните аспекти на онази стара система. През първите му години в „Колосал“ Холи Хейс, една от най-добрите актриси, която с еднаква лекота изпълняваше и трагични, и комични роли, принуди киностудията да я освободи от договор за три филма, възползвайки се от дребна процедурна подробност в една от клаузите. Последвалите съдебни дела, включително от страна на профсъюзите, които загубиха работни места и пари поради анулирането на скъпо струващата комедия, чиито снимки вече бяха започнали, костваха много на киностудията.

Това беше нещо, което Джак не можеше да подмине. Той търпеливо изчака подходящия момент. Удобната възможност се предостави в лицето на Дарил, дъщерята на Холи. Госпожица Хейс се движеше в обкръжението на второ и трето поколение холивудски звезди. Красива и талантлива като майка си, тя бе подписала с „Колосал“ договор за тринайсетседмичен телевизионен сериал, но така и не успя да го реализира. След месеци на реклама Джак нареди да освободят Дарил поради процедурна подробност. Тя употребяваше наркотици, но не прекаляваше. Дрогата и алкохолът не пречеха на работата й. Но един ден, след като бе започнал монтажът на първия епизод, й направиха изследване на урината. Това беше стандартна процедура, упомената в договора. И урината й се оказа „нечиста“, както се изразиха.

Всички знаеха, че предишната нощ Дарил бе присъствала на сватбата на рокзвездата Оскар Грант и супермодела и актриса Сюзан Стар. Разбира се, там имаше наркотици — малко кокаин и марихуана, но това не беше кой знае какво. Първият и последен опит на Дарил Хейс да направи кариера бе обречен на провал. С нея беше свършено, още преди да е започнала. Такова беше отмъщението на Джак Кавели.

* * *

След като петимата седнаха, оберкелнерът раздаде менюта, като връчи на Джак единственото, на което бяха отбелязани цени. Мъжете си поръчаха минерална вода, с изключение на Кавели, който пиеше гореща вода с лимон.

— Господа, всички знаем защо сме тук. Не е необходимо да го увъртаме.

Както винаги, Джак говореше тихо. Мъжете се наведоха към него и се съсредоточиха върху думите му.

— Роджър е тежко болен. Може и да се съвземе, но повече никога няма да може да работи. Цялата индустрия, както и аз, ще претърпи голяма загуба, когато един от най-великите бъде принуден да се оттегли. Но въпреки всичко най-важното е да се грижим за интересите на компанията. Не можем да позволим Джонатан, синът на Роджър, да поеме „Дезмънд Филмс“. Това е огромен риск и за „Колосал“. Освен другите неща, „Опасни намерения“ надхвърли бюджета си и закъсняваме със снимките. Трябва ни бърз план или да спасим, или да се откажем от филма, без да претърпим загуби, и после да предприемем стъпки да продадем „Дезмънд Филмс“ на по-голямата корпорация. Без Роджър няма да има необходимост киностудията да съществува. Убеден съм, че всички знаем какъв е залогът.

Мъжете кимнаха, а Фил Брофи, шефът на финансовия отдел, подчерта одобрението си с шумно възклицание.

— Точно така!

— Смятам да свикам съвета на директорите — продължи Джак. — Да обсъдим всички въпроси. В крайна сметка, Джонатан Търмейн ще бъде отхвърлен като приемник на баща си. Убеден съм, че има множество големи имена, които Роджър би могъл да предложи на съвета, но като се има предвид краткият срок, за който трябва да бъде завършен филмът, и критичното състояние на продукцията…

Кавели замълча. Някой трябваше да продължи мисълта му. Той погледна в очите всеки един от присъстващите.

— Спилбърг прави страхотни епични филми — каза Джо Лавин, най-новият член на съвета. — Вижте например „Последният император“. Може би има някое протеже.

— Добра идея, Джо — рече Джак. — Проучи въпроса, Емануел.

Емануел Естевес, шеф на творческия отдел, си записа в електронния бележник.

— Знам само едно — каза Кавели. — „Опасни намерения“ ще пожъне огромен успех.

— Да не говорим за „Оскар“ — добави Емануел.

— Точно така. Затова трябва да го заснемем.

— Джонатан Търмейн е история. Предлагам да го отстраним от сцената — рече Джак, сетне погледна сервитьора, който стоеше до него. — Ще ядем ли? Умирам от глад.

* * *

За негова изненада, да я убие, когато му отказа, беше единственото преживяване, което възвърна първоначалната сексуална тръпка. И сега, като знаеше, че скоро ще го изпита отново, беше постоянно възбуден.

Жените бяха неговата сила и слабост. Още първия път откри опиянение и усещане за сила, каквито не си бе представял.

Той беше едва дванайсетгодишен и живееше в сиропиталище в Бруклин, когато Лиза го съблазни. Бе поразително красива — наполовина латиноамериканка, по-голяма от него, петнайсетгодишна. Дръпна го в килера до кухнята на сиропиталището и го попита дали иска да я докосне. Той се страхуваше, но й позволи да сложи ръцете му на гърдите си, които бяха изненадващо едри. После Лиза плъзна ръцете му надолу, под полата си. Той се усмихна. Тя също се усмихна. Тялото му се напрегна. Така започна всичко и не спря, докато монахините не ги хванаха.

Тогава той наистина остана сам. Сестра Мери Елизабет му заповяда да събере багажа си и да напусне. Тя каза, че никое сиропиталище няма да го приеме, защото бил грешен и неморален.

Преди да напусне приюта, единствения му дом, откакто беше навършил шест, Кари, негърката готвачка, му даде два сандвича с фъстъчено масло и една ябълка. „Не казвай на сестрите“ — предупреди го тя. После му даде и два жетона за метрото и петдесет цента: „Може да ти послужат“.

Той прекара първата си нощ сред широкия свят на товарен влак, криейки се от пътната полиция.

Лиза бе определила стандарта за всички онези, които се появиха след нея. Всяка следваща среща само подхранваше пристрастяването му и засилваше сексуалния му апетит. Не след дълго той осъзна, че му трябват пари, за да задоволява необикновените жени. Само съвършенството можеше да утоли ненаситната му страст.

Стана член на бруклинска банда, която наред с другите неща изпълняваше поръчки за местния бос Мики Финс, и усъвършенстваше уменията си с всеки обир и удар. Когато стана на четиринайсет години, той се смяташе за най-добрият в бизнеса. Всеки уличен главорез търсеше услугите му. Разбира се, той действаше само на територията си. Не биваше да пипа протежетата на другите гангстери. Това би означавало улична война, демонстрация на груба сила. Босовете започнаха да се бият за лоялността му и той се гордееше с това.

Бяха му дали малък бар в Източен Манхатън, „Валънтайн“.

Осъзнал, че не е сам в сексуалния си апетит към жените, той превърна „Валънтайн“ в място, където джентълмените можеха да се възхищават на красивите жени и да ги докосват. И скоро политиците, известните личности и играчите от целия град се стичаха в бара, за да гледат момичетата, които лично той бе избрал.

Във всяка от тях той виждаше Лиза. Подобно на пристрастен наркоман, който не може да забрави първата си доза, той непрекъснато се опитваше отново да изпита онова чувство, което го възбуди и породи навика. И всеки път установяваше, че не може да си възвърне онази страст, колкото и много жени да имаше и колкото и често да ги притежаваше. Колкото повече жени обладаваше, толкова по-силно бушуваше огънят в него.

Никоя не можеше да се сравни с Лиза. Докато не срещна Лана.

* * *

Касиди се събуди, когато някой потропа на вратата. На прага стоеше Рей.

— Искаш ли да ти донеса нещо? Може би чаша силно кафе?

Касиди потърка очи, прозя се и се усмихна.

— Не, Рей. Чувствам се отлично. — Тя се надигна на лакът и погледна часовника на нощното шкафче. — По дяволите. Успала съм се.

Касиди отметна завивките и скочи от леглото.

— Ей сега ще сляза долу, Рей. Трябват ми само няколко минути, за да се изкъпя и гримирам. Джонатан долу ли е?

— Да. Той и баща ти току-що седнаха да закусват.

— Баща ми? Но аз мислех, че…

— Той за пръв слезе долу, откакто се е върнал от болницата, макар че не знам как ще се качи. Баща ти не иска да те поздрави от болнично легло. Не и след като не сте се виждали толкова дълго.

Рей излезе. Касиди се вторачи в отражението си в голямото огледало и реши, че днес трябва да изглежда добре.

Джонатан беше тук. Ако репортерите бяха прави, завареният й брат гуляеше по цели нощи и спеше през деня. Наркотиците и алкохолът взимаха своето. Касиди се опита да си спомни кога го видя за последен път. Беше преди да се ожени за Барбара. Джонатан беше потаен и я плашеше. А баща й? Какво да му каже? Как да го погледне в очите след всичките тези години? И къде, по дяволите, беше гневът й?

Неизвестно защо не страхът от баща й, а мислите за Том, първата й любов, я изпълниха с безпокойство. Тя си припомни съня от изминалата нощ.

Наскоро бе станала на осемнайсет. Година след като завърши гимназия, се запозна с Том Глийсън, второкурсник в университета на Лос Анджелис. Той беше звезда във футболния отбор, красив и остроумен, имаше поразителна усмивка. Касиди мигновено се влюби в него. Семейството му беше богато и хранеше надежди един ден Том да започне работа в престижната адвокатска кантора на баща си. Касиди, от друга страна, криеше произхода си.

Връзката им се задълбочи. Касиди се радваше на компанията му и мечтаеше за деня, в който щеше да го представи на баща си, който още беше в затвора. Том беше всичко, което Роджър я бе учил да търси у мъжете — мил, отзивчив, забавен, нежен и любящ.

Три месеца след запознанството им посещението в гинекологичната клиника потвърди подозренията й. Беше бременна. Касиди се притесни, измъчваха я въпроси.

Но когато му каза, Том я успокои и увери, че всичко ще бъде наред. Щял да съобщи новината на родителите си, когато се приберял вкъщи. И независимо дали те ще дадат благословията си, или не, щели да се оженят.

На другата вечер Касиди видя Том в университетската библиотека. Беше сдържан, дори раздразнен от изненадващото й посещение. Очите му бяха студени.

Масата около него беше отрупана с книги, макар че Том не обичаше да учи.

— Казах ти, че тази вечер трябва да работя. Не може да ме прекъсваш, когато поискаш. Госпожица Инглиш иска внимание и аз трябва да скоча и да зарежа всичко, така ли?

В този момент Том й напомни за баща й, който я гледаше студено и презрително, докато го извеждаха от съдебната зала, и Касиди отново изпита познатата болка.

— Том, аз…

Придърпа стол и се приготви да седне, но безчувствените студени очи я накараха да си тръгне.

На другия ден Том й се извини.

— Страхувам се, Касиди — прошепна той и я прегърна.

— Няма нищо — каза тя и избърса горещите си сълзи. — И аз се страхувам. Но всичко ще бъде наред. Нали искаш да се оженим?

Том я целуна и Касиди се отпусна. Уговориха се да се срещнат след два дни, в събота, на летището.

— В седем и петнайсет сутринта има полет до Лас Вегас. Нека да го направим със стил — каза той.

Усмивката му я стопли.

* * *

В нощта на онзи петък Касиди се въртя неспокойно в леглото и мисли за чудесния живот с Том и бебето им. Момче ли щеше да бъде или момиче? Нямаше значение. Детето щеше да бъде благословия от Бога и награда за болезнените й спомени. Тя си представяше мъничките пръсти, нежните черти и изразителните му очи.

В пет часа сутринта, без да е мигнала цяла нощ, Касиди стана и приготви багажа си. Хрумна й да остави бележка на чичо Джеф и леля Бевърли, но после се отказа. Нищо нямаше да помрачи пътуването й с Том до Лас Вегас и сватбата им.

Взе куфара си, мина на пръсти покрай спалнята на чичо си и леля си и се измъкна от къщата. Том още не беше дошъл на летището. Касиди бе подранила, затова седна да го чака.

„Най-сетне ще бъда щастлива — помисли тя. — Том и аз ще живеем в малка къща с ограда от бели колчета. Аз ще стана приятно закръглена и ще готвя за мъжа на мечтите ми. А после, когато бебето се роди, ще му разказвам чудесни истории за баща му…“

Стана шест и трийсет, после седем, седем и петнайсет.

Очите на Касиди трескаво обхождаха залата. Обезпокоена, тя се обади в стаята на Том в общежитието. Никой не отговори.

Том сигурно бе закъснял и в момента пътуваше към летището. Нищо. Ще вземат следващия полет.

В девет вечерта Касиди нае такси и се прибра. Какво я бе накарало да помисли, че Том ще избяга с нея във Вегас? След години осъзна, че той се бе опитал да се пошегува по свой начин, да я подразни. Не бе разбрала колко е силен страхът му.

Когато се върна вкъщи, чичо Джеф стоеше във фоайето. Беше скръстил ръце на гърдите си. Леля Бевърли беше зад него. Не се притесняваха за Касиди, просто не искаха неприятности с баща й.

— Къде беше? — изръмжа чичо Джеф и прикова поглед в куфара й. — Какво става, Касиди?

Тя още не знаеше как да се грижи за себе си, затова му каза фактите.

Думите сами се изплъзнаха от устата й.

— Аз… Бебето… Чаках го… Той обеща…

Заключи се в стаята си. Кавгите в коридора не стихваха.

— Брат ми ще бъде бесен! Ще помисли, че не съм опазил дъщеря му! — викаше Джеф.

— Не си виновен. Глупавото хлапе само се е забъркало в тази каша!

— Той ще се обади след два дни. Кой знае какво ще направи, когато разбере.

— Не е необходимо да разбира. Можем да се оправим сами.

На третия ден Касиди най-после се облече и слезе за закуска, но съвсем не беше подготвена за онова, което щеше да научи. На плота в кухнята имаше вестник. Едно от заглавията гласеше: „Том Глийсън, син на известния адвокат Адам Глийсън, и годеницата му Мерилий Уилсън на премиерата на новия филм на Мартин Скорсезе“. На снимката Том се усмихваше и с една ръка прегръщаше през кръста красива брюнетка. Изглеждаше много щастлив.

В осем часа на другата сутрин, против волята си, Касиди беше заведена в болница, записана с фалшиво име и упоена.

Когато дойде в съзнание, почувства ужасна, пронизваща болка. Опита се да извика, но от устата й не излезе звук. Гърлото й беше пресъхнало. Ръцете и краката й бяха завързани. Светлината на лампата на тавана беше ослепителна. Тялото й се тресеше от болка. Сестрата й даде още седативи, но Касиди отчаяно се бореше да запази съзнание, за да се съпротивлява и да спаси бебето си.

Очите на лекаря бяха разтревожени.

— Боли ли? — попита той.

Касиди затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. Болката беше непоносима. Нещо не беше наред. После загуби съзнание.

Когато се събуди, Касиди видя до себе си медицинска сестра.

— Какво стана? — прошепна.

Сестрата обясни, че по време на „процедурата“ матката на Касиди е била перфорирана и екип от седем лекари се е борил четири часа за живота й.

— Ще се оправиш, миличка. Вече си извън опасност. Извади голям късмет, че си жива.

— Не — промълви Касиди. — Трябваше да умра…

Агонията от загубата на Том, непоносимото усещане за празнота в утробата й и ужасното чувство за самота се запечатаха в душата й. Касиди разбра, че от сега нататък никога няма да си позволи да обича отново.

След два дни напусна болницата и с двестате долара, които имаше в чантата си, си купи билет за автобуса за Ню Йорк.