Виктория Готи
Последен кадър (4)

Трета глава

— Не може така — въздъхна Касиди. — Ние искаме симпатиите на зрителите, а не презрението им.

Откъсът, който снимаха за предаването „На минутата“, не вървеше добре. Тя погледна неодобрително оператора, който стоеше на стъпалата пред хотел „Плаза“ на Петдесет и девета улица.

Касиди Инглиш беше продуцент на най-гледаното телевизионно новинарско предаване. Тя продължи да крачи напред-назад и отчаяно добави:

— Госпожа Корнбърг е жертва на престрелка, за бога! Съпругът и дъщеря й са убити пред очите й. Тя страда, а не се готви да ходи на обяд с Нанси Рейгън.

Раздразнението й нарастваше. Естел Корнбърг беше богата вдовица и светска дама, но в случая не трябваше да прилича на такава.

— Тази жена е единствената оцеляла от акт на насилие, извършен от ненормален човек. Защо е издокарана и нагласена така, сякаш ще я снимат за неделния брой на „Ню Йорк Таймс“? — продължи Касиди. — Костюмът не е подходящ. Нито чантата, нито обувките. Дори прическата. Не мога да повярвам! Нали обсъдихме всичко това? А сега правите точно обратното. Хотел „Плаза“, костюм от „Шанел“ — нищо не е така, както трябва да бъде!

Членовете на екипа и портиерът гледаха втрещени младата продуцентка, която получаваше шестцифрена заплата. Касиди приближи до жената на средна възраст, която стоеше като манекен и се усмихваше престорено.

Страхувайки се да помръдне, госпожа Корнбърг попита през стиснати зъби:

— Какво искате да направя, госпожице Инглиш?

— Вземете. Сложете си ги — отговори Касиди и подаде на стъписаната жена консервативното си черно сако и обувки с ниски токове. — Мислете за средната класа, госпожо Корнбърг. Зрителите трябва да ви възприемат като оцеляла въпреки удара на съдбата. Те искат да ви съчувстват и да изпитат болката ви. Да си представят какво сте преживели. Трябва да ги накарате да повярват колко страдате от загубата на съпруга и дъщеря ви. Те трябва да разберат, че сте покрусена.

Касиди спря да говори, за да подреди мислите си, сетне по-спокойно добави:

— Съзнавам, че не мога да се бъркам в живота ви, госпожо Корнбърг, но трябва да предизвикаме съчувствието на телевизионната публика. Не може да ви възприемат само като богата жена, която е претърпяла лека автомобилна злополука.

Госпожа Корнбърг облече сакото на Касиди и смени обувките си. Гримьорката и фризьорката се втурнаха към нея и се заловиха да развалят модната й прическа.

Рудолфо Дърбън, режисьорът на предаването, гледаше шефката си с възхищение и почуда. Макар че работеха заедно от две години и имаха интимна връзка от една, Касиди оставаше загадка за него.

Беше красива и интелигентна. Едва трийсет и три годишна, а бе един от най-известните и уважавани продуценти. От време на време ходеха на кино или вечеряха в бистро, дори прекарваха по някоя нощ заедно, но Касиди не му позволяваше нищо повече. Дали защото Рудолфо й беше подчинен? Разбира се, тя беше шефът. А може би той беше само удобен приятел. Но от самото начало Рудолфо усети, че Касиди се страхува или се колебае да се отдаде изцяло на някого. Макар че, едва ли можеше да се нарече романтик, той силно копнееше за нея. Такова беше въздействието й върху мъжете.

Леко замисленото й изражение беше интригуващо. Обикновено Касиди беше сдържана, сякаш пазеше някакви тайни. Единственото място, където явно се чувстваше добре, беше на снимачната площадка, докато даваше напътствия на актьорите и на членовете на екипа. „На минутата“ имаше неизменно висок рейтинг и четиригодишен успех. Трите награди „Еми“ миналата година отново потвърдиха това. Всъщност не друг, а Касиди бе измъкнала предаването от дъното на класациите и за седем месеца го бе превърнала в номер едно на пазара.

Преобразяването на госпожа Корнбърг от заможна светска дама в жертва на ужасно престъпление завърши за двайсетина минути. Доволна от вида й, Касиди заяви:

— Чудесно. А сега да отидем да снимаме в парка.

Неколцина от членовете на екипа изпъшкаха, но Рудолфо се усмихна закачливо и възкликна:

— Ти си страхотен опортюнист, Касиди. Пренасянето на историята на тази жена от едно място на друго е хубав щрих, но е рисковано. Знаеш какво става с журналистите, които измислят факти, за да направят разказа си по-убедителен.

Усмивката му стана по-широка, когато Касиди нетърпеливо му направи знак да тръгва и каза:

— Ще рискувам.

— Никога не се страхуваш да се отдадеш на нещо, което чувстваш, че е правилно, поне що се отнася до работата ти — иронично подхвърли Рудолфо.

Касиди спря, преди да стигнат до колата, и се засмя:

— Хубавите неща са правилните.

В смеха й прозвуча тъга.

— Искаш ли после да вечеряме заедно? — нервно попита той. — Напрегната си. Почивката ще ти се отрази добре.

Касиди кимна.

— Имаш право. Но се боя, че не може и да става дума за вечеря. Имам много работа. Репортажът, който заснехме миналата седмица, е монтиран и трябва да го видя.

Касиди махна на шофьора да тръгва, защото реши да отиде пеша до Сентръл Парк. Главата й винаги бе вдигната, а походката й — енергична. Тя беше висока — метър и седемдесет — и осанката й излъчваше достойнство. Рудолфо предполагаше, че в някой предишен живот Касиди е била кралска особа, вероятно египетска принцеса. Дългите й до кръста черни коси, леко къдрави по краищата, бяха лъскави и гладки като коприна, а сапфиреносините очи и изящните черти й придаваха вид на порцеланова кукла.

— Хей! Идваш ли, или ще снимам без доверената си дясна ръка? — извика през рамо тя.

Смехът й беше безобиден и контрастираше на сериозния, вторачен поглед на Рудолфо, който много искаше Касиди да отвърне на чувствата му. Той бе твърдо решил да разруши онази невидима стена, която тя бе изградила около себе си. Според него тази стена съществуваше още от детството й и вероятно бе издигната след смъртта на майка й.

Въпреки безспорния й успех и амбиции, той знаеше, че Касиди е несигурна, поне в някои отношения. Рудолфо не можеше да определи източника на тази несигурност, само знаеше, че съществува. Потресаващото убийство на майка й и раздялата с баща й, докато е бил в затвора, сигурно бяха причините за емоционалната изолация на Касиди. Но дали това беше всичко?

Рудолфо бе забелязал също, че тя няма доверие на мъжете, макар да желаеше контакт с тях. Той се усмихна, като си припомни как се любеха. Касиди явно го харесваше, но въпреки страстта й Рудолфо усещаше, че тя не може да се отпусне и да му повярва. Касиди сякаш използваше агресивността си, за да се защити от него. Дали някой мъж я бе наранил? Всичко това приличаше на извратена шега на боговете — жена с тялото и лицето на Касиди, с интелигентността на учен и със смелостта на воин да бъде самотна. Не, тук нещо не беше наред. Той се вгледа в нея. „Каква тайна криеш, Касиди?“

* * *

Тя си представи бурните, непредсказуеми вълни на океана, топлия морски бриз и палмите, огънати от силни ветрове. Небето беше великолепно синьо и Касиди беше сама.

Лени, който подбираше сюжетите за „На минутата“, бе споменал, че има вероятност следващия месец да снимат по южното крайбрежие на Тихия океан, филмът щеше да бъде за експлоатацията на млади момичета и момчета за поддържане на най-процъфтяващата индустрия в страната — секстуризма. И по-точно секстуризма за педофили. Разказът щеше да бъде покъртителен, защото проблемът беше важен. Достоен за награда „Еми“. Освен това Касиди щеше да бъде няколко дни сама.

Тя пое дълбоко въздух и прогони тези представи. После отвори очи и погледна видеокасетата с предаването от миналата седмица. Касиди знаеше, че филмът трябва да бъде преработен и още не може да го одобри, но тази вечер не беше в състояние да се съсредоточи върху тази задача.

Тя стана, приближи се до големия прозорец и се вторачи във величествения Музей за естествена история. Точно над хоризонта се виждаха зелените поляни на Сентръл Парк. Гледката от сградата в готически стил, построена през 1909 година, беше великолепна. Преди около година спонсорът й, компанията „Уомейко“, беше дал безплатно апартамента на Касиди, точно след като предаването спечели наградата „Еми“ за трета поредна година. Жилището беше единственият лукс, който Касиди си позволяваше. Тя не беше претенциозна, но като продуцент на „На минутата“ реши, че трябва да поддържа определен стил на живот.

Касиди въздъхна дълбоко и отиде в кухнята. Използваше я рядко, но намираше необяснима утеха в мисълта, че може да си сготви нещо, ако поиска. Стените бяха боядисани в яркожълто и розово. На плота имаше остатъци от китайската храна, която си бе взела за вечеря, купчина телефонни съобщения, сметки и писмо от Джеймс Рентру, дългогодишния приятел и адвокат на баща й. Касиди отвори кремавия плик и извади написаната на ръка бележка.

„Мила Касиди, пиша ти, за да ти съобщя, че баща ти е болен. Не е добре със сърцето. Единственото му желание е отново да те види. Моля те, изпълни това желание. Може би този път ще му простиш.

Искрено твой, Джеймс.“

Касиди изпита недоумение и гняв. Тя не бе получавала от години писмо от човека, когото наричаше чичо Джеймс, нито го бе чувала по телефона. Веднъж я бе завел на обяд, когато Касиди следваше в Нюйоркския университет. Откак го освободиха от затвора, баща й също не й се беше обаждал. Не го беше виждала, откакто го изведоха от съдебната зала, след като бе осъден за убийството на майка й. И го бе запомнила така — окован в белезници.

Тази част от живота й отдавна бе забравена. Но това не намаляваше болката, скръбта и чувството за вина. Касиди Инглиш вече не беше десетгодишната Касиди Търмейн, малката принцеса на татко.

Тя погледна към тъмните корони на дърветата в Сентръл Парк и се пренесе двайсет години назад, когато за една нощ животът й необратимо се промени.

Огромната им къща бе утихнала. Касиди се страхуваше и трепереше в леглото, като позволяваше само на бавачката Рей да я утешава. Ирландката на средна възраст я потупваше по гърба и й казваше, че майка й е отишла при ангелите. Когато Касиди попита къде е баща й, бавачката отговори, че той изтърпява наказанието си и добави: „Трябва да се молиш за татко си“.

И тогава Касиди коленичи на дървения под и започна да се моли на Бога, като го питаше как е възможно татко да направи такова нещо, когато е обичал мама. Касиди не проумяваше нищо.

Но молитвите й винаги бяха прекъсвани от спомени. Опитваше да се съсредоточи върху разговорите си с Бога, но мислеше само за кавгите, звуците на строшен кристал и шума от празненството в нощта, когато мама отиде в рая.

Един ден бавачката Рей я издокара в морскосинята кадифена рокля, която татко много харесваше, в бял чорапогащник и черни обувки. Докато я обличаше, Рей обясни, че един човек щял да й зададе въпроси за нощта на празненството. Касиди не трябвало да се притеснява, а само да каже истината. И чичо Джеймс щял да седи до нея, за да й помага.

— А ти ще дойдеш ли? — попита Касиди.

— Аз ще бъда навън, до вратата.

Флекс, шофьорът на чичо Джеймс, ги закара до голяма сива сграда. Касиди попита дали е летище.

— Не, миличка, това е съдебна палата — отговори бавачката.

Касиди не си спомняше нищо друго за онзи ден. С течение на годините, с помощта на специалисти по възвръщане на паметта и на безкрайни разговори с бавачката Рей, опитваше да си спомни повече. Подложи се на хипноза и в съзнанието й изплува спомен за сиви обувки, опръскани с кръв, които скърцаха по пода, докато минаваха покрай стаята й. Беше забравила всичко останало.

Според един от психиатрите беше много странно, че Касиди си спомня само този детайл от убийството на майка си и нищо от показанията си. Защото именно показанията й бяха изпратили Роджър в затвора.

Тя не видя повече баща си. След дванайсет години се състоя втори процес и той бе оправдан. Съдът прие като веществено доказателство кръвните проби от сцената на престъплението, които дори не бяха анализирани по време на първия процес. Оказа се, че едната кръвна проба не съответства на ДНК нито на Роджър, нито на Лана. Освен това бледите кървави отпечатъци от обувки, намерени в спалнята на Лана, също не бяха представени като доказателство на първия процес. Следите бяха толкова размазани и неясни, че новакът криминалист не им бе обърнал внимание. Той предположи, че са оставени от някой от следователите, направили оглед на сцената на престъплението, защото бяха твърде далеч от трупа. Макар че новите доказателства не посочиха кой е убиецът, съдебните заседатели не намериха достатъчно основания да признаят за виновен Роджър Търмейн в убийството на съпругата му.

Той бе оправдан, но в продължение на години това не означаваше нищо за Касиди.

* * *

Роджър бе освободен от затвора преди единайсет години — достатъчно дълго, за да се завърне във филмовата индустрия и да напише книга, в която заявяваше невинността си. През това време Джонатан стана дясната му ръка в „Дезмънд Филмс“, киностудията на Търмейн.

През всичките тези години Роджър не потърси Касиди нито веднъж. Тя копнееше за любовта на баща си, за присъствието му. Не го обвиняваше. Онова, което бе казала в съдебната зала, бе изпратило баща й в затвора, и когато бе освободен, той й даде ясно да разбере, че не желае да има контакти с нея. „Баща ти много се срамува и чувства, че не може да те погледне в очите“ — й беше обяснил Джеймс Рентру.

Тогава Касиди изпита съжаление към баща си и прие обяснението на Джеймс. Но сега изпитваше само гняв и огорчение. А нейните чувства? Неговите задължения към нея — принцесата, която бе изоставил?

След като баща й отиде в затвора, Касиди замина да живее в ранчото на чичо Джеф и леля Бевърли, далеч от блясъка и шума на „Шепнещи ветрове“.

Брат й Джонатан бе изпратен в пансион и само веднъж месечно си идваше вкъщи.

Чичо Джеф не беше пример за подражание за Джонатан. Макар да се наричаше счетоводител, той не работеше много. Леля Бевърли се интересуваше само от живота на кинозвездите и беше типична представителка на средната класа, станала „холивудчанка“. Единственото й желание беше да я канят на увеселения и тя използваше роднинството си със семейство Търмейн, за да се вмести сред изисканите гости. Касиди чу как една вечер Бевърли заклейми баща й като убиец, а на следващото събиране го защити. Бевърли нямаше нито време, нито търпение за племенницата и племенника си. Чичо Джеф също не изпитваше нито загриженост, нито съчувствие към тях. Леля й и чичо й се вълнуваха само от чека, който получаваха на всяко първо число за грижите за Касиди и Джонатан. Ако това изобщо можеха да се нарекат „грижи“.

Но Джеймс Рентру остана постоянна фигура в живота на Касиди и Джонатан. Когато имаше училищно тържество или родителска среща, Джеймс неизменно присъстваше като представител на Роджър. Продължи да играе тази роля дори след оправдаването на Роджър.

Джеймс бе уверил Касиди, че годините, прекарани в затвора, са преобразили баща й. Но тя още жадуваше за героя, когото си спомняше, и прогонваше обвиненията срещу него и вероятно дори спомените за убийството и последиците му.

Но Роджър не се появи отново в живота й. Не й се обаждаше и не й пишеше. Тя научаваше от новините какво става с баща й. Той отказваше поканите й да я посети и връщаше неотворени писмата й.

И сега, когато Касиди мислеше, че се е преборила с демоните от миналото си, баща й, известният режисьор, продуцент и директор на киностудия, отново се бе появил, за да обсебва мислите й. Макар че бележката беше подписана от Джеймс, съобщението, разбира се, беше от баща й. Явно гордостта и себичността не му позволяваха да се унижи да поиска прошка.

* * *

Роджър Търмейн страстно обичаше професията си. Той беше известен с точността си в детайлите и с умението си да събира най-добрите актьори, режисьори, сценаристи и дизайнери и да създава великолепни филми. „Укротената“, последният филм на Лана Търмейн, бе станал световен хит. Желанието да прави качествени филми — в стила на Лъмет и Копола, с нюанс на Хичкок — го крепеше дори в затвора, където Роджър написа сценарий, който след две години бе претворен във филм. „Какво знаеше тя“ беше прозрачно завоалиран разказ за онова, което според него се бе случило в онази съдбовна нощ, и описваше целия блясък на главната героиня, превърнала се в холивудска легенда, прелюбодеянията й, пристрастяването й към наркотиците, живота и забавленията на известните личности, мистерията около смъртта й.

Успехът на „Какво знаеше тя“ разби недоверието и неприязънта на зрителите към него. Роджър Търмейн си възвърна позициите. Той отново беше прочут и спечели уважението на колегите си и вниманието на любителите на киното.

* * *

Касиди се замисли за поредицата от събития, довели до този момент в живота й. Каква ирония, че въпреки душевната й съпротива, тя винаги се бе стремила към кариера в киното, също като родителите си.

Отначало Касиди смяташе да стане актриса, но после реши, че правенето на филми е по-творческа работа.

Наивно мислеше, че може да се дистанцира от скандала в семейството си, ако никой не знае коя е, затова смени името си на Инглиш. Бе избрала това име още когато беше на тринайсет, но го направи законно, щом навърши осемнайсет години.

Задоволявайки желанието си за независимост, тя замина колкото е възможно по-далеч от столицата на филмовия бизнес и се записа в Училището за драматично изкуство в Ню Йорк. През втората година Касиди известно време се среща с много по-възрастен от нея професор по драматургия. Тя невинно му призна коя е и той започна да я увещава да стане актриса. Накрая професорът успя да я убеди да се снима в главната роля в любовен филм. Касиди не беше толкова наивна, че да не съзнава желанието му да използва името Търмейн като трамплин към известността. От друга страна, беше любопитна да разбере дали притежава таланта на майка си.

Когато изгледа завършения продукт, Касиди се почувства неудобно от онова, което видя — несигурна млада жена, полагаща огромни усилия да играе естествено. Изглеждаше неадекватна и неубедителна.

Но се оказа, че е наследила страстта към филмите на Лана и Роджър Търмейн. Касиди беше продукт както на брачния им съюз, така и на тъжното му и грозно разпадане. По ирония на съдбата амбицията й беше единственото общо нещо между нея и баща й.

Напусна Училището за драматично изкуство и посвети времето си на гледане на филми. Издържаше се, като работеше на различни места — сервитьорка в едно бистро в Гринич Вилидж, рекламен агент на парфюми, помощник на майстор на рамки за картини, продавачка на сергия.

От време на време събираше смелост да се свърже с баща си, който вече се бе върнал в Холивуд, но той не отговаряше на обажданията и на писмата й. Касиди нетърпеливо чакаше мига, в който щеше да навърши двайсет и една и да наследи парите, завещани от майка й.

Щом ги получи, тя кандидатства и беше приета във факултета по филмово изкуство в Нюйоркския университет и скоро установи, че не само обича филмите, но и може да ги прави. Междувременно Касиди продължи да работи където намереше свободно място, предимно за независими компании, произвеждащи реклами и документални филми, а вечер ходеше на лекции.

През 1990 година засне първия си документален филм — „Изповед“, с последните пари, завещани от майка й. Произведението разказваше трагичната история за борбата на един мъж със СПИН. Беше свръхреалистично, граничеше с „черните“ филми. Спечели „Сънданс“ за най-добра документална творба и наградата на фестивала в Ийст Хамптън за най-добър млад режисьор и беше включено в програмата на Нюйоркския фестивал през същата година.

Успехът на „Изповед“ бе последван от множество предложения за работа от различни филмови компании. Сред тях беше добре платена длъжност в киностудията на Франсис Форд Копола и помощник-продуцент на предаването „Шейсет минути“.

Да работи с Копола, беше най-дръзката й мечта, но ако приемеше, трябваше да се върне в Лос Анджелис и да се сблъска с миналото, което се опитваше да забрави. Затова предпочете да остане в Ню Йорк и прие предложението на „Шейсет минути“. След по-малко от две години Касиди щеше да бъде настойчиво търсена от шест-седем програми, заемащи първите места в класациите.

Преди четири години започна работа в „На минутата“ и това я удовлетворяваше.

Сега стоеше в кухнята, притискаше писмото до гърдите си и се надяваше някой като по чудо да й даде съвет. Дали да изпълни последното желание на баща си? Да изложи ли на риск спокойствието, което толкова старателно си бе създала? Или да хвърли бележката в боклука и да се престори, че не я е прочела? Избра втория вариант. В края на краищата преструвките бяха нещо, което бе усъвършенствала.

След като години наред размишлява за случило се и посещава известни психиатри с луксозни кабинети на Парк Авеню, тя осъзна, че е по-лесно да забрави всичко. Касиди никога нямаше да прости на баща си, че я бе изоставил. Нито щеше да забрави колко много я обичаше майка й.

Мислите й бяха прекъснати от пронизителния звън на домофона. Тя се стресна, потрепери, сякаш се събуждаше от кошмар. Нямаше съмнение кой е посетителят.

— Касиди — чу се успокояващият глас на Рудолфо. — Отвори. Трябва да поговорим.

„Да поговорим“ едва ли беше най-уместната дума. Касиди харесваше физическия контакт, но Рудолфо искаше повече — сериозна връзка и всеотдайност, а това я вбесяваше. Тази вечер не й се говореше.

— Тъкмо си лягах — излъга тя. — Моментът не е подходящ. Може би утре…

— Пусни ме, Касиди — прекъсна я той. — Няма да си тръгна.

Гласът му трепереше и тонът му беше странен. Касиди изпадна в паника. Тя отвори уста да възрази, после осъзна, че няма смисъл. Рудолфо наистина нямаше да си тръгне.

* * *

Меката лунна светлина проникваше в пестеливо обзаведената спалня и озаряваше спящия Рудолфо, завит с памучно одеяло. Касиди седеше на другия край на леглото и го наблюдаваше. Изглеждаше спокоен и отпуснат. Бяха се любили, както обикновено, страстно и изтощително. Никой партньор не й бе допадал толкова много във физическо отношение.

И в тази връзка Касиди определяше правилата на играта. Мъжът можеше и да мисли, че има шанс да я постави в шах, но никога не ставаше така.

Облече плюшения си халат и излезе от спалнята. Затвори безшумно вратата и започна нервно да обикаля стаите. Тази вечер Касиди мразеше апартамента, който някога й бе предложил уединение и спокойно съществуване. Ненавиждаше студенината, изолираността, отдалечеността му от Лос Анджелис, мразеше тишината.

Касиди отиде в кухнята и отключи вратата на светилището си, където не пускаше никого. В кабинета й имаше голям портрет на майка й, поръчан от баща й в годината, в която се бяха оженили. Касиди седна на стола с висока облегалка и протегна ръка към телефонния секретар, за да провери дали има съобщения. Имаше едно обаждане, но се чу само изщракване и после линията бе прекъсната.

Тя се запита дали баща им е повикал и брат й Джонатан. Касиди знаеше, че двамата имат общ бизнес, защото ги бе видяла заедно на снимки. Познаваше добре Джонатан, който само чакаше да сложи ръка на огромното богатство на Роджър. Тя не искаше да мисли така за заварения си брат, но истината беше, че те никога не се бяха сближавали.

Той беше седемгодишен, когато Касиди се роди. Откак се помнеше, тя болезнено усещаше враждебността, дори омразата му към нея. Неприязънта на заварения й брат беше по-силна от класическото огорчение и ревност, които изпитва едно момче, когато баща му се разведе с майка му, за да се ожени за някоя „по-млада, по-слаба и по-хубава“. Лана притежаваше всички тези качества и много повече. За Джонатан Касиди представляваше окончателната, безспорна раздяла между Роджър и майка му, светската дама Бетси Вандерлиър Търмейн.

Освен това Касиди беше главният фактор, който стоеше между Джонатан и богатството на баща му. Разбира се, едва когато порасна, Касиди осъзна колко голямо ще бъде наследството, оставено от Роджър Търмейн. Повечето пари бяха спечелени от инвестиции, които той бе направил, докато Лана беше жива. Но Касиди предполагаше, че най-много от всичко Джонатан я мрази и й завижда заради успеха, който бе постигнала без помощта на баща им.

След бурен пубертет и ранен, принудителен брак, Джонатан не бе постигнал нищо сам. Той направи краткотрайна кариера като протеже на Роджър, но сега беше само пазач на „Дезмънд Филмс“.

Три години след като Касиди напусна Калифорния, Джонатан се запозна с богата жена, два пъти по-възрастна от него, влюби се, ожени се за нея и се премести в Чикаго. Касиди бе опитала няколко пъти да се свърже с него. Единственият им телефонен разговор така си и остана загадка за нея.

— Не ме търси повече, Касиди — грубо каза той.

— Но… — опита се да възрази тя.

— Не. Престани. Имам причини.

— Какви причини? Ако не ми кажеш веднага, ще дойда при теб и ще те тормозя, ако трябва. Ние израснахме заедно, Джонатан. Какво има? Кажи ми, ще опитам да се реванширам.

— Не можеш. Не става дума за теб…

— А за кого?

— Татко — примирено въздъхна Джонатан. — Той каза да не поддържам връзка с теб.

— Но защо? Това е лудост.

— Така е по-добре.

Стъписана и потресена, Касиди отстъпи. Нямаше да може да понесе още един отказ.

Две години по-късно, докато разглеждаше списание „Град и провинция“, тя видя снимка на Джонатан и баща им. А напоследък снимките им заедно можеха да се видят почти във всяко списание.

Странно, но докато седеше зад бюрото и си спомняше всичко това, Касиди започна да съзира прилики между себе си и Джонатан. И двамата бяха ужасно уплашени. Дали страхът им не бе станал причина за разпадането на семейство Търмейн, а сега още ги свързваше, макар да бяха далеч един от друг?

В същия миг болката, която свиваше сърцето й, понамаля и Касиди взе решение.

Излезе от кабинета и отиде в кухнята. Прерови боклука и извади бележката от Джеймс.

После се върна в кабинета си, за да се обади на адвоката. На Западното крайбрежие още беше рано. Ровенето в стари спомени й причиняваше болка. Касиди погледна портрета на майка си, ангелските и същевременно предизвикателно нацупени, прелестни устни. Касиди беше готова да се срещне с баща си, дори ако той използваше сърдечния удар като оправдание. Роджър не би могъл да възобнови кариерата си, ако не беше гениален манипулатор. Но Касиди знаеше, че баща й не може да я изкара от равновесие. Както и никой друг.

Да. Щеше да отиде да го види. Щеше да изпълни последното му желание и в същото време да уреди някои нерешени въпроси между тях. И после щеше да бъде свободна.