Виктория Готи
Последен кадър (19)

Осемнадесета глава

Челси излезе на терасата с чаша вино в ръка. Слънцето бе залязло и гледката към града беше зашеметяваща. Светлините приличаха на скъпоценни камъни. Отнякъде долитаха гласове.

Венеция беше град на надежди и мечти.

Романтиката изпълваше нощния въздух и успокояваше болката в сърцето й. Часовникът на нощното шкафче показваше седем. Изабел гледаше телевизия.

Преди няколко часа Челси бе изгонила втора детегледачка, след като Джеси замина „при роднините си“. Шейсетгодишната строга ирландка обичаше да дава оценки и й напомняше за майка й.

На Челси й трябваше бавачка, която да взима всички решения за Изабел. Челси нямаше нито време, нито желание да се занимава с ежедневния живот на детето си.

Не и сега, когато правеше филма на кариерата си.

Освен това след напрегнатия работен ден имаше нужда да излезе. Нямаше време да играе ролята на майка. Това, изглежда, ядоса бавачката. Праволинейната ирландка има дързостта да я критикува и да заяви, че Изабел ще стане разглезена и себична като майка си. Каква наглост!

Челси й каза да си събере багажа и я изгони.

Но сега се чудеше какво да направи. Сутринта щеше да накара портиера да потърси друга гувернантка. Никой от „Дезмънд Филмс“ не знаеше, че детето е във Венеция.

Челси нямаше да позволи на дъщеря си да стане като нея. Знаеше, че не трябва да я оставя сама в апартамента, но щеше да излезе само за два часа. Какво би могло да се случи? Челси работеше неуморно, откак бяха започнали снимките, и трябваше да изразходва част от насъбралото се напрежение. Пък и трябваше да свърши още нещо.

Влезе в стаята и видя, че Изабел е заспала пред телевизора. После отиде в банята и глътна с вино шепа хапчета. Скоро настроението й щеше да се повиши. Челси обожаваше този екстаз, а хапчетата изостряха сетивата.

Облече тясна, къса рокля „Версаче“ и си сложи розово червило. Очерта сините си очи с черен молив и скри русите си коси под черна перука. Дегизировката й беше безупречна.

Челси почувства прилив на сили и самоувереност.

Погледна се за последен път в огледалото и се приготви за ролята, за която се бе упражнявала цял живот.

Доволна от външността си, тя грабна ключа от апартамента и тръгна към телефона до асансьора. Взе слушалката и набра номера на портиера.

— Бихте ли ми извикали такси?

— Разбира се. Името ви?

— Касиди Инглиш.

* * *

Преоблечена като Касиди, Челси предизвика уважение като всяка известна личност. Портиерът й се усмихна широко и кимна одобрително. Шофьорът й помогна да се качи в колата. Минувачите спираха и се вторачваха в нея. Челси се радваше на популярността на Касиди, макар да мислеше, че е незаслужена. Онази кучка само беше отгледана като дете на известни родители, а не бе спечелила славата си сама.

Но когато пуснеха филма по екраните, Челси Хътън щеше да се прочуе в цял свят и да стане знаменитост. Беше убедена.

От предишните си набези Челси бе научила, че нощният живот във Венеция е такъв, какъвто си го бе представяла — изискан, но без задръжки. Баровете съвсем не приличаха на дупките, които тя посещаваше в Щатите. Хората тук бяха сърдечни и дружелюбни, а мъжете — нетърпеливи да доставят удоволствие. Челси каза на шофьора да я закара в „Канале Гранде“, ресторант в хотел „Монако“, който имаше изглед към остров Сан Джорджо Маджоре. Челси бе избрала заведението заради гледката и бе направила резервация през деня. Самотните жени бяха рядкост в ресторантите на Венеция. Особено хубавите и известните. Челси не трябваше да прави нищо, освен да седне и мигновено да се превърне в център на вниманието.

Розовото осветление подчертаваше бялата й кожа и искрящите сини очи и засилваше блясъка на черните й коси. Бе поискала маса в средата на ресторанта, за да я виждат всички.

От „Канале Гранде“ тя отиде в бар „Хари“, легендарното заведение, посещавано от Хемингуей, Моъм, Онасис и стотици знаменитости. Челси знаеше, че там ще има най-малко две-три известни личности.

Атмосферата беше съвсем различна от нощните клубове в Лос Анджелис. Мъжете пушеха пури и пиеха мартини, а жените, издокарани в скъпи дрехи и с изкусно направени прически, посръбваха божествено шампанско и пушеха дълги, тънки цигари.

Челси си проправи път през тълпата и седна на високо столче пред бара. Забеляза Джорджо Валини, най-известния журналист в Италия. Запомни лицата на всички мъже и жени на масата му. Барманът, мускулест млад мъж с кафяви очи и загоряло от слънцето лице, чакаше поръчката й.

Тя го погледна прелъстително.

— Казвам се Касиди Инглиш. А ти?

Младият барман явно знаеше коя е.

— Винченцо — с дрезгав глас отговори той.

Няколко комплимента, добре премерен флирт и щедър бакшиш, и Челси щеше да го върти на малкия си пръст.

— Винченцо — измърка тя. — Това име ми харесва. Толкова е мъжествено, секси… италианско. Какво правиш през деня, Винченцо?

Както и предполагаше, той отговори:

— Актьор съм.

Сега цялото му внимание беше насочено към нея. Погледът му обходи лицето, раменете и гърдите й. През тялото й премина сладострастна тръпка.

— Ще пия уиски. Чисто.

Тази вечер Челси беше самотна. Нуждаеше се от развлечения с някого, когото никога повече нямаше да види. Някой, който ще й даде каквото иска и ще задейства плана й, а после ще изчезне. Тя отново изпита усещането, че лети. От този миг насетне Челси беше в състояние да направи всичко.

Винченцо сложи питието пред нея, премрежи очи и дрезгаво прошепна:

— След двайсет минути имам почивка. С удоволствие бих те почерпил нещо.

Английският му беше очарователен и мелодичен. Той се наведе над бара, протегна ръце и я притегли към себе си.

Челси сподави смеха си.

Винченцо проследи погледа й, който се насочи към свободна маса в един тъмен ъгъл.

— Ще чакам — каза тя и стана от високото столче. Преди да тръгне, докосна рамото му и попита: — Онзи там в сепарето не е ли Джорджо Валини?

— Да. Той е редовен посетител тук.

Челси, разбира се, знаеше това.

— Предполагам, че хората биха направили всичко, за да бъдат споменати в рубриката му.

Винченцо кимна сериозно.

— Да, така е.

— Ненавиждам журналистите. Те са паразити. Искам да ми обещаеш нещо, Винченцо. Моля те, не казвай на никого, че съм била тук! Няма да го понеса, ако името ми се появи в онази рубрика.

Извади банкнота от сто долара и я сложи на бара.

От „Хари“ Челси и Винченцо отидоха в един моден нощен клуб, където богати венецианци и търсещи приключения американци танцуваха до зори. Тя видя, че Валини също влезе в бара. Явно я следеше.

Сега Челси наистина имаше усещането, че лети и може да стигне до луната и звездите. Комбинацията от алкохол и транквиланти беше опияняваща. Тялото й беше безчувствено, а съзнанието — ясно и освободено.

Двамата мъже, с които танцуваше, я вдигнаха на ръце и я сложиха на масата. Челси се поклащаше в ритъм с музиката. Тълпата, състояща се предимно от мъже, нададе одобрителни възгласи и Челси обезумя от вълнение. Тя грациозно пазеше равновесие, въпреки унеса от алкохола и хапчетата.

Забеляза, че Винченцо стои до Валини и шепне нещо в ухото му.

Всичко вървеше, както го бе планирала. Тя само трябваше да пие, да се дрогира, да танцува и да се излага цяла нощ, за да очерни репутацията на Касиди Инглиш. Всеки път, когато тълпата изревеше, Челси усещаше, че през тялото й преминава електричество. Стана й горещо. Лицата се превърнаха в неясни петна и в главата й зазвучаха познатите гласове.

Утре, когато се съмнеше и всички изтрезнееха, щяха да си спомнят предишната нощ и да се запитат какво ги бе прихванало. Коя беше онази долнопробна американка? После щяха да разгърнат вестниците.

* * *

Касиди стоеше под душа. Уви в хавлия дългите си, гъсти коси, наведе се над мивката и протегна ръка към четката за зъби.

„Този филм ще ме съсипе“ — помисли си. Но беше мотивирана и намерението й бе да спечели облога на всяка цена.

Изми зъбите си и отвори вратата на банята.

Рудолфо спеше дълбоко. Касиди остана неподвижна за миг и изпита същото чувство на вина, както винаги, когато се любеха. Рудолфо я привличаше и същевременно я отблъскваше. Или по-скоро Касиди изпитваше желание да го притежава и после да го изхвърли.

Тя, разбира се, знаеше, че това е нередно. Държеше на него, харесваше компанията му и го намираше за забавен и привлекателен. Да, обичаше го. Но само като приятел, с когото понякога спеше. Не го отпрати тази вечер, когато той се появи гол в банята и с две чаши шампанско. Напоследък всичко й се струваше сложно и заплетено. Вероятно се дължеше на напрежението от работата по филма.

Касиди седна на ръба на леглото и се замисли. Рудолфо се размърда и без да отваря очи, протегна ръка и попита:

— Ти ли си, Челси?

— Какво каза? — изуми се Касиди.

Той се стресна, отвори очи и се разсъни.

— Не исках да кажа това, Касиди. Знаеш, че не исках.

— Спиш с нея — презрително изрече тя.

Рудолфо не отговори и тя изсъска:

— Върви по дяволите!

Беше вбесена. Гордостта й беше накърнена, но сърцето й бе непокътнато. И през ум не й бе минавало, че Рудолфо ще се поддаде на влиянието на онази ексцентрична жена.

— Как можа? По дяволите, Рудолфо, защо изложи на риск филма? А аз ти вярвах!

Той поклати глава и протегна ръце, опитвайки да я придърпа към себе си.

— Това не означава нищо. Тя ми се нахвърли. Нахлу в стаята ми.

Касиди забеляза, че Рудолфо се е покрил с чаршаф. Дали това беше знак, че се чувства неудобно? Или е уязвим? Или се срамува? Отчасти го съжаляваше.

— Кълна се, Касиди. Тя не означава нищо за мен.

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Обичам те. Ти си единствената жена, на която съм го казвал.

— Тогава защо спиш с нея? Мисля, че искаш да ми причиниш болка.

— Добре, сгреших. Но какво очакваше, по дяволите?

Рудолфо стана и се приближи до прозореца.

— От две години ме въртиш на малкия си пръст. Играта ти започна да става банална. Това ме побърква! Не знам какво съм за теб, Касиди. Трябва да вземеш решение — искаш ли ме в живота си, или не. Не мога да чакам вечно.

Касиди се овладя. Гневът й затихваше.

* * *

Детето се стресна и се събуди. В коридора се чу тропане и после силен трясък. Тялото й потрепери от студения вятър, нахлуващ през отворения прозорец. В стаята беше хладно и тъмно. Процеждаше се само ивица бледа лунна светлина.

Изабел се уплаши. Погледна отворения прозорец, но не посмя да го затвори. Майка й щеше да се ядоса. Оставеше ли я сама, тя й забраняваше да мърда. „Не докосвай прозорците, не пали лампите и не излизай, освен ако няма някаква авария.“

Тропането се усили. Изабел отметна завивките, стана и облече халата си. Приближи се до вратата, надигна се пръсти и надникна през шпионката. Не беше майка й. Но детето познаваше красивата жена, която стоеше на прага. Майка й имаше нейни снимки. Мама нямаше да се сърди, ако Изабел я пуснеше да влезе. Жената не беше непозната. Може би хубавата чернокоса дама се нуждаеше от помощ.

* * *

Дали не бе сбъркала стаята? Кое беше това красиво дете, което трепереше на вратата в три часа сутринта?

— Говориш ли английски? Тук ли са родителите ти?

Момиченцето поклати глава.

— Сама ли си?

Детето кимна. Изящните черти й бяха познати. И изведнъж Касиди се досети кое е момиченцето.

— Тук ли живее Челси? Не съм ли сбъркала стаята?

Детето пак поклати глава. Буйните му руси коси стигаха до кръста. Огромните изразителни зелени очи гледаха уплашено Касиди.

— Това „да“ ли означава, или „не“?

Касиди коленичи и се усмихна сърдечно, сетне протегна ръка, но момиченцето се дръпна назад.

— Няма да ти сторя нищо лошо — уверя я Касиди и надникна през рамото й. В стаята беше тъмно. През отворената врата повя студен вятър. — Сама ли си?

— Не трябва да разговарям с непознати. Бавачката ме научи така.

— Тук ли е бавачката ти? Може ли да говоря с нея?

— Мама се ядоса и й каза да се маха.

Как можеше Челси да остави малко дете само в хотелска стая? Часът беше три сутринта! Касиди едва сдържа гнева си.

— Аз съм Касиди. А ти как се казваш?

Искрящите очи се изпълниха със сълзи. Телцето й трепереше. Горкото дете беше ужасено.

— Моля те… Моля те, не казвай на мама, че отворих вратата. Тя много ще се ядоса.

— Няма. Това ще бъде нашата тайна. Аз познавам майка ти. Тя се казва Челси. Играе във филма и затова ти си сама, нали? Аз търся майка ти. Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Не знам.

— Кога ще се прибере?

— Не знам.

Касиди изведнъж забрави защо е дошла. Гневът й към Челси и Рудолфо се изпари и на негово място остана само съпричастността към това малко момиченце.

* * *

Челси потърси пипнешком дрехите си в мрака. Устата й беше пресъхнала. Главата й пулсираше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. Тя погледна часовника си. Беше пет и половина сутринта. Разхвърляното, оскъдно обзаведено ателие на Винченцо съвсем не приличаше на луксозните жилища, в които Челси толкова бързо свикна да живее. Не, ателието му по-скоро й напомни за окаяния апартамент, където бе отгледана от Мария Хътън.

Тя се облече, нахлузи обувките си и се приближи на пръсти до вратата. Винченцо се размърда. Челси беше сигурна, че няма да се събуди. Младият италианец се бе опитал да пие колкото нея. И в резултат на това щеше да спи непробудно часове наред.

Винченцо я бе изненадал. За млад човек беше пламенен и опитен любовник. Е, това не влизаше в плана, но беше приятна добавка. След като се увери, че изпълнението й в клуба ще даде повод за клюки, Челси празнува, като се отдаде на бурен секс с този симпатичен млад мъж. Единственото потискащо нещо беше жалкият му апартамент. И махмурлукът й от евтиното шампанско, което Винченцо бе купил по пътя. Челси спря на прага и го погледна за последен път. Изминалата нощ вече беше спомен. Бързо избледняващо неясно петно.

* * *

Още преоблечена като Касиди, Челси се постара портиерът и пазачът да забележат кога се връща. Леко разрошена, тя се престори, че не вижда папараците, които я чакаха. Касиди Инглиш несъмнено щеше да бъде на първата страница на вестниците благодарение на Челси.

Щом вратите на асансьора се затвориха, тя свали перуката и я натъпка в голямата си кожена чанта. Погледна се в огледалото и когато стигна до етажа си, отново се преобрази в Пепеляшка след бала.

* * *

Роджър беше в кабинета в дома си. Беше прочел поредната статия за снимането на „Опасни намерения“ и безпокойството му нарасна. Вдигна телефона и се обади на Джеймс.

— Имаме проблем — рече Търмейн. — Рей ми каза, че Касиди е намерила дневника. Скоро ще разбере всичко. Трябва да предотвратим това.

Последва миг мълчание, сетне Рентру попита:

— Какво предлагаш?

— Казах на секретарката да ми запази билет за първия полет до Венеция.

— Чакай малко — ядоса се Джеймс. — Ти не си в състояние да пътуваш. Лекарите…

— Майната им на лекарите! Не ми давай медицински съвети. Ти си ми адвокат, не психиатър.

— Много отдавна ти се закле пред мен, че ако се стигне дотук, ще й кажеш истината. Аз знам кое е най-добро за теб… и за Касиди.

— Не разбираш ли, Джеймс? Ако Касиди разбере истината, с мен е свършено!

Роджър затвори и веднага позвъни на секретарката си.

— Незабавно купи билета за Венеция.

* * *

Златистото бентли спря пред входа на хотел „Бевърли Хилс“. Шофьорът изскочи навън и отвори вратата от другата страна. Джак Кавели слезе от колата и без да поглежда нито вдясно, нито вляво, прекоси фоайето и се приближи до асансьора.

Стигна до мансардата си и тихо потропа. Зеленоока брюнетка отвори вратата.

— Джак… Дълго те чаках. Защо се забави?

Гласът й приличаше на котешко мъркане.

Той я погледна студено, сякаш искаше да каже: „Знаеш, че не трябва да задаваш въпроси“, мина покрай нея и влезе в приемната. Съблече сакото си „Армани“, хвърли го на канапето и се приближи до барчето. Наля си бренди, вдъхна парливия аромат и отпи малка глътка от кехлибарената течност. После остави чашата на плота и се обърна към красивата млада актриса. Доминик Дрейк имаше роля в един следобеден сериал. Участието й не беше кой знае какво, но тя изглеждаше добре и знаеше пътя до спалнята.

Доминик привлече вниманието на Джак и го използва хитро.

Двамата се срещаха от време на време, затова Доминик знаеше сценария. Започна да се съблича бавно и тръгна към него.

Джак разкопча ризата си.

* * *

Лечението на Джонатан в клиника „Бети Форд“, постановено от съда, не беше достатъчно. Организмът му се бе изчистил от наркотиците и алкохола, но съзнанието му още не се беше прояснило. Как щеше да се пребори с чувството на вина, че е убил момичето? Но сега не мислеше за това, а се притесняваше, че въпреки силните връзки и неограничените банкови сметки на Роджър сенаторът и съпругата му ще вдигнат голям шум около „злополучния инцидент“. Джонатан не искаше никой да пострада. Разбира се, да седне зад волана след седем мартинита и няколко дози дрога, не беше най-умното нещо, но кой би предположил, че магистралата ще бъде хлъзгава!

Той многократно преживя катастрофата с психиатъра, който му изпратиха. Писъкът на спирачките, удара, когато се блъсна в дървото, окървавеното лице на Карина Уилямс, воя на линейките…

Въпреки онова, което всички мислеха, особено баща му, Джонатан искрено съжаляваше. Но стореното — сторено. Не можеше да върне времето назад.

Джонатан бе виждал баща си да плаче само веднъж — на погребението на Лана. Знаеше, че сега сълзите на Роджър са за Карина Уилямс, не за него. Накрая обаче скъпият татко оправи всичко. Както винаги. Нямаше да има разследване, нито предявени обвинения или шум в пресата. Джонатан само трябваше да постъпи в „Бети Форд“. Отново.

Мястото приличаше на крайградски клуб, ако се изключи фактът, че всеки ден трябваше да присъства на събирания на алкохолици и наркомани. Но Джонатан се чувстваше по-добре. Не беше толкова напрегнат. Плуваше в басейна с олимпийски размери, правеше гимнастика и гледаше видеокасетите с нови филми, които секретарката на Роджър му изпращаше.

Терапията, разбира се, не му въздействаше. Няма лек за разбито сърце. Само алкохолът, наркотиците и сексът му доставяха удоволствие.

Трябваше да намери начин отново да спечели доверието на баща си и в същото време да изкара някакви пари. Основите вече бяха положени. Изпълнявайки строгите указания на Роджър, Джонатан щеше да замине за Венеция. Багажът му беше докаран в клиниката в утрото, когато го изписаха.

Бе получил указания от Джеймс по телефона. Роджър не искаше да говори с него. Докато довършеха безценния шедьовър на баща му, Джонатан трябваше да бъде на разположение на сестричката си. Може би Роджър мислеше, че това ще научи Джонатан на смирение или най-малкото ще му осигури някакво занимание. Самият Джонатан не би планирал нещата по-добре!

Но първо трябваше да се отбие на едно място, което не влизаше в графика, определен от баща му.

* * *

Джонатан повика такси. Шофьорът на баща му не бе останал, за да го закара до летището, но му даде пари да плати за пътуването. Хвърли чантата си в багажника, качи се в таксито и каза адреса.

Очуканият шевролет изрева по Сънсет Булевард и спря пред порутена жилищна сграда.

Шофьорът не беше глупак и не угаси двигателя.

Джонатан отвори вратата и слезе. Топлият бриз лъхна лицето му.

Спря за миг пред боядисаната в оранжево врата и огледа улицата. Трябваше да внимава. Напоследък ченгетата под прикритие бяха навсякъде. Последното, което искаше, беше да го арестуват за притежание на наркотици. Надяваше се, че късметът няма отново да му изневери.

Вмъкна се в сградата, тръгна по коридора, който миришеше на урина, и се качи по стълбите.

По-рано, когато имаше пари, всички дилъри идваха при него — в хотелската му стая, в крайградския клуб, в баровете и дори в „Шепнещи ветрове“. Но напоследък финансите му бяха ограничени и той трябваше сам да ги търси.

Джонатан стигна до втория етаж, прескочи един дрогиран младеж и потропа на вратата. След внимателна проверка го поканиха да влезе. Апартаментът беше тъмен и освен масата за карти, четирите сгъваеми стола и кутия с наркотици нямаше нищо.

Едрият чернокож с прякор Уличника предпазливо се приближи до Джонатан и го изгледа изпитателно.

— Имаш ли пари?

Под мишницата си носеше кобур. Джонатан бавно пъхна ръце в джобовете си и нервно каза:

— Да… Не се притеснявай. Имам пари.

Чернокожият му посочи стол.

— Какво искаш?

На оскъдната светлина се виждаше само бялото на очите му. Устните му се разтеглиха в алчна усмивка. Той грабна смачканите банкноти от ръката на Джонатан.

— Няма още дълго да купуваш качествена дрога. Чух, че са ти спрели кранчето.

Джонатан се безпокоеше от тези слухове. Запита се дали наистина ще му спрат кранчето. Не искаше да мисли за това.

Взе това, за което бе дошъл, и напусна апартамента. Излезе в коридора, разопакова снежнобелия прах, нави на руло банкнота от един долар и смръкна силно. В същия миг в съзнанието му се появи образът на Касиди.

Ако Джонатан постигнеше своето, кучката най-сетне щеше да си получи заслуженото.

* * *

— Беше много хубаво, скъпи — каза Доминик, обърна се по корем и започна да гали гърдите му. — Ти си опитен любовник. Не мислиш само за себе си като повечето мъже, които познавам.

Джак знаеше, че похвалата не е безпочвена — Доминик наистина познаваше много мъже.

— Момичетата свикват с това.

Тя започна да го целува по гърдите и врата.

— Нареди се на опашката! — пошегува се той.

— Какво му е лошото да бъдеш само с една жена?

Доминик се вторачи в него. Джак я бутна да легне по гръб, скочи и грабна копринения си халат. Щом жените започнеха да говорят за сериозна връзка, той разбираше, че е време да изчезне.

— Гладен съм. Бъди добра и поръчай да донесат нещо за ядене.

Отиде в хола и си наля още една чаша бренди. Това място не му беше приятно. Той усещаше присъствието на Челси и си спомняше нощта, когато трябваше да я вземе от психиатричното отделение. Замисли се за работата, която го чакаше.

Доминик излезе от спалнята. Беше си сложила прозрачен пеньоар, несъмнено купен с парите на Джак от някой скъп бутик на Родео Драйв. Мирисът на силния й парфюм изведнъж го отврати.

— Храната ще пристигне след около двайсет минути. — Тя застана до него, уви ръце около врата му и нежно го целуна. — Защо не се върнеш в леглото, докато чакаш?

Джак се усмихна насила и махна ръцете й от врата си, сетне погледна вестника на бара. „Дейли Варайъти“ пишеше на първа страница:

„Касиди Инглиш, дъщеря на прословутото холивудско «лошо момче» Роджър Търмейн и на легендарната Лана Търмейн, скоро ще дебютира като продуцент. Добре осведомени източници твърдят, че красивата и висококвалифицирана госпожица Инглиш е решила да покори Холивуд, след като наследи от известния си баща «Опасни намерения» — банална любовна история с нисък бюджет. Посветените в индустрията казват, че въпреки засечките с филма, включително унищожителния пожар на снимачната площадка, красивата синеока брюнетка не само ще триумфира, но може дори да грабне и «Оскар». Междувременно журналисти от цял свят се въртят около екипа й с надеждата да научат нещо за личния й живот, но засега тя остава загадка.“

Имаше хубава снимка на Касиди, която излизаше от луксозен ресторант в Лос Анджелис. Образът й привлече Джак. Той възнамеряваше да я изненада във Венеция, използвайки оправданието, че се грижи за интересите си. Безпокоеше го информацията на Челси за връзката на Касиди с режисьора. Джак искаше те да скъсат. Любовните афери на снимачната площадка се отразяваха зле на филма и създаваха напрежение, колкото и дискретни да бяха двете страни. Джак с нетърпение очакваше срещата с нея. Имаха да обсъдят много неща.

— Всъщност, имам важен проблем, с който незабавно трябва да се заема. Защо не се поразходиш с колата по Родео Драйв и не използваш в някой клуб новата кредитна карта, която ти подарих? — Джак остави питието си и взе телефонната слушалка. — Шофьорът ми е отвън. Ще му кажа, че ще слезеш след няколко минути.

Доминик се нацупи.

— Ако не те познавах по-добре, щях да помисля, че искаш да се отървеш от мен.

Без да й обръща внимание, той се обади на шофьора си, сетне поиска международен разговор. Във Венеция беше седем сутринта. Не го интересуваше дали Касиди спи, или не. Искаше да говори с нея. Той беше шефът и решаваше какво да стане.

Доминик вече не съществуваше за него.

Операторът се обади и му каза, че го свързва с Венеция. Чуха се поредица от изщраквания и приглушена музика. Мисълта, че Касиди може да е в леглото, възбуди Джак. Представи си я в черна нощница, без бельо…

— Ало? — обади се сънен мъжки глас.

Джак не каза нищо.

— Ало? — повтори непознатият глас.

Кавели стисна слушалката.

— С кого говоря?

— Рудолфо. А вие кой сте?

Джак тресна слушалката.

Защо се ядоса? Трябваше да се овладее.

* * *

Касиди и Изабел седяха на пода. Докато разглеждаха спомените на Челси, Касиди се изуми от огромната колекция от снимки и изрезки от вестници. Имаше стотици фотографии на Лана — като булка през 1965-а, на различни светски събития, в киносалони. Имаше дори изрезки с рецензии за играта й и снимки на Касиди като дете.

Всичко това беше много странно. Изрезката за смъртта на Лана стресна Касиди, но най-много я шокира последната снимка, която видя.

Цветна фотография от „Лайф“ показваше как Лана получава „Оскар“ за най-добра актриса за изпълнението си в „Красавицата“. До нея стоеше Челси. Беше монтаж. Образите бяха създадени по дигитален път и изглеждаха напълно естествени. Двете жени стояха една до друга и се усмихваха. Приликата беше поразителна.

Дали Челси бе познавала Лана? Не, това не беше възможно.

— Мама ги държи заключени. Много ще се ядоса, ако разбере, че съм ти ги показала. Аз не трябва да знам за тях, но… понякога обичам да гледам красивата дама — казваше детето.

Касиди усети безпокойството му и си спомни документалния филм за малтретирането на деца, който бе правила за „На минутата“. Изабел демонстрираше класическите симптоми на малтретирано дете. Нямаше значение дали става дума за емоционално пренебрегване, или за физически тормоз. Касиди изпита състрадание към Изабел и гняв към Челси.

Тя стисна ръката на момиченцето. Пръстите на детето бяха леденостудени и трепереха.

Касиди й се усмихна, после затвори кутията, сложи я в чекмеджето, където я бяха намерили, и отново седна до нея. Трябваше да измисли начин да стигне до сърцето на Изабел. И да разбере истината.

— Мама често ли те оставя сама?

Изабел се вторачи в картината на стената. Касиди повтори въпроса си, но детето не отговори. Бе се затворило в себе си.

Касиди я гледа толкова дълго, че лицето на детето се замъгли. На нейно място тя видя себе си — ужасеното дете, което, без да иска, изпрати баща си в затвора. Отново я обзе страх. Самотата я притисна.

Ръцете й затрепериха. Опита да се пребори с отчаянието. Трябваше да се съсредоточи върху детето. Какво би желала, ако беше на мястото на Изабел? Спокойствие, безопасност и обич.

— Искаш ли да стоя при теб, докато майка ти се върне?

Очите на Изабел се изпълниха с благодарност. На лицето й се изписа нещо като усмивка.

— Ела с мен. Сигурно си уморена. Легни си и опитай да поспиш.

Касиди знаеше какво е да си на десет години и да очакваш с нетърпение бягството в съня.

Тя зави Изабел и нежно я целуна по челото.

— Затвори очи и мисли само за хубави неща.

Момиченцето се усмихна. Лицето й засия. После затвори очи и след няколко минути заспа дълбоко.

Касиди дълго я гледа, заслушана в равномерното й дишане.

Наближаваше шест сутринта. Слънцето изгряваше, птиците пееха и шумът на уличното движение се засилваше. Челси още я нямаше.

Какви бяха съкровените мисли на тази жена? Дори след няколко седмици на съвместна работа и изучаване на емоционалните й особености, за да я накара да играе по-добре, Касиди не знаеше нищо за нея, освен че имат един и същ любовник, но това вече нямаше значение. Челси явно пазеше някакви тайни — тя криеше детето си, привързаността й към Лана също беше загадка.

Ключалката на вратата изщрака.

На прага застана Челси. Изглеждаше уморена.

Тя видя Касиди и на лицето й се изписа изумление.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Касиди затвори очи. В съзнанието й нахлуха различни образи — лицето на Изабел, когато я намери, фалшифицираната снимка на майка й и Челси, Рудолфо и Челси… Положи усилие да се овладее.

Погледът на Челси беше унесен. Зениците й се бяха свили, лицето й беше бледо. Тя започна да обвинява Касиди, че е нарушила правото й на лична неприкосновеност.

— Не трябваше да влизаш тук. Какво искаш? Махай се, преди да съм извикала ченгетата.

— Не искаш ли да знаеш как е Изабел?

Челси сдържа гнева си и реши да възприеме ролята си на манипулатор. Обичаше да си играе с чувствата и мислите на хората, да ги обърква с бърза промяна на самоличността си и накрая да ги довършва с доброта.

— Аз… Възникна нещо неотложно. Трябваше да бързам… Обикновено не я оставям сама, но…

— Тя беше уплашена. Сложих я да си легне.

Двете жени стояха една срещу друга и се гледаха в очите. Касиди първа проговори:

— Дойдох късно снощи. Исках да говоря с теб. Но намерих Изабел съвсем сама.

Изражението на Челси остана невъзмутимо.

— Тя не е виновна — продължи Касиди. — Аз потропах на вратата. Сигурно съм я уплашила. Постоях при нея, сложих я да си легне и реших да те изчакам.

— Много мило от твоя страна — усмихна се насила Челси. — Е, сигурно си уморена. Аз ще поема нещата от тук насетне. Защо не се прибереш да си починеш?

Касиди я изгледа подозрително. Ако се съдеше по външния й вид — тясна, къса рокля „Версаче“, обувки с високи токове, размазано червило и разрошени коси — явно бе задоволявала физическите си потребности. Касиди изпита съжаление към нея.

— Между другото, какво те доведе тук? — попита Челси.

— Дойдох да… поговорим за Рудолфо. Той ми каза за вас двамата.

Челси не реагира.

— Каза ми, че си отишла в хотелската му стая, след като обяви, че ще напусне, ако ти получиш ролята на Офелия. Защо го направи? И откъде знаеше, че Рудолфо е там?

Челси махна с ръка, сякаш прогонваше муха.

— Виж какво, наистина съжалявам за това. Не беше нищо. Уверявам те! Не знам какво ти е казал, но аз не отидох да искам секс. Отидох да говоря с него. Кълна се, не беше нарочно! Не съм го съблазнявала умишлено. Всъщност, ако трябва да бъда откровена, беше обратното.

— Той ми каза друго.

— Естествено — ухили се Челси. — Нали е мъж. Всички мъже лъжат. Виж какво, не искам да те обиждам, но Рудолфо не е моят тип. Разбира се, той е хубав, но е малко скучен.

— Стой настрана от него!

Касиди осъзна, че се притеснява за филма, а не за Рудолфо. Не искаше да загуби облога с Джак.

Челси се приближи до огледалото, за да махне изкуствените си мигли, и застана с гръб към Касиди.

— Какво толкова лошо има в това, да спиш с режисьор, спечелил две награди „Еми“? Не виждам как аферата ми с Рудолфо би повлияла на филма, освен в положителен аспект. — Челси погледна през рамо Касиди. — Е, освен ако не искаш да го делим.

Усмивката й беше язвителна.

Касиди не можа да събере енергия да се ядоса. Беше изтощена.

— Отивам да отдъхна. Ти също имаш нужда от почивка. И не оставяй Изабел сама. Щом не искаш да й вземеш гувернантка, доведи я на снимачната площадка. Студията ще плати за помощта, от която се нуждаеш.

Челси я изгледа гневно.