Виктория Готи
Последен кадър (12)

Единадесета глава

Касиди незабелязано се смеси с гостите.

Въпреки нарежданията на лекарите Роджър даваше прием. Кардиологът, Рей и Джеймс се бяха опитали да го разубедят, но той бе твърдо решил да организира увеселение.

Касиди знаеше, че баща й сигурно има други планове. Защо инак щеше да рискува здравето си?

През последните няколко дни, докато обясняваше на телевизионната компания, за която работеше, защо приема предложението на „Дезмънд Филмс“, тя наблюдаваше Роджър и го чакаше да пристъпи към действие. Беше ясно, че той иска да се възползва от празненството, но Касиди нямаше представа какво е намислил.

— Отново съм изпълнен с вяра — беше единственото, което каза баща й. — И искам да съобщя това на целия свят.

И наистина го бе направил.

— Защо ли се съгласих да присъствам? — измърмори Касиди, докато се разхождаше сред гостите.

Но трябваше да престане да се оплаква. Нощта беше много приятна. Във въздуха се долавяше лек ветрец. Тъмносиньото небе беше осеяно с милиони блещукащи звезди. Къщата беше украсена с лилии и уханието им повиши настроението й.

Лакей с изящна ливрея водеше гостите от входа до просторния вътрешен двор. На овалните маси бяха наредени екзотични бели орхидеи, красиви порцеланови чинии и кристални свещници. Басейнът беше покрит с плексигласова платформа и превърнат в дансинг. Оркестърът, състоящ се от двайсет музиканти, свиреше романтични балади и мелодичен рок. Гостите пристигаха с частни самолети и лимузини.

Роджър явно се радваше на вниманието, което получаваше. Лицето му вече не беше бледо и Касиди забеляза характерната му очарователна усмивка. Но въпреки всичко би предпочела да не присъства на празненството. Чувствата й бяха объркани. Измъчваше я несигурност.

Нуждаеше се само от чаша горещ чай и хубав сън. Но накрая послушно облече елегантната дълга бяла рокля от „Валентино“ и зае мястото си до баща си. Касиди отдавна не бе присъствала на светски събития и се чувстваше неудобно и неловко в холивудската тълпа. Но засега всичко вървеше гладко. Питиетата се лееха, храната беше превъзходна и похвалите — щедри.

Касиди забеляза, че баща й държи да я представи на всеки гост като своя дъщеря и като новия директор на „Дезмънд Филмс“. Тя установи, че хората тук са различни. Повечето се подмазваха на баща й.

— Гледала съм филмите ви, госпожице Инглиш. Много са внушителни — каза една изпълнителна директорка и стисна ръката й.

— Ако мога да направя нещо за вас, обадете се по всяко време — рече закръглен, плешив адвокат с кафяви очи.

Касиди го увери, че Джеймс Рентру се занимава с юридическите въпроси и когато адвокатът се обърна, Роджър направи гримаса, имитирайки надменността и превземките му. Касиди не се сдържа и се засмя.

Доналд Браунстейн и Клей Рос, шефове на отдели в „Колосал“, я дръпнаха настрани и я заразпитваха. Какво знаела за правенето на игрални филми? Как щяла да режисира? Касиди изпита уважение към откровеността им и искрено ги увери, че ако може, ще действа като баща си, ако не, ще се откаже.

Джонатан не я поглеждаше.

Касиди го отбягваше. Беше забелязала, че и около него се въртят подмазвачи. Но лицето му оставаше намръщено. Беше пиян още преди гостите да пристигнат и продължаваше да се налива. Касиди разбра, че вечерта ще завърши със скандал.

Сервитьори с черни вратовръзки и сервитьорки с бели престилки поднасяха ордьоври и шампанско със сребърни подноси. Бюфетът предлагаше изобилие от плодове, хайвер от сьомга и предястия, приготвени от най-добрите майстори в града.

Роджър поздравяваше мъжете и правеше комплименти на жените. Помнеше името на всеки. Светските му обноски бяха завидни. Касиди знаеше, че трудно би могла да му подражава.

Изведнъж на входа настъпи суматоха. Касиди позна мъжа, който слезе от бялото бентли. Джак Кавели. Той бързо изкачи стъпалата пред къщата.

Фотографите започнаха да снимат. Касиди разбра, че Джак ненавижда репортерите и досадните им въпроси, защото ловко заобиколи микрофоните и се скри зад колоните.

Кавели оправи папийонката си, сетне приглади с длани прошарените си коси. Доволен от външността си, той се усмихна и започна да си проправя път през тълпата.

Всеки от гостите, покрай когото мина, му направи комплимент.

Касиди срещна погледа му. Любопитството й се разпали. После Роджър сложи ръка на рамото му.

— Радвам се, че дойде, Джак.

Кавели се усмихна накриво.

— Как бих пропуснал купона на годината? Кажи ми, Роджър, това ли беше планът ти от самото начало?

— Купонът ли? — попита Търмейн, макар да знаеше, че Кавели има предвид друго. — Познаваш ли дъщеря ми?

Преди Джак да кимне, Роджър го поведе към бара, където Касиди говореше с известен сценарист.

— Касиди, това е Джак Кавели. Джак, прекрасната ми дъщеря Касиди.

— Приятно ми е, господин Кавели.

— Удоволствието е мое — усмихна се Джак и стисна ръката й.

— Касиди е изумителна млада жена. Убеден съм, че няма да имаш проблеми с нея — добави Роджър.

— Моля те, татко. Караш ме да се чувствам неудобно.

— Съгласен съм с теб, Роджър. Тя е невероятна — рече Джак.

Касиди си напомни, че трябва да бъде разумна. Вероятно тълкуваше погрешно погледа на Джак като опит за флирт. Той сигурно само я преценяваше.

Роджър съзря Джеймс и Сирина и се извини.

— Трябва да говоря с адвоката си.

Касиди изгледа подозрително баща си. Не искаше да я оставя сама с Кавели. Тя познаваше Джак. Двамата се бяха виждали на делови събирания в Ню Йорк и на церемонията по присъждането на наградата „Сънданс“, но не бяха разговаряли. Той беше арогантен и себичен и беше ясно, че Роджър го презира. Бяха врагове.

Но, от друга страна, Кавели беше един от най-хубавите мъже, които Касиди бе виждала, и изключително обаятелен. Предполагаше, че е женкар. Касиди познаваше този тип мъже. И почувства, че започва да го ненавижда. Та нали Кавели контролираше „Колосал“, което означаваше, че й е шеф.

Имаше и друго — той предизвикваше у нея чувства, които тя предпочиташе да забрави.

Стана студено и тя потрепери. Джак наметна голите й рамене със сатененото си сако. Мълчанието им беше потискащо. Касиди изпита желание да избяга.

Без да обръща внимание на предупредителните сигнали на инстинкта си, Касиди реши да разчупи леда и затананика песента, която оркестърът свиреше — „Някой да се грижи за мен“.

Джак се усмихна обезоръжаващо. Луната осветяваше изящните му черти.

— И на мен ми е една от любимите. Ще танцуваме ли?

Зелените му очи блеснаха. Преди Касиди да откаже, той я прегърна през кръста и я поведе към дансинга. Тя се опитваше да бъде на разстояние от него, но той беше по-силен и я притисна до себе си. Касиди забеляза, че всички ги гледат.

Погледът й се спря на баща й, който се усмихваше и щастливо бърбореше. Тя се зарадва, че той е доволен и спокоен. После видя, че Джонатан пиянски се е вкопчил в бара, и гнева и тъгата в очите му.

Джак плъзна ръка по гърба й. Не говореше, само я гледаше.

Главата й се замая. Най-после разумът надделя, тя сложи длани на гърдите му и го отблъсна.

— Моля ви, престанете.

Той продължаваше да мълчи.

* * *

Охраната беше внушителна. Гостите казваха имената си и пазачите ги проверяваха в списъците. Челси затаи дъх, когато един от служителите потърси името й. Тя повтори, че е гост на господин Кавели. След няколко минути мъжът кимна и направи знак на шофьора на лимузината й да влезе. Челси слезе от колата и изчезна в тълпата.

Заобиколи огромната къща и помисли: „Шепнещи ветрове“. Колко претенциозно. Челси влезе през отворените френски прозорци и се озова в кухнята. Намери задното стълбище и се качи на горния етаж.

Всичко беше, както си го бе представяла. Красиви махагонови мебели, изящни кристални полилеи и картини на Моне, Мане, Реноар и Пикасо.

Всички тези неща й принадлежаха по право.

— Скоро това ще е мое — прошепна тя.

Съвсем скоро Челси щеше да бъде господарка на тази къща, а Касиди щеше да бъде изгонена. Кучката щеше да загуби правото си над богатството и общественото положение на Търмейн.

Ужасната грешка отпреди повече от трийсет години най-после щеше да бъде поправена и Касиди щеше да води окаяното съществование на Челси Хътън.

Тя безшумно тръгна по коридора. Огледа бързо всяка стая, като първо потропваше, после надничаше вътре. Третата стая беше изящно обзаведена и тя разбра, че е на Касиди. Помещението беше приятно и уютно. На стените бяха наредени лавици, а пред прозорците се спускаха копринени завеси. Канапето беше тапицирано с мек син велур. Банята беше разкошна. Челси си спомни пълния с хлебарки апартамент в Източен Лос Анджелис, онази затворническа килия, където Мария Хътън я бе отгледала. В съзнанието й преминаха картини от безрадостното й детство, които засилиха още повече възмущението и гнева й.

Прерови скъпите рокли в гардероба. На пода имаше пет-шест чифта обувки. Не бяха носени. Издърпа чекмеджетата и зарови пръсти в дантеленото бельо. Скъпият татко явно бе напазарувал доста неща в чест на Касиди, защото всички дрехи бяха с етикетите.

Гласовете започнаха да се обаждат. „Това трябва да е твое. Мястото на онази кучка не е тук.“

Тя разтърси глава, за да ги прогони, преди да са я обсебили.

Челси погледна часовника, затвори чекмеджетата и гардероба и влезе в банята. Съзря отражението си в голямото огледало и остана потресена от онова, което видя — гневът бе изкривил лицето й. Или бръчките бяха от възрастта? Не, по-лошо. Красивите й черти бяха помрачени от огорчение. Но това нямаше да продължи още много.

На лавицата над мивката бяха наредени тоалетни принадлежности — само най-хубавите европейски лосиони, кремове, сапуни и благоуханни масла. Челси взе сапун с аромат на лавандула и го помириса. Тя си представи как лежи в голямата вана и сапунисва тялото си. Затвори очи и си въобрази, че банята е осветена от ароматизирани свещи. Джак протягаше ръце към нея. На лицето му бе изписана страст. Той бе неин. Потиснатото й настроение се изпари. Беше напълно спокойна. Не усети как сапунът се изплъзна от пръстите й и тупна на пода. Звукът я върна в реалността.

Излезе в коридора. Трябваше веднага да се присъедини към гостите във вътрешния двор. Но вниманието й се насочи към открехнатата врата на кабинета.

Влезе вътре и застана пред огромното бюро в готически стил. Отгоре имаше неотворени писма, папки, вестници и снимки на Касиди. На едната Касиди бе яхнала прелестен арабски кон. Сребърната рамка бе потъмняла. Челси се вторачи в образа на малкото момиче, облечено в скъп костюм за езда, с кадифена шапка на главата. Усмивката й беше лъчезарна. Бе съвсем различна от непохватната, хилава и болнава Челси. Преглътна сълзите и напусна кабинета.

По-късно щеше да има много сълзи, само че щяха да са на Касиди. Мъчителното главоболие отново започна и безумни мисли изпълниха съзнанието й.