Виктория Готи
Последен кадър (23)

Двадесет и втора глава

Челси облече тясна и къса черна рокля. Нека скъпият татко види каква прекрасна стока е създал преди трийсет и три години.

Грабна чантата си, взе асансьора и се качи на последния етаж. Застана пред апартамента, пое дълбоко въздух и потропа на вратата.

Роджър Търмейн и адвокатът, който непрекъснато се влачеше с него, я чакаха. И двамата бяха уверени и самодоволни.

„Няма да е за дълго, копелета“ — помисли Челси.

Роджър се вторачи в нея, изучавайки лицето й.

Тя предположи, че търси прилики. Сърцето й биеше учестено, макар че бе взела валиум. Трябваше да действа бързо, преди ефектът от лекарството да е преминал. Не можеше да си позволи да загуби контрол пред тези мъже.

— Приличам и на двама ви. Не сте ли съгласен?

Съдейки по строгото му изражение, Челси разбра, че на Роджър съвсем не му е смешно.

— Какво искате, госпожице Хътън? — попита Джеймс и тръгна към нея. Гласът му беше изпълнен с неодобрение.

— Първо, вечерята, която ми обещахте.

Настроението й изведнъж се развали, постепенно я обземаше гняв. Тя положи усилия да се овладее.

— Нека първо да уредим този въпрос — рече Роджър и извади чекова книжка и писалка „Монблан“. — Колко ще ми струва да изчезнете завинаги от живота ми? Кажете цената си.

Джеймс застана зад него и размаха няколко листа:

— Подпишете ги и парите са ваши.

Челси закипя от гняв. Наистина ли мислеха, че могат да купят мълчанието й?

— Когато предишния път дойдох в кабинета ви, очаквах да ме изслушате.

— Е, да. Няма да се задоволите само с пари — иронично отбеляза Роджър и се обърна към адвоката: — Забравихме, че госпожа Хътън сега е звезда, Джеймс. Обзалагам се, че това се дължи на Касиди Инглиш.

Роджър я погледна в очите, когато произнесе името на Касиди.

Челси се опита да избегне погледа му, но не можа. Очите му бяха неумолими.

Лицето на Джеймс беше безизразно. Той изглеждаше по-малко жестокият от двамата, затова Челси отправи последната си молба към него.

— Обяснете на клиента си колко сериозно е положението. Ако тази информация се разчуе, кариерата и животът му ще бъдат съсипани. От една страна, пред публиката, от друга — пред властите, когато разберат какво е направил. Ще бъде свършено с него.

Челси вече беше нервна, но се опитваше да не показва чувствата си. Впи нокти в дланите си, за да може физическата болка да отклони вниманието й от емоционалната агония. Но очите й се насълзиха. Съзнаваше, че Роджър ще продължи да обожава принцесата, макар да не беше негова биологична дъщеря. Единствената и неповторимата. Любимката. Касиди беше съвършена, красива и здрава. Сякаш направена по поръчка. Роджър никога нямаше да приеме Челси като своя кръв. Той търсеше съвършенство и го бе получил. Ето защо Челси трябваше да ги съсипе и двамата, да разруши живота им. Такъв беше планът й. Първо, да го разобличи публично. Всички документи бяха у нея и щеше да наеме адвокат, който да предприеме необходимите съдебни стъпки, за да принуди Роджър Търмейн да даде кръв за изследване на ДНК. После Челси щеше да даде интервюта в пресата и по телевизията и може би дори да напише книга за ужасните си преживявания като нежеланото и необичано дете на Роджър и Лана Търмейн, изхвърлено, за да живее в ада на Мария Хътън.

Светът щеше да я приеме, да я обикне и да я защити. Слава, власт и признание — неща, които парите на татко не можеха да купят!

Тя пое въздух. Денят на Страшния съд бе настъпил.

Джеймс застана между нея и Роджър.

— Няма ли да вземете парите? Дълго време ще живеете, без да се притеснявате за нищо. Само трябва да подпишете тези документи.

— Имате предвид да се откажа от претенциите си, че той е мой баща?

Последва дълго мълчание. Челси чакаше отговор, макар да знаеше, че няма да го получи. Усещаше, че Джеймс й съчувства. Беше изписано на лицето му. Но като всеки друг адвокат, и той беше лакей и посредник, който вършеше мръсната работа на шефа си.

Беше време да си тръгне. Трябваше да излезе, преди да избухне. Отправи се към вратата, като нарочно мина близо до Роджър.

— Съжалявам, че всичко това трябваше да свърши по този начин. Но и бездруго през цялото време планът ми беше да унищожа вас и фалшивата ви дъщеря.

Всяка дума беше изпълнена със злоба.

Роджър я сграбчи за ръката с такава сила, че Челси едва не се спъна. Инстинктивно се обърна към него, сви ръце в юмруци и го удари по раменете.

— Мразя те! Мразя и двама ви! Ще горите в ада заради онова, което ми сторихте — закрещя.

* * *

Челси се прибра в апартамента си, съблече се, уви дрехите си на топка и ги хвърли зад канапето. Грабна чантичката с гримовете си и изсипа съдържанието й на леглото. Ръцете й трепереха, когато взимаше шишенцата с лекарствата. Опита да си спомни кога бе взела последната доза литиум. Може би преди две-три седмици. Обикновено съумяваше да регулира промените в състоянието си, като взимаше хапчета в събота и неделя, когато не работеше, но през последните два уикенда не бяха спирали да снимат.

Нищо чудно, че вече губеше контрол. Изведнъж я обзе неистов гняв. Мислите трескаво препускаха в съзнанието й. Потребността да върши безумни, страшни неща бе непреодолима.

Челси обичаше това състояние. Беше същото като еуфоричното блаженство. Но трябваше да запази разсъдъка си поне докато приключеха снимките на „Опасни намерения“. Да запази „душевното си равновесие“, както се изразяваха лекарите.

Ако Джак или някой друг съзреше и най-малката промяна у нея, всичко щеше да е свършено. Джак й бе дал ясно да разбере това, преди да й позволи да вземе ролята. Тя трябваше да продължи с проклетите лекарства. Такова беше споразумението.

Челси глътна три капсули литиум, две хапчета делакот и едно валиум. После застана на вратата, като се държеше за рамката и дишаше дълбоко. „Трябва ми малко време“ — помисли. Щеше да се оправи, когато лекарствата подействаха.

Да заспи. Да, сънят щеше да помогне. Челси мина на пръсти покрай стаята на Изабел. Предполагаше, че детето спи. В никакъв случай не трябваше да я буди. В момента не беше в състояние да се оправя с нея. Уговорката с госпожица Съвършенство се оказа идеална. Денем Изабел идваше на снимачната площадка, а вечер плащаха на някого от хотелския персонал да стои при нея, да я забавлява и да я храни.

Но все пак Челси искаше детето да изчезне.

Понякога се идентифицираше с Изабел — нежеланото и отхвърлено дете. И сега изпитваше същото. „Горката Изабел! Горката аз!“

Истинският й баща не само я бе разочаровал. Той бе пренебрегнал присъствието й и я бе унизил. Роджър Търмейн й бе дал ясно да разбере, че тя не съществува. Той имаше дъщеря и това бе Касиди Инглиш. Нямаше място за друга.

Челси коленичи, протегна ръце под леглото и извади кутията с най-ценните си притежания — доказателствата за истинската й самоличност.

Прерови неосребрените чекове, писмото, в което се настояваше Мария Хътън да се откаже от претенциите си към „бебето на семейство Търмейн“, и второто писмо от Джеймс Рентру, настояващо за отговор. „Колко глупаво“ — помисли Челси. Двама умни, преуспяващи мъже да оставят писмени доказателства! На дъното на кутията бе най-важното — писмото от болницата. Тя го притисна до гърдите си.

Сънят я завладяваше и замъгляваше съзнанието й. Напъха документите в кутията, сложи капака и я бутна под леглото.

Изведнъж околният свят стана мрачен и потискащ. Челси не познаваше нито стаята, нито мебелите. Обърка се, забрави къде се намира.

По прозорците барабанеше силен дъжд. По небето проблясваха светкавици и нощта се раздираше от гръм. В душата й цареше смут. Реалността и фантазиите се преплетоха. Знаеше, че ще загуби. Изпитваше болка, непоносима и необяснима агония.

Сърцето й биеше толкова силно, че тя глътна още едно хапче валиум. Но сънят не идваше. Бе така уморена, че се свлече в леглото. Втренчи очи в тавана и мислите й се изпълниха с ужасни образи. Ами ако не успееше да убеди никого да й повярва? Ако загубеше и повече никога не й се удадеше възможност да спечели? Ами ако грешеше? Ако беше луда? Кога щеше да бъде щастлива? Обзеха я мисли за самоубийство, загуби представа за времето.

Сетне изведнъж събра малко решителност. Надигна се, провеси крака от леглото, коленичи на пода и измъкна кутията. Отново прерови документите, изрезките и снимките и докосна нещо хладно и твърдо. Заплака с глас.

Извади пистолета, повъртя го в ръцете си и прокара пръсти по цевта. Мисълта, че не е необходимо да живее в страдания, изведнъж й вдъхна сили. „Направи го. Щом хората разберат, че истинската му дъщеря се е самоубила заради него, с Роджър Търмейн ще бъде свършено.“ Челси вдигна пистолета и насочи дулото към слепоочието си. Затвори очи и освободи предпазителя.

— Мамо, недей! Моля те, мамо, не го прави!

На прага стоеше Изабел. Очите й бяха изпълнени с ужас.

Гласовете млъкнаха. Челси знаеше само, че това момиченце е нейното дете, всичко останало беше празнота. Рееше се някъде между разума и безумието. Пусна пистолета на пода и протегна ръка към Изабел. Притисна я до себе си и се разрида.

— Върни се в леглото. Мама ще се оправи. — Унасяйки се в сън, Челси прошепна: — Моля ви, помогнете ми.

* * *

Джонатан винаги бе подозирал, че във Венеция му върви. В този град той за пръв път спа с жена, купи наркотици и се напи със стогодишно червено вино. Затова не се изненада, когато мина покрай хотелската стая на баща си и чу гневни гласове — Роджър, Джеймс и… Челси Хътън. Промъкна до страничния вход на апартамента. Вратата беше отключена. Отново късмет!

Зарадва се, че бе предпочел да подремне, вместо да гуляе с младата екзотична танцьорка, с която се запозна предишната нощ. Ако бе излязъл, щеше да пропусне шоуто. Значи разюзданият стар дявол имаше извънбрачно дете. Тази пикантна новина можеше да се окаже полезна.

Скри се в килера. Вратата на апартамента се тресна и той разбра, че актрисата е излязла. Напрегна слух, за да чуе какво си казват Роджър и Джеймс.

— Вярваш ли й? — попита адвокатът.

— Не знам — отговори Роджър. — Има само един начин да разберем.

— Как?

— Искам изследване на ДНК. Тайно, разбира се.

— Мислиш ли, че тя ще се съгласи?

— Ако си е направила целия този труд, за да привлече вниманието ми, несъмнено ще се подложи на теста. Ако откаже, това ще потвърди подозренията ми, че е измамница. И както винаги, бъди дискретен. Ако се разчуе, медиите ще пощуреят. Да не говорим какво ще причини това на Касиди.

„Много полезна информация — помисли Джонатан. — Добрият стар татко ще направи всичко, за да я потули. Дори може да изгони Касиди, ако…“

В съзнанието му се оформи идея — да проникне в апартамента на Челси Хътън, да намери документите, свързващи я с Роджър, и да ги унищожи. Така нямаше да има начин Хътън да наследи имението и богатството на Търмейн. Джонатан вече се бе заловил със задачата да отстрани Касиди от сцената и нямаше намерение да позволи на тази уличница да наследи от баща му и цент.

Но ако изследването на ДНК се окажеше положително? В същия миг му хрумна още по-хитър план.

* * *

С помощта на прислужницата, млада, закръглена сицилианка, която откликна на ласкателствата и на доларите, Джонатан влезе в апартамента на Челси. Вътре беше тъмно и студено, френските прозорци към балкона бяха отворени. В хола цареше безпорядък. Това означаваше, че Хътън е смутена и объркана жена. Джонатан съзря купчина дрехи, явно хвърлени, където й бе хрумнало.

Джонатан познаваше добре издайническите симптоми на психическо изтощение, когато човек е твърде уморен, за да затвори шишенцата с хапчетата, които тук бяха разхвърляни из цялата стая. И на него му се беше случвало. Но идентифицирането с душевния смут на Челси Хътън го уплаши. Джонатан не искаше да знае историята на живота й — само толкова, колкото да нарани баща си… и да я отстрани от семейната сцена на Търмейн.

Прекоси хола и влезе в спалнята. Из стаята бяха разхвърляни одеяла, възглавници и хартии. Челси се бе свила на кълбо и спеше дълбоко. Нещо блесна и привлече погледа му. Джонатан се приближи и видя, че е пистолет.

Може би Челси беше склонна към самоубийство. Мисълта не беше ужасна. А може би изпитваше влечение към убийство. Още по-добре. Ами ако Челси застреляше Роджър… и после себе си? Това би решило няколко проблема. Ако Роджър изчезнеше от сцената, Джонатан лесно щеше да се справи с Касиди.

Той коленичи на пода, бързо извади купчина документи и ги разгледа на оскъдната светлина от хола.

Определено беше време за триумфално питие. А може би и за малко дрога.

* * *

По обед Касиди и Джак пътуваха за Венеция със самолета на „Колосал“. Джак беше в пилотската кабина и бъбреше с пилота за новите технологии, които улесняваха управлението на този тип самолети.

Касиди си почиваше на дивана в пътническия салон. Умората на тялото й й напомняше за изминалата нощ. Касиди се бе унесла в дрямка, но се събуди, когато усети успокояващото присъствие на Джак. Отвори очи, видя, че той я гледа, и се усмихна.

Джак взе ръката й и я целуна. После се наведе към нея, махна кичур коса от лицето й и попита:

— Обещах ти незабравим уикенд. Удържах ли на обещанието си?

— О, да.

Тя се настани на меката кожена седалка до него. Наближаваха Венеция, но Касиди още не беше в състояние да мисли за „Опасни намерения“.

Джак, изглежда, споделяше настроението й, защото наклони глава и се усмихна широко.

— Кога ще завършиш снимките?

Касиди възприе делови вид.

— В четвъртък ще имаме повод да празнуваме.

Джак изглеждаше искрено изненадан.

— Наистина ли? Не знаех, че си толкова близо до края.

— Вероятно се страхуваш, че ще загубиш облога!

Той се усмихна.

— Държа на думата си.

— Дори ако залогът е „Дезмънд Филмс“? Става дума за прехраната ти.

— Част от прехраната ми. — На лицето му се изписа закачливо изражение. — Може би прехраната ми ще стане наша обща.

Касиди не обърна внимание на забележката му. Сигурно я дразнеше. Мисълта за постоянно обвързване с този динамичен човек беше достатъчна, за да застраши покоя, който току-що бе намерила.

Долавяйки реакцията й, той смени темата.

— Какво празненство имаш предвид?

Тя сви рамене.

— Не съм сигурна. Изминалите няколко седмици бяха изключително натоварени и изтощителни. Не съм мислила много за това. Само искам да бъде весело. Актьорите и екипът положиха огромни усилия, за да направят филма. Едно разточително увеселение би било награда за усилената им работа… и сбогуване с Венеция.

— Какво ще кажеш за бал с маски? — И се усмихна чаровно.

Касиди се замисли за бюджета на филма.

— Не смяташ ли, че е малко екстравагантно?

— Нищо подобно. Днес е първият ден на карнавала във Венеция. Грандиозен е. Има паради, спектакли, шествия, игри — всякакви зрелища. Преди продължаваше два месеца, но сега е само десет-дванайсет дни. Ще имаме възможност да го видим.

Касиди кимна.

— Всички, които са участвали в създаването на филма, ще се съберат като равни — добави той. — Няма да има звезди и сценични работници, само хора, които са се скъсали от работа.

Касиди за пореден път остана поразена как въпреки успехите си Джак бе съумял да запази сърдечността и неподправеността си. Истина ли беше всичко това? Дали най-после бе намерила мъжа на мечтите си?

— Звучи невероятно, Джак, но кога ще организирам бала с маски?

Той се усмихна. Касиди трябваше да се досети какво ще последва.

— Смятай, че всичко е уредено.

Самолетът започна да се спуска. Джак се наведе към Касиди и взе ръката й в своята.

— Искам да знаеш, че говорех сериозно.

Тя се подготви за всичко.

Той извади от джоба на сакото си кутийка.

— Познато ли ти е това? — Джак отвори кутийката.

Касиди се втрещи. Съвършеният диамант — искрящ и изящен, скъпоценният камък, достоен за невестата му. Диамантът беше инкрустиран върху пръстен. Джак й предлагаше любовта и живота си. Касиди изпита желание да притисне и него, и диаманта до сърцето си и никога да не ги пуска. Но разумът надделя.

Вечер в Париж и вълшебна нощ в Монте Карло — тези спомени наистина бяха незабравими, но не представляваха любов. Нямаше логика. Тя не можеше да си обясни как две силни, независими натури могат да се сближат и слеят толкова бързо. Как беше възможно Джак да се доверява на нейните и на своите чувства?

— Моля те.

Тонът му беше настойчив.

— Джак… Не, не мога.

— Можеш.

— Не…

Той извади пръстена от сатенената възглавничка и го сложи на пръста й.

— Направен е за теб.

Касиди беше изумена.

— Моля те, кажи „да“.

— Прибързваш, Джак. Объркана съм. Не знам какво да кажа.

Той правеше нещата толкова естествени — влюбваш се и обричаш някому бъдещето си. Без да иска, Касиди бе минала през стоманената врата, която пазеше любовта му. Но и Джак бе проникнал отвъд каменната стена около сърцето й. Нямаше смисъл да го отрича.

Но дали можеха да се обвържат завинаги?

— Кажи нещо.

— Страхувам се — отговори тя.

Джак се облегна назад и се усмихна.

— Тогава още не казвай нищо. Помисли. Ще ми отговориш на бала. Ако си сложиш пръстена, това ще означава „да“. Ако не го носиш, значи ми отказваш.

* * *

Касиди се прибра в „Чиприани“ в приповдигнато настроение. Взе съобщенията, оставени за нея, и тръгна нагоре по стълбите. Имаше чувството, че лети сред облаците. Беше на седмото небе.

Отвори вратата на апартамента си. Беше решила дълго да лежи във ваната с гореща вода. Баня, свещи, тиха музика. Замислеше ли се за Джак, кожата й потръпваше от вълнение.

— Щях да умра от притеснения.

Гласът му я изтръгна от блажения унес.

Касиди се обърна и видя, че баща й става от канапето. Тонът му не беше дружелюбен.

Изчаквайки минута, за да подреди мислите си, тя остави куфара на пода и спокойно погледна Роджър в очите. Как беше възможно този човек още да я кара да се чувства като непослушно дете? Но този път нямаше да успее. Касиди осъзна, че е по-силната, и изпита съжаление към болния си, остаряващ баща.

— Здравей, татко. Имаш ли нещо против да ми кажеш как влезе тук?

— Портиерът ми каза, че в петък вечерта си заминала някъде с Джак Кавели. Би ли ми казала къде беше два дни?

— Аз имам личен живот, който не те засяга.

— Засяга ме. И още как! — избухна той.

Касиди никога не го беше виждала толкова обезпокоен и ядосан. Лицето му се изкриви. Роджър стисна юмруци. В съзнанието на Касиди нахлуха спомени за кавгите между него и майка й. Запита се какво бе направил Джак, че баща й го мразеше толкова много.

— Джак и аз ходихме в Париж и в Монте Карло.

Касиди взе чантата си и тръгна към спалнята, но Роджър я хвана за ръката.

— Искам да ме чуеш добре. Не забравяй, че става дума само за работа. Между теб и Джак Кавели няма да има нищо повече. Забранявам ти. Разбираш ли?

За човек, който наскоро бе получил сърдечен удар, беше изумително силен.

Касиди отново видя бащата, който бе разбил детството й, а не човека, когото бе обичала и уважавала, след като зае мястото му в „Дезмънд Филмс“. Не можеше да забрави болката, която й бе причинил. Може би беше време да му напомни за това.

— Забраняваш ми? Откога започна да се интересуваш от живота ми? Мислиш, че можеш да заличиш всички онези години, когато не беше до мен, дори след като излезе от затвора? Ти ме изключи от живота си! А сега очакваш да забравя това и да се преструвам, че нищо не се е случило?

Думите й оказаха въздействие, защото Роджър пусна ръката й и наведе глава.

— Той не е за теб, Касиди. Повярвай ми. Знам на какво е способен. Джак Кавели ще…

И млъкна.

Касиди се вторачи в него. Щеше й се баща й да си тръгне.

Преди двайсет години би дала всичко, за да го накара да се намеси в живота й, но не и сега. И нямаше начин да я раздели с Джак. Каквато и да беше причината…

— Дойдох във Венеция, за да обсъдя нещо неотложно с теб. — Баща й говореше сериозно. По-сериозно от всякога. — Може би трябва да седнеш.

Той я поведе към канапето и се настани до нея. Не смееше да я погледне.

— Какво има? — попита Касиди.

Баща й беше видимо обезпокоен.

— Опасявам се, че скоро ще станем жертви на скандален слух.

— Какъв слух? Джонатан ли е направил нещо?

Той сложи ръка на коляното й и леко го стисна, сетне поклати глава.

— Челси Хътън. Откога я познаваш?

— Съвсем отскоро. — Касиди си спомни „случайната“ среща на гробището. Но това вероятно не означаваше много. — Запознахме се на твоя прием.

— Тогава сигурно знаеш, че тя се среща с Джак. — Роджър се вгледа изпитателно в лицето й. — Какво те накара да й дадеш главната роля? Решението ти не се основаваше нито на опита, нито на таланта й.

— Джак настоя.

Той се усмихна иронично.

— Не си ли се запитала защо? Всъщност ролята на Джак в тази бъркотия е най-малко ужасната.

Касиди си представи лилавите рози в спалнята си, пътуването до Париж, пръстена с диамант, думите: „Може би прехраната ми ще стане наша обща“. Къде точно се вместваше в уравнението Челси? Възелът се затегна.

— И колко лошо може да стане положението?

— Преди няколко месеца Челси дойде в кабинета ми. Представила се е за теб, моята дъщеря, и охраната я е пуснала. Нахлу при мен и започна да бръщолеви за Холивуд и за едно време. Помолих я да си тръгне. Дори я заплаших, че ще накарам да я изхвърлят. Челси отказа. Говореше като обезумяла. Твърдеше, че е моя дъщеря и двамата можело да сме заедно.

Изражението на Касиди се промени.

— Обвиненията й са неоснователни, нали?

— Вероятно.

Сърцето й се сви.

— Виж какво, възможно е да съм направил грешка. В онези дни човек не можеше да бъде сто процента сигурен. Беше през шейсетте. Всички имаха безразборни връзки. От друга страна, непрекъснато някой предявява претенции, че този или онзи му е баща. Твърде вероятно е да лъже.

— Но може и да казва истината.

Гласът на Касиди потрепери. Спомни си снимките, които Изабел й бе показала, особено онази, с дигитално комбинираните образи на Лана и Челси. И срещата им на гроба на майка й. Дали беше случайна?

— Аз ще се оправя с тази история, Касиди. Само искам да я чуеш от мен, в случай че…

— Какво, татко?

Роджър пое дълбоко въздух.

— Предложих й много нари, за да ни остави на мира. Астрономическа сума. Тя отказа. Убеден съм, че целта й не са парите.

— А какво тогава?

— Може би публичното ми унижение. Или реклама — да подпомогне кариерата си… Кой знае, по дяволите?

— Има ли доказателство, с което да подкрепи твърденията си?

— Казва, че има, но не ми го показа. Не съм идеален, Касиди. През живота си съм правил много грешки. Една от тях беше, че обичах твърде много майка ти. И никога не съм преставал да обичам теб. Ти винаги си била най-важната част от живота ми. Вършил съм доста глупости. Аз… — Роджър млъкна и потрепери, сетне продължи. — Виждам този красив пръстен на ръката ти и любовта, която прелива в теб. Ти сияеш от любов. Затова трябва да ти разкажа останалото. Истината.

Цял живот Касиди бе чакала да чуе тези думи, но сега се уплаши.

— Донякъде се радвам, че настоя да прочетеш дневника на майка си.

Касиди погледна изпитателно баща си, но преди да успее да каже нещо, той продължи.

— Рей ми каза, че си го взела. Искаше да знам. Това в известна степен улеснява нещата.

Касиди изпита желание да запуши уши или да избяга. Предчувстваше, че ще бъде разкрита някаква ужасна тайна.

— Не знам колко си прочела. Майка ти и аз имахме непостоянна връзка. Невинаги бяхме добри един за друг. Майка ти не беше уверена в красотата си. Нуждаеше се от постоянно окуражаване и похвали. Не бях в състояние да й дам всичко, от което се нуждаеше. Както и никой друг. Потребността на Лана беше неизчерпаема. Тя се обърна към други мъже. Мисля, че се е чувствала желана в тяхно присъствие. Нещо, което никога не е изпитвала с мен.

Роджър се поколеба и се прокашля.

— Лана имаше сериозни психически проблеми. Посещаваше психиатър. Взимаше лекарства…

Касиди се размърда неспокойно на мястото си. Баща й имаше право. Дневникът наистина я бе подготвил за онова, което Роджър искаше да й каже. Голяма част от написаното беше истерично. Лана често пишеше за самоубийство. Колко трудно трябва да му е било на баща й!

Но какво всъщност го подтикваше да й разказва всичко това? Касиди беше сигурна, че той ще й каже нещо ужасно.

— Лана правеше странни неща… Заключваше се в стаята си дни наред. Плачеше. Отдръпваше се от мен и от света. После излизаше коренно променена… Злоупотребяваше с алкохол и наркотици — марихуана, валиум, амфетамини. Забавляваше се до забрава. Обожаваше приключенията. Беше безразсъдна и… имаше множество безразборни връзки.

Касиди видя болката в очите му.

— Имаше безброй любовници. Не мога да ти опиша обидите и унижението, което съм преживял, когато ми слагаше рога пред очите на всички. Целият свят знаеше.

Тонът му се промени. Вече не беше ядосан, нито замислен. Изглеждаше жалък. Думите продължиха да се леят от устата му.

Касиди почувства, че той се насочва към убийството и към изповед, която не искаше да чуе. Потръпна при спомена за безжизненото тяло на майка си. Сивите обувки. Полицията я бе разпитвала часове наред какво е видяла през ключалката, но Касиди така и не си спомни. Само обувките.

Очите й потърсиха погледа на баща й.

— Спри! Не искам да слушам повече — прошепна тя, после запуши уши и извика: — Спри! Спри!

Роджър коленичи до нея и я прегърна.

— Съжалявам. Но трябва да го чуеш от мен. Не мога да допусна да го прочетеш в дневника й.

Касиди се разрида. Лицето й се обля в сълзи. Роджър беше толкова близо до нея, че усети мириса на алкохол в дъха му. Може би затова говореше така. Беше пиян и бръщолевеше глупости!

Следващите му думи я разтърсиха.

— Джак беше един от любовниците й. Беше обсебен от нея.

* * *

Касиди прослуша за пети път телефонното съобщение.

„Здравей, красавице. Джак е. Надявам се, че си намерила време да си починеш, дори да подремнеш. Сутринта изглеждаше много уморена и същевременно прелестна. Надявам се, че мислиш по моя въпрос. Подготвил съм всичко за празненството. Можеш да очакваш най-големия и елегантен бал с маски, който Италия е виждала. Резервирах целия «Мадрид» за вечерта. Това е изумителен дворец от осемнайсети век. Намира се на площад «Сан Марко». Целият е твой за празненството. Поканите са раздадени на актьорите и на членовете на екипа и доколкото знам, те вече си търсят костюми — дожи, Казанова, Пепеляшка, магьосници, аристократи… а защо не и еднорог или двуметрово разцъфнало дърво. — Джак се засмя. — Изгарям от нетърпение да те видя, мила. Наспи се добре.“

Касиди реши да превърти лентата и да чуе записа още веднъж, но после се отказа, защото само се измъчваше, като слушаше гласа му.

С насълзени очи тя разгледа великолепния пръстен, който Джак й бе подарил, и прокара пръст по ръбовете на изящно шлифования диамант. После вдигна ръка към светлината и по стените затанцуваха всички цветове на дъгата.

От една страна, изпитваше тъга и чувство на загуба, а от друга, беше ядосана и се чувстваше измамена. Как беше възможно Джак да е толкова коравосърдечен и пресметлив, а тя — толкова наивна и глупава? Манипулациите, сложните машинации и емоционалните игри — за какво беше всичко това? За миг баща й бе открехнал вратата на бъдещето й и на миналото на Лана. Причината за преиграването на любовната афера беше ясна — Джак искаше да причини болка на Роджър. Касиди само беше инструмент за постигането на тази цел, средство в жестокия сценарий на Джак, особено сега, когато баща й беше болен и не можеше да довърши последния си проект. Тези разкрития заличиха вълшебните мигове, които Касиди бе преживяла.

Сега всичко си идваше на мястото. Джак бе настоял Челси да получи главната роля, защото се нуждаеше от шпионин. Вероятно той дори участваше в плана на Челси — твърденията й, че е дъщеря на Роджър. Как бе допуснала Касиди да се поддаде на чара и обаянието му? Тя вече не вярваше в любовта му. Добре че поне бе разбрала всичко навреме.

Но това не смекчаваше удара. Касиди се чувстваше предадена и глупава. Душата й беше опустошена. Затвори очи и си представи майка си. Видя безжизненото й тяло, простряно на килима до леглото. И после отново сивите обувки. Лъснати и елегантни. Баща й имаше пет-шест чифта подобни обувки. Изстрелите, обувките и пак тялото на Лана.

Сетне ужасяваща мисъл прониза съзнанието й. Беше ли възможно Джак да е убил майка й? Толкова ли беше обсебен от нея? И толкова коварен?