Виктория Готи
Последен кадър (2)

Първа глава

От изпълнението на Вивиан Лий в „Отнесени от вихъра“ Холивуд не бе ставал свидетел на такова вълнение, както сега, пред премиерата на „Укротената“, новия филм на „Метро Голдуин Майер“, с Лана Търмейн в главната роля. Лана беше изумително красива — русокоса и дръзка, истинска богиня. Тя беше трийсет и три годишна, знойна хубавица със зелени котешки очи, изящен чип нос, чувствени нацупени устни и безупречна фигура, покорила Холивуд, Ню Йорк и всяка друга столица на модата в света с емоционалната си игра в „Укротената“.

Обикновено поканите за посредствените галавечери се разнасяха от уста на уста, но събитието тази вечер беше изключително. Премиерата на „Укротената“ се очакваше да бъде празненството на десетилетието. Веднага щом бяха раздадени петстотинте релефни кремави покани, най-влиятелните хора в Холивуд — шефове на киностудии, продуценти, агенти и други представители на елита — ги възприеха като трофеи. Да те поканят на увеселението на семейство Търмейн, означаваше, че си някой. А това в Холивуд е всичко!

Жените незабавно си запазиха час в модните салони на Родео Драйв и си купиха тоалети, които биха били предизвикателни, дори неприлични, във всеки друг град. Кристиан Лакроа направи бум с надиплените си рокли от тафта, а Холстън — с лъскавите си дамски смокинги.

Мъжете не останаха по-назад. Шон Конъри, Джак Никълсън, Уорън Бийти и Ричард Гиър щяха да се издокарат в ушити по поръчка смокинги с двуредно закопчаване и широки ревери.

Вечерта, преди празненството да започне, портите от ковано желязо на „Шепнещи ветрове“, имението на Роджър и Лана Търмейн в Бевърли Хилс, се отваряха и затваряха, докато бентлитата и мерцедесите минаваха по оградената с палми алея. Дискретно сгушена зад шест бели каменни колони, къщата в английски стил от времето на Джордж I можеше безпроблемно да побере петстотинте гости.

Роджър Търмейн стоеше пред резбованата врата, докарана от една църква в Тоскана. Цветните стъкла в горната й част разпръскваха ивици светлина по стъпалата. Роджър поздравяваше лично всеки гост.

До него стоеше синът му Джонатан. Намусеният седемнайсетгодишен младеж не полагаше усилия да прикрие презрението си към събитието. Той се бе облегнал на дръжката на вратата и бе пъхнал ръце в джобовете на смокинга „Олег Касини“. Тази нощ беше на Лана Търмейн, а Джонатан не даваше пукнат грош за мащехата си.

Усмивката на Роджър беше напрегната. Той дискретно поглеждаше към стълбището, после часовника си. Всички гости питаха за Лана още преди да са опитали от шампанското и изисканите ордьоври. Искаха не само да видят звездата, а и очакваха да почувстват дарбата й да прелъстява, очарова и убеждава всекиго.

За никого не беше тайна, че успехът й се дължи на Роджър. Той бе насърчил младото си протеже, секретарка в адвокатска кантора, да учи актьорско майсторство, а после се бе погрижил за кариерата й. Роджър заяви, че ще работят заедно, и когато му стана съпруга, Лана вече беше звезда.

Роджър винаги бе вярвал в брака им, защото смяташе, че са родени един за друг. Макар да се бе отклонила от стремежите си и да бе омаломощена от алкохола и успокоителните хапчета, тази вечер Лана нямаше да го злепостави. Не можеше да го направи. Беше го вбесявала много пъти на партита — когато бе избухнала в сълзи заради някаква въображаема обида, когато се бе ядосала на съпругата на директора на киностудията, защото бе облечена в рокля в същия цвят като нея, когато пиянски се бе хвърлила в прегръдките на един актьор, европейска кинозвезда, когото хареса. Но не и тази вечер. Това беше вечерта на Роджър.

Коридорът, водещ към големия салон, беше украсен с любимите цветя на Лана — розови, кремави и бели рози. Френските прозорци бяха отворени и осигуряваха достъп до терасата и двора, създавайки романтична обстановка като във филмов декор. Листата на дърветата потрепваха от свежия вечерен ветрец. В басейна плуваха розови цветчета и гардении, а въздухът бе наситен с уханието им.

Сводестият таван на трапезарията беше осветен от изящни кристални полилеи в стил Луи XIV, а на масите бяха наредени сервизите от лиможки порцелан, които Роджър бе подарил на Лана в деня на сватбата им. Пред всяко място бе поставен специален спомен за вечерта — малка снимка на Лана и Роджър в сребърна рамка.

* * *

Докато стоеше във вече безлюдното мраморно фоайе, Роджър отново погледна към затворената врата на стаята на Лана. В същия миг някой докосна рамото му.

— Бъди внимателен — каза Джеймс Рентру, адвокатът му и негов най-добър приятел.

Роджър се вторачи в спокойните кафяви очи, прехапа устни и отпи голяма глътка уиски със сода. Сетне кимна и се упъти към гостите.

— Не и тази вечер, Лана! — прошепна той.

* * *

Лана намери утеха в силния аромат на четирийсет и осемте черни рози, сложени в кристална ваза на овалната викторианска масичка в стаята й. Лампата с розов абажур осветяваше цветята като с ореол. На картичката, прикрепена към букета, пишеше: „Най-добри пожелания за огромния успех. Президентът и госпожа Форд“.

От изисканото празненство долу се чуваше музика, долиташе смях. Опиянена от тежкото ухание на розите, Лана се чувстваше в безопасност, изолирана от задълженията си като домакиня и от похвалите и ласкателствата на гостите за ролята си в „Укротената“.

Тя се вторачи изпитателно в отражението на бледото си лице в голямото огледало и опита да се пребори с нарастващата паника. Лана погледна шишенцето с хапчета, пъхнато в чантичката с гримовете й, после с треперещи ръце отвъртя капачката и сложи в устата си две-три таблетки. Погледът й вече беше замъглен от двете водки, които бе изпила, докато се обличаше.

Бяха я завладели силни емоции. Успокоителните и алкохолът едва потушаваха засилващото се безпокойство и гласовете отдолу. Лана положи усилия да диша дълбоко и равномерно. Но и това не помогна.

Ден след ден ставаше все по-трудно да запазва самообладание. Раната не зарастваше.

Нямаше значение какви успехи бе постигнала, нито колко високо се бе изкачила в йерархията на Холивуд. Чувстваше се душевно опустошена. До сутринта трябваше да вземе решение. Не беше лесно. Някой щеше да бъде наранен.

Лана погледна ръцете си и се замисли за дъщеря си. Касиди беше единственото й постижение, което нямаше да позволи да бъде опетнено. Лана намираше утеха в детето си. Касиди беше едва десетгодишна, но бе изключително умна. Лана се усмихна, като си представи как дъщеря й заспива с книга в ръце.

Седна пред тоалетката, вторачи се в отражението си в огледалото и махна фибите, които фризьорът й бе настоял да си сложи, за да запази прическата си. Прокара пръсти през гъстите си руси коси, наследство от баща й, който беше с ирландско потекло, среса се и прибра косата си на кок, разкривайки изящната си шия и деколтето на великолепната рокля.

Напудри тъмните кръгове около очите си и добави сива очна линия, за да прикрие разширените си зеници. Накрая си сложи диамантените обеци, специално избрани да подхождат на роклята.

Най-сетне доволна от външността си, тя слезе долу.

Роджър я чакаше на площадката пред спираловидното стълбище. На устните му бе изписана търпелива, но напрегната усмивка. Той тръгна към съпругата си и я притисна в обятията си.

Лана стъпваше предпазливо и се държеше за перилата, за да пази равновесие. Очите й бяха притворени, а устните — съблазнително нацупени.

— Мисля, че изпитвам сценична треска — каза тя.

Лана знаеше, че присъстващите щяха да приемат думите й като шега. Всички, с изключение на Роджър. Само той знаеше какви усилия полага, за да се появи на снимачната площадка, и колко емоционални и физически сили трябва да събере, за да застане пред камерите. За нея появата на светски събития беше също толкова мъчителна, колкото и изпълнението й на сцената.

Тя си позволи да бъде повлечена от безумната тълпа. Погледът й попадна на Джонатан, доведеният й син, който стоеше до Майк Дойл, сина на Джордж, един толкова добър актьор като баща си, но никой не очакваше да повтори успеха му. Лана забеляза, че Джордж води оживен разговор с Джеймс Рентру. Адвокатът я погледна и й се усмихна. Вероятно бе привлякъл нов клиент. Това би било хубаво.

Роджър не пускаше ръката й.

Тя продължаваше да се усмихва.

— Лана! — радостно възкликна застаряваща актриса и я придърпа към себе си, за да я целуне. — Изпълнението ти е възхитително, скъпа!

Лана благодари на възможността да се освободи от болезнената хватка на Роджър и реши да говори с възрастната актриса, докато съпругът й се отдалечи. Но той нямаше намерение да я пусне, преди да каже онова, което е наумил.

— Огледай се, мила моя — прошепна в ухото й Роджър. — Аз сторих всичко това за теб. Не забравяй кой те направи звезда, Лана. Помисли, преди да зарежеш всичко!

В гласа му прозвуча заплаха.

* * *

Касиди Търмейн беше родена принцеса.

Майка й потопи в сребро първите й бебешки обувки и ги сложи на лавица в спалнята й до сребърните лъжици, чашата и дрънкалката.

Най-ранните й спомени бяха за дантелените рокли и рождените дни, когато тя и приятелите й се возеха на въртележките, монтирани до тенискортовете, и за родителите й, които пиеха и сключваха сделки край басейна. Коледните й подаръци бяха красиви порцеланови кукли и големи плюшени животни. Когато стана на четири години, Касиди вече знаеше, че ако изхлипа престорено, някой ще се втурне да я утешава.

Най-щастливите й мигове бяха, когато баща й я носеше на раменете си и разказваше на света за изумителните качества на малката си, красива принцеса. Той я наричаше „невъзможна красавица“, при това толкова често, че тя се изчервяваше.

Татко бе превърнал огромната им къща във вълшебен замък — само за нея и за мама. Бе наел телохранители и инсталирал лампи и алармени системи, за да ги пази.

И всяка вечер нежно я завиваше с топлото одеяло с цвят на слонова кост и я гледаше, докато заспи. Касиди сънуваше само хубави неща — добри феи, вълшебни понита и дворци със стаи, пълни с червени захаросани плодове и бели рози. Понякога се събуждаше нощем и виждаше, че татко седи до леглото й и я гледа. Когато го попиташе какво прави, той отговаряше: „О, само бдя над моето ангелче“, и запяваше любимата й песен: „Много отдавна и много далеч се влюбих в теб…“. Татко каза, че пял същата песен, когато се запознали с мама.

Такъв беше приказният живот на Касиди и никой никога нямаше да й го отнеме, докато татко бдеше над нея.

* * *

Но тази вечер Касиди беше твърде развълнувана, за да заспи.

Когато чу, че майка й най-после излезе от стаята си и тръгна надолу по стълбите, Касиди тихо и внимателно затвори вратата на спалнята си и отново легна. На двора свиреше музика, смехът и приглушените разговори се разнасяха нагоре заедно с аромата на цигари и пури.

На Касиди винаги й беше трудно да заспи, когато родителите й имаха празненства. Пречеше й не толкова шумът, колкото вълнението. Обикновено тя се промъкваше до тайното си място в нишата на стълбището, откъдето гледаше роклите, обувките и чантите на дамите. Жените винаги бяха придружавани от мъже, които Касиди бе виждала по телевизията или във филмите. Всички приличаха на кралски особи, също като жените, които ги държаха под ръка.

За Касиди най-важното беше да се увери, че никоя от гостенките, колкото и добре да изглежда, не е красива като майка й. Само като я видеше, Касиди изпитваше неописуемо удоволствие.

Особено тази вечер, защото напоследък майка й беше много тъжна. Касиди предполагаше, че това има връзка с многобройните кавги между родителите й. Нещата се влошаваха с всеки изминал ден. Караниците ставаха все по-шумни. Гневът на баща й, заплашителният му тон и звукът на строшено стъкло нарушаваха приятните сънища на Касиди. И тя лежеше будна, очаквайки поредната препирня.

Но Касиди беше убедена, че тази вечер ще бъде изключение. Нямаше да има крясъци, чупене на чаши и ридания. Празненството беше в чест на майка й. Татко го бе планирал. Той й каза така.

Доволна, че както винаги мама е най-красивата жена на тържеството, Касиди придърпа одеялото до брадичката си, затвори очи, усмихна се и въздъхна щастливо.

* * *

В четири часа сутринта си тръгнаха и последните гости. Лана бавно изкачи стълбите, като се държеше за перилата. Но не защото беше пияна. Чувстваше се изтощена — физически и емоционално.

Съблече се, пускайки дрехите си на пода. Не си направи труда да сваля грима си. После легна в топлото легло. Клепачите й бяха натежали. Намести се удобно и в същия миг се сети, че е забравила да свали обеците си, затова се надигна и коприненият чаршаф се свлече, откривайки безупречните й гърди. Лана остави диамантите на нощното шкафче и се зарадва, че Роджър не е в леглото.

Всъщност й беше безразлично къде е той. Искаше да бъде сама. Цяла нощ пи уиски и беше доста пияна, когато го видя за последен път. Вероятно Роджър щеше да спи в някоя от спалните за гости. Лана затвори очи. Мислите й бяха помрачени от притеснения и страх. Дали бе взела правилното решение?

* * *

Той се огледа и се увери, че всички са си отишли. После се качи по стълбите и безшумно тръгна по коридора. Отвори вратата на спалнята и видя, че Лана спи. Меките чаршафи бяха увити около голото й тяло. В стаята беше тихо. Чуваше се само дишането й.

Мъжът прекоси помещението и се вторачи в Лана. Едната страна на прекрасното й лице беше заровена във възглавницата, а буйните й руси коси се бяха разпилели върху завивките. Той се приближи до нея. Ръцете му бяха само на няколко сантиметра от прелестните й устни. Лана беше едно от най-великолепните божии творения и беше жалко, че трябва да умре.

Кристалната лампа на нощното шкафче разпръскваше мека, златиста светлина. Мъжът нежно отметна кичур коса от лицето на Лана. Събираше смелост. Дори докато спеше, тази жена можеше да го изкара от равновесие.

Той не устоя на изкушението и погали лицето й. Тя изстена и устните й се извиха в лека усмивка. Ръката му се плъзна към голото й рамо. Пръстите му проследиха очертанията на шията й. Лана отвори очи и примигна.

— Ти ли си…

Гласът й беше предпазлив, почти уплашен, но въпреки това — съблазнителен. Тя се усмихна сънено и присви очи. И тогава забеляза драстичната промяна в поведението му. Чертите му се изкривиха.

През тялото й премина тръпка. Мускулите й се напрегнаха, обзе я страх.

Лана се сви на другия край на леглото, после опита да отметне завивките. Мъжът се наведе над нея и тя видя лъскавия метален предмет в ръката му.

— Играта свърши, Лана.

Сърцето й биеше като обезумяло. Тя се задъха. В гърлото й заседнаха писъци.

Той насочи малкия револвер към нея и заяви:

— И аз спечелих.

Лана отметна завивките от голото си тяло в безуспешен опит да избяга.

Мъжът натисна спусъка толкова силно, че пръстът му се скова, и стреля два пъти. Първият куршум се заби в рамото й, а вторият прониза главата й.

Той пое дълбоко въздух.

Всичко свърши.

Тялото й се свлече до леглото, кръвта й обагри завивките. Лана се отпусна на пода. Пред очите й падна мрак.

Мъжът бавно се обърна и спокойно излезе от оскъдно осветената спалня, без да обръща внимание на отпечатъците от обувките си по лакирания паркет и на вторачения поглед на момиченцето, което надничаше през шпионката на вратата.