Виктория Готи
Последен кадър (15)

Четиринадесета глава

Касиди бе изумена от оживеното движение по магистралата толкова рано сутринта. Беше едва седем, но пътищата бяха задръстени. За разлика от Манхатън обаче шофьорите спазваха безопасно разстояние. Може би, в края на краищата, щеше да остане да живее в Лос Анджелис.

Преживяното миналата нощ не я оставяше на мира. Кошмарният вид на изгорялото й канапе, окървавената нощница, бележката — всичко бе сложило отпечатъка си върху нея. Касиди се бе преместила в друга стая, но въпреки че беше изтощена, не можа да заспи.

Баща й се бе опитал да я успокои, като каза, че това е нечия дебелашка шега. Касиди не пророни дума. Знаеше, че и двамата мислят за Джонатан, пиянството и гнева му.

Накрая се отказа от опитите да заспи и зачете „Колосал: възходът, падението и повторният възход на киностудията“. Трябваше да научи нещо за компанията, за да бъде готова да я ръководи.

За добро или лошо, „Дезмънд Филмс“ беше собственост на „Колосал“, която бе контролирана от Джак Кавели. Касиди знаеше, че един от ключовете за успеха е да познава играчите. А в момента Джак Кавели беше най-големият.

Трийсетте и четирийсетте години бяха златна епоха за киното, фабриките за мечти бълваха стотици филми всяка година, за да заситят апетита на американската публика. Уолтър Пикет, богат рекламодател, притежаваше една от най-преуспяващите и продуктивни киностудии в Холивуд.

Пикет имаше силни връзки в развлекателната индустрия и успя да привлече звезди като Мей Уест, Марлене Дитрих, Гари Купър и Бинг Кросби. За две години поредица сливания и структурни промени съсредоточи деветдесет и пет процента от филмовата продукция в ръцете на девет студии — пет големи и четири по-малки, сред които „Туентиът Сенчъри Фокс“, „Парамаунт“ и „Уорнър Брадърс“. „Колосал“ държеше второто място.

Под ръководството на Пикет „Колосал“ направи филми, които покориха сърцето на изстрадалия от Голямата депресия американски народ.

Пикет смяташе, че героите на филмите трябва да са достъпни за всеки. Нямаше значение дали си безработен съпруг или сантиментална домакиня. Пикет показваше хора, в които можеш да се разпознаеш. Той превърна в мит живота на обикновения американец. Ако Америка имаше проблеми, Холивуд предлагаше лек. Постепенно „Колосал“ стана номер едно.

Но Пикет имаше и стабилна поддръжка. Интересът на Касиди се засили, когато разбра как предполагаемият законен бизнес на кинопроизводството се е свързал с политиката на мафията.

Един от дългогодишните съдружници на Пикет беше прословутият гангстер Бенджамин Сийгал, по прякор Лудия. Сийгал бе израснал в Ню Йорк и бе започнал като изпълнител на поръчки за Лъки Лучано и Майър Лански. Отначало беше известен само като контрабандист на алкохол и убиец с ненаситно либидо. Но после се пристрасти към танцьорките и актрисите. Започна да дружи със светския елит на Холивуд и скоро се издигна. Нещата бяха елементарни. Ако искаш работа, трябва да платиш. И щом важните клечки не плащаха, актьорите им бяха принуждавани да слязат от сцената.

Според слуховете Сийгал беше причината за успеха на „Колосал“. Той съумя да разчисти пътя си към върха, насаждайки страх и уважение. Лудия държеше в ръцете си целия Холивуд. Нямаше директор на киностудия, продуцент, режисьор или импресарио, който да притежава повече власт.

Сийгал печелеше близо милион на година и влагаше цялата си печалба в търговията с наркотици и с бели робини. Дори след ареста му през 1939 година за убийството на Хари Грийнбърг Сийгал живееше в разкош зад решетките. Пускаха го няколко пъти месечно и хората в града го виждаха с известни „играчи“ от света на организираната престъпност, с банкера, брокера и счетоводителя, които управляваха парите му.

Освобождаваха го и за всяка важна премиера или светско събитие.

Скоро обвинението в убийство беше оттеглено и за няколко седмици приятелите му, сред които Уолтър Пикет, му помогнаха да се върне на върха.

През юни 1947 година в полунощ Лудия четеше вестник в хола на приятелката си Вирджиния Хил, когато изстрел строши прозореца. Сийгал беше застрелян. Три куршума пронизаха черепа му.

На погребението Пикет беше покрусен. През 1954-та, годината, в която фалира, почина от сърдечен удар.

„Колосал“ остана на единствения му син, Уолтър младши.

Той поразително напомняше на заварения брат на Касиди. Пикет младши беше разглезен, а вкусовете му — екстравагантни. Липсваха му качества на бизнесмен и амбиции. Не след дълго студията западна. „Колосал“ затвори врати през 1964 година.

Възкръсването й петнайсет години по-късно се дължеше на Джак Кавели. Ако не бяха милионите и проницателността му, „Колосал“ щеше да бъде само прашен спомен в архивите на Холивуд.

За всеки в този бизнес беше ясно, че Кавели е гениален. Той беше спасителят, героят и месията на „Колосал“.

Касиди внимателно проучи ролята на Кавели от 1984-та досега — годините, през които властта му бе станала очевидна. В края на краищата, знанието беше сила, а Джак явно се интересуваше само от силата. Ако искаше да спечели уважението и подкрепата му, Касиди трябваше да знае всичко за него и студията. Трябваше да мисли за него само като за противник, но й беше трудно. Споменът за танца предизвика емоции, които я изумиха със силата си. Инстинктът я предупреждаваше да внимава. Кавели не беше мъж, към когото трябваше да изпитва влечение. Не можеше да си го позволи.

Тя се замисли за Рудолфо, най-добрия си приятел, колега и от време на време любовник. Предишния ден му се бе обадила и го бе помолила да дойде в Лос Анджелис, за да й помогне с „Опасни намерения“. Той се бе съгласил, но сега Касиди се запита дали идеята е добра. Имаше доверие в способностите му като режисьор, но в личен план той искаше твърде много. Обичаше ли го достатъчно, за да му го даде? Не беше сигурна дали са родени един за друг.

Но знаеше, че Рудолфо й е абсолютно необходим, за да успее с „Опасни намерения“.

Мислите й отново се насочиха към Джак Кавели и после към Челси Хътън. Те бяха любовници. Беше очевидно. Но неизвестно защо й се струваше, че не си подхождат. Засмя се. Нима ревнуваше? На случайната им среща на гробището Челси Хътън изглеждаше дружелюбна и възпитана, но държанието й на приема ясно показа, че смята Касиди за враг.

Касиди разбра, че ще има неприятности с Челси Хътън.

* * *

По обяд Касиди бе „официално уведомена“, че Челси ще играе ролята на Офелия. Младата актриса, която вече беше избрана, бе подкупена, за да се откаже от договора си. Парите щяха да бъдат отделени от бюджета на филма.

Касиди инстинктивно чувстваше, че Челси Хътън не е подходяща за ролята на Офелия Росини. Героинята беше силна и решителна, но наивна и добродетелна, притежаваше нежна красота и се държеше като дете. А Челси беше превъплъщение на неподправена страст, която нямаше нищо общо с крехкостта на Офелия.

Но Кавели бе дал ясно да се разбере, че Челси е неговият избор за ролята. Касиди нямаше намерение да спори за това с шефа си. Поне засега. Снимките трябваше да започнат само след седмица и едва ли щяха да приключат бързо, ако се спореше за ролята. А и Джак сигурно не беше склонен да обсъжда този въпрос. Касиди не можеше да си позволи да загуби на този етап. Слава богу, че поне Рудолфо скоро щеше да бъде тук.

Тя бавно се приближи до входа на „Колосал“ и спря пред будката на пазача. След няколко минути той излезе и попита:

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

— Аз съм Касиди Инглиш. Работя в „Дезмънд Филмс“.

— Разбира се, госпожице Инглиш — сърдечно се усмихна пазачът. — Пропускът ви още не е готов, но щом го получа, веднага ще ви се обадя.

Той натисна копчето и вратата се отвори.

— Главната сграда е нагоре по хълма и после вдясно. Казвам се Сам. Ако имате нужда от нещо, обадете ми се.

Касиди отвърна на усмивката му и подкара нагоре. Когато стигна до паркинга, тя остана приятно изненадана, когато видя, че има запазено място с нейното име.

Главната сграда беше представителна и елегантна, внушаваше власт.

Касиди взе асансьора и се качи на третия етаж. В тесния коридор имаше бюро, зад което работеха три секретарки. Преди Касиди да успее да се представи, от един кабинет зад приемната се появи жена на средна възраст.

— Вие трябва да сте дъщерята на господин Търмейн — каза тя и протегна ръка. — Аз съм Луси Уитикър, главният администратор. Радвам се, че съм първата, която ви посреща с добре дошла на борда.

Касиди се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Елате, ще ви заведа в кабинета ви.

Тя поведе Касиди по коридора. Стигнаха до големи двойни врати с надпис „Касиди Инглиш“.

Стаята беше просторна и с висок таван. Едната стена беше в прозорци. Имаше огромно бюро, кожено канапе, два стола, модерни картини и маса за конференции с десет места. На другите три стени бяха наредени лавици с книги. Килимът беше виненочервен. През големите прозорци зад бюрото струеше слънчева светлина.

— Навремето са използвали това помещение за частни кинопрожекции. Господин Пикет е харесвал интимната атмосфера. И на мен ми допада. А на вас? — попита Луси.

— Кабинетът е бил на господин Пикет?

— Да.

Касиди се усмихна, доволна, че може да почувства атмосферата, където бе работил основателят на киностудията.

Луси се приближи до бюрото и й показа вътрешния телефон.

— Ако ви трябва нещо, не се колебайте да ме повикате. Секретарката ви Ели Фармстед ще дойде всеки момент. Отиде при охраната да ви вземе ключове. Мисля, че ще я харесате.

— Благодаря, Луси.

— Е, ако мога да направя още нещо за вас…

— О, не. Вече направи достатъчно.

— Тогава ще ви оставя да се настаните. Сигурна съм, че имате много работа — каза Луси и излезе.

Касиди седна зад бюрото и огледа кабинета. Беше изумена от размерите и елегантността му. Не можеше да повярва, че е там. От години мечтаеше да направи игрален филм, но винаги я бе възпирала мисълта, че ще бъде колега на баща си.

Вратата се отвори и в стаята подаде глава млада жена.

— Здравейте, госпожице Инглиш. Аз съм Ели.

Касиди се изненада, като видя красивата жена, която беше на около двайсет и пет години.

— Ето ключовете — за този кабинет, за служебния асансьор и за шкафовете. Желаете ли да ви донеса нещо?

Касиди стана, стисна ръката на Ели и взе ключовете.

— Не, в момента не се сещам за нищо. Още дори не съм прегледала съобщенията си.

— Добре. Ако ви трябвам, натиснете най-горното копче вляво. Има кафе и чай, а хладилникът е зареден със сокове и газирана вода. Барчето е зад онази лавица.

— Благодаря.

Ели зае мястото си пред вратата, а Касиди отново седна зад бюрото. Трябваше да прегледа десетки съобщения, да насрочи срещи с шефовете на отдели, да одобри снимачния план и да разговаря с актьорите.

— Ели, би ли ми донесла сметките за рекламата и докладите за бюджета на „Опасни намерения“?

Касиди пое дълбоко въздух. Заболяването на Роджър и отсъствието му бяха предизвикали хаос и бяха изложили на риск довършването на филма. Касиди трябваше да смени няколко членове на екипа. Художниците заплашваха, че ще напуснат. Сега всичко зависеше от нея и от Рудолфо. Те трябваше да нормализират нещата и да се опитат да завършат филма до края на месеца. А това беше почти невъзможно. Слава богу, че Рудолфо щеше да бъде тук довечера.

* * *

На вратата се потропа. Последва какофония от гласове.

— Не може да влезете без предизвестие — твърдо заяви Ели. — Моля, седнете в чакалнята, а аз ще съобщя на госпожица Инглиш, че сте тук.

През последните няколко часа Касиди бе разбрала, че Ели е непреклонна и невъзмутима. И щом секретарката й беше ядосана, явно щеше да се случи нещо неприятно.

И наистина стана така.

Вратата се отвори и на прага застана Челси Хътън, обградена от „свои хора“. Ели безуспешно се опитваше да препречи пътя й. Ноздрите на Челси бяха разширени от гняв, очите й блестяха.

— Моля те, кажи на тази жена коя съм.

Касиди стана и сложи ръце на бюрото. По лицето й пробягна сянка на безпокойство. Тя се обърна към Ели, погледна я с разбиране, усмихна се и каза:

— Всичко е наред. Аз ще се оправя.

Още зачервена и ядосана, секретарката кимна и излезе.

Челси седна на бледолилавото канапе и кръстоса крака. Пурпурната, дълга до глезените копринена рокля се вдигна, показвайки подходящи по цвят ботуши. Очевидно доволна от ефекта на появата си, кандидат-звездата въздъхна и веднага пристъпи към въпроса, по който бе дошла.

— Това е екипът ми. Майкъл Лот, моят импресарио, и Филип Уест, рекламният ми агент. Всички трябва да се отнасят с тях с уважението, което се полага и на мен. — Челси протегна ръка и Уест мигновено й подаде тефтерче. — Филип планира рекламната ми кампания и трябва да добавя, че работи много усилено.

Филип кимна като послушно кученце. През цялата си кариера Касиди не бе виждала клиент да представя рекламния си агент. Майкъл Лот беше по-симпатичен. Той излъчваше доверие и изглеждаше леко натъжен.

— Ето каква е стратегията му — продължи Челси. — Искаме човек, който да избере двайсет-трийсет места в града за рекламни пана. Трябват ми и няколко нови снимки. Образът ми ще бъде показан с надписа: „Коя е Челси Хътън?“. Въпросът към публиката ще засили интереса към мен. Знаеш, че аз ще изтегля филма със себе си. Затова преди премиерата ще сложим реклами с нещо като: „Гледайте я в Опасни намерения“. Не може да си позволим да загубим.

Касиди не можеше да повярва на ушите си. Челси искаше „Колосал“ да плати за личната й реклама, а не за промоцията на филма. Каква наглост! Касиди се опита да прикрие раздразнението си. За някои кинозвезди нямаше нищо по-важно от огромната им егоцентричност. „Не й отказвай пред хората“ — помисли тя.

— Мисля, че трябва да поговорим за това.

Майкъл Лот отвори уста да каже нещо, но Челси не му даде възможност.

— Какво има да говорим? Така искам аз. Освен това, Джак е съгласен — победоносно добави Челси.

Касиди долови иронията в гласа й и изпита желание да изкрещи. При други обстоятелства би спорила, но сега нещо я спря. „Опасни намерения“ беше твърде важен. Касиди не можеше да си позволи да отстъпи пред Челси Хътън и абсурдните й искания. Но вместо да възрази, Касиди реши да се държи с Челси като с разглезено дете и да я предразположи.

— Мисля, че кампанията ви е обещаваща. — Касиди съсредоточи погледа си върху Филип Уест. — Защо не я обсъдим другата седмица?

Думите й, изглежда, удовлетвориха всички, включително Челси. Настроението й изведнъж се повиши. Лицето й се оживи. Тя стана, тръгна към вратата и попита през рамо:

— Кога започваме да снимаме?

Касиди положи усилия да запази спокойствие, стисна зъби и отговори:

— Веднага щом задоволим всички капризи.

* * *

— Сигурно не говорите сериозно.

Касиди погледна гневно Джак Кавели и сви устни. Съзнаваше, че поема ужасно голям риск, като спори с шефа си, но беше толкова ядосана, че не й пукаше.

Джак изглеждаше невъзмутим. Касиди би се заклела, че дори видя присмех в очите му.

Двамата не се бяха виждали от предишната нощ. И не беше необходимо. Тя го отбягваше, макар че не знаеше защо. От смущение, несигурност или може би от страх? Вероятно поради трите причини. Кавели я гледаше изпитателно и Касиди се почувства неудобно.

— Отстъпвайки пред исканията й, вие създавате чудовище — настоя тя.

Джак запази спокойствие. Очите му я пронизваха и изучаваха всяко нейно движение.

— Госпожице Инглиш, всяка бъдеща звезда, която влиза през тази врата, е потенциално чудовище. На кого му пука за исканията й? Сега цената на един непретенциозен филм е петдесет милиона долара. В момента бюджетът на „Опасни намерения“ драстично надхвърля тази цифра, а вие дори не сте започнали да снимате. — Той се приближи до прозореца и без да се обръща с лице към нея, добави: — На този етап неколкостотинте хиляди долара за рекламата на Челси едва ли ще имат някакво значение. Пък и доколкото си спомням, нямаме друг план за реклама. И за да бъда напълно откровен, „изпълненията“ на Роджър по този проект бяха наистина разочароващи. Ако някой има вина, това е той.

— Как се осмелявате да кажете такова нещо? Много добре знаете, че баща ми даде всичко от себе си на „Опасни намерения“.

Изведнъж Касиди осъзна, че не може да направи нищо срещу обещанието, което Кавели бе дал на любовницата си. Касиди трябваше да работи за рекламната й кампания. Реши да не му показва, че е спечелил този рунд.

— Роджър хвърли много пари в подготовката за снимането на филма — продължи Кавели, после се обърна, пое дълбоко въздух и добави: — Както и да е. Сега това няма значение. Трябва да се справим със ситуацията.

Касиди направи няколко крачки към него. Погледна го в очите.

— Възнамерявам да се вместя в бюджета, господин Кавели. За вас това може да е незначителен разход, но за мен означава оцеляване. Смятам да вложа всичко от себе си в този филм. И няма да се задоволя да свиря втора цигулка.

— Комарджия ли сте, госпожице Инглиш?

Въпросът я завари неподготвена. Защо Кавели сменяше темата? Джак скъси разстоянието, която тя умишлено бе оставила помежду им. Отблизо Касиди видя несъвършенствата му, но това само го правеше по-достъпен. Бдителността й намаля. Тя не беше в състояние да говори, затова само кимна.

— Не знам дали го съзнавате, госпожице Инглиш, но аз съм женен за тази киностудия повече от двайсет години. „Колосал“ е най-важното нещо в живота ми. Но съм готов да заложа половината от акциите си, че няма да можете да приключите снимките в определения срок.

Касиди се поколеба за миг, опитвайки да проумее думите му.

— А ако спазя срока?

— Вечеря в „Палм“.

Тя стоеше неподвижно в средата на стаята. Изражението на Джак беше непроницаемо. Беше трудно да се определи дали се шегува, или говори сериозно.

— Това е лично предизвикателство, така ли?

Кавели кимна.

— Ако спечелите, половината от „Колосал“ е ваша. Ако загубите, ще платите триумфалната ми вечеря.

Джак посегна и стисна ръката й в знак, че сключват сделка. Очевидно си играеше с нея и бе пуснал в действие цялото си обаяние.

Ако Кавели изпълнеше обещанието си, тя щеше да му продаде дела си от „Колосал“ за цялата „Дезмънд Филмс“.

— Споразумяхме ли се? — попита той.

— Да.

Ако говореше сериозно, Кавели беше луд. Ако се шегуваше, Касиди щеше да се погрижи да му го върне тъпкано, когато завършеше навреме филма. Комарджиите бяха непредсказуеми.

* * *

Когато след два дни Търмейн не беше отговорил на обаждането й, Патриша Хенсън не можа да реши какво да направи по-нататък. Колкото повече слушаше новините за киностудията, толкова по-силна ставаше болката й. Духовният й наставник от „Анонимни алкохолици“ смяташе, че разкриването на тази тайна ще предизвика смут в двете семейства. Той я предупреди, че макар изкупването на вината да е важно, тя не бива да ги наранява и може би е по-добре да се откаже от идеята си. Но Патриша остана непреклонна.

Ето защо, когато намери в указателя домашния телефон на Челси Хътън, тя остави съобщение на секретаря, в което каза, че има важна информация за баща й.

Младата жена се обади.

— Аз съм Челси Хътън.

— Имам информация за произхода ви, която мисля, че трябва да знаете.

За изненада на Патриша Хенсън Челси не се поколеба. Сякаш знаеше, че има нещо нередно и бе очаквала това обаждане.

— Къде можем да се срещнем, госпожо Хенсън? Мисля, че не трябва да говорим по телефона.

— Да. Можете ли да дойдете тук? Не мога да се придвижвам лесно… Инвалид съм.

Челси Хътън въздъхна и Патриша чу звук от всмукване на цигарен дим.

— Е, щом настоявате. Тази работа не ми харесва, но съм любопитна. Дано си заслужава.

— Елате, госпожице Хътън. Ще пием чай.

— Нека да бъде в пет часа. Ще пием коктейли.

* * *

Рудолфо гледаше през прозореца на първа класа и размишляваше. Искаше му се иронията на живота да го забавлява, а не да го измъчва. Открай време желанието му беше да прави игрални филми, бе посещавал училище за филмово изкуство, бе платил хиляди долари, за да се научи да режисира. Сега най-после мечтите му щяха да се сбъднат.

Дали Касиди не бе полудяла да му възложи тази работа? Дали предложението й означаваше онова, на което Рудолфо се надяваше?

Той не можа да повярва на ушите си, когато тя се обади. А когато предложи семейният й адвокат незабавно да освободи Рудолфо от договора с „На минутата“, той не се поколеба. Как можеше да откаже? Най-после Касиди имаше нужда от него.

Тя му каза, че предложението не е кой знае какво. Не можела да му даде повече от двеста и петдесет хиляди долара. Но на него не му пукаше. Той би приел работата и без да му плаща.

Самолетът започна да се спуска. Рудолфо въздъхна дълбоко, затвори очи и си представи лицето на Касиди. После се замисли за последната им нощ заедно, преди тя да замине за Лос Анджелис. Той бе влязъл в кабинета й в апартамента й и Касиди се ядоса.

— Това е неприкосновена територия — троснато каза тя.

— Не нарушавам някакви правила, нали?

— Нахлуваш в личното ми пространство.

Думите й го обидиха. Той изпита познатото чувство на безсилие. Защо Касиди никога не го допускаше до съкровените си тайни?

Е, тя явно бе променила решението си. Защо инак ще го вика при себе си?

Самолетът кацна пет минути по-рано от разписанието. Рудолфо слезе, взе багажа си и спря такси.

Топлото време и безоблачното небе започнаха да го успокояват. Рудолфо усети, че се отпуска. В Ню Йорк валеше и беше мрачно и потискащо. А Лос Анджелис приличаше на рай.

Шофьорът спря пред хотела. Рудолфо плати и слезе.

Пиколото го заведе до малкия едностаен апартамент. Архитектурата и обзавеждането бяха съвременна интерпретация на колоритния южнокалифорнийски стил от двайсетте години. Спалнята и холът гледаха към прочутото пристанище на Санта Моника. Рудолфо се надяваше, че ще убеди Касиди да отседне при него.

* * *

Лос Анджелис беше златна мина на жени и всяка го желаеше. Осемнайсетгодишни и самостоятелни. Какво повече можеше да иска един страстен мъжкар? Не беше лесно да си намери работа. Обслужването на маси и миенето на подове не бяха по вкуса му. Но имаше и други възможности за избор. Едната от тях беше да се мотае на Трокадеро с надеждата да му провърви. Винаги се намираше някоя отегчена домакиня, застаряваща актриса или млада жена с богат татко, копнееща за вниманието му. И всички бяха готови и изпълнени с желание, изгарящи от нетърпение да си платят и да получат някои дребни услуги и мъничко внимание.

Той беше млад, хубав и опитен. Имаше коефициента на интелигентност на университетски преподавател и манталитета на гангстер. И само за няколко месеца успя да се издигне в социалната йерархия на Лос Анджелис. Той очароваше, придружаваше и се отдаваше на всяка жена, която можеше да му помогне. Приятелките му го обличаха от главата до петите — ушити по поръчка ризи и костюми, ръчно рисувани копринени вратовръзки. Копчетата на ръкавелите му бяха „Шанел“, а часовникът с диаманти — „Пиаже“. Караше ягуар и живееше в къща на плажа.

Присъстваше на всички важни светски партита в Холивуд. Общуваше с различни хора. Дори младите мъже го харесваха.

Никога не се привързваше към жените. Научи се да не влага чувства и да се представя по най-добрия начин. Веселеше се по цяла нощ и спеше през деня.

Шеметният живот му харесваше. След година той стана най-добрият актьор, който Холивуд бе виждал. Играеше всичко — бизнесмен, автотехник, магнат от Уолстрийт, любящ, състрадателен съпруг и пресметлив приятел — и изпълняваше всяка роля прецизно и талантливо.

Скоро реши, че иска всичко. Да бъде звезда. Да покори света. Да бъде завладяващ като Брандо, убедителен като Истууд и красив като Редфорд.

Това беше Холивуд. А там всичко беше възможно.

* * *

„Мортън“ на Мелроуз беше олицетворение на мощта на Холивуд, особено в понеделник вечер, когато там се събираше каймакът на обществото.

Джеймс Рентру и Джак Кавели вечеряха в „Мортън“ за втори пореден понеделник. Откакто се бяха видели на приема на Търмейн, всеки наблюдаваше изпитателно другия. След като се настаниха на обичайната си маса и сервитьорът взе поръчката им, Кавели каза:

— Дъщерята на Роджър е много енергична и делова.

Джеймс сви рамене.

— Очакваше ли нещо по-малко? Тя има добро потекло.

— Днес имах с нея малък спор — усмихна се Джак.

— Е, и?

— Само ще кажа, че през следващите два месеца ще има много фойерверки — сковано се засмя Кавели.

Джеймс си позволи съвсем лека усмивка.

— Мисля, че най-после срещна равностоен съперник, Джак. Касиди е много решителна и упорита жена. И влага изключителна страст в работата си.

Джеймс гледаше Кавели с възхищение. Четирийсет и девет годишният милиардер бе казал пред „Уолстрийт Джърнъл“, че успехът означава да наемеш най-добрите хора, а после да седнеш и да ги гледаш как работят. Джак беше достъпен, харесван и уважаван. Без него киностудията щеше да пропадне.

Но Рентру знаеше, че работата под ръководството на Кавели ще бъде ад за Касиди.

Сервитьорът им донесе две мартинита.

Джак вдигна наздравица.

— За добрите делови взаимоотношения и за спокойствието в „Колосал“. За успех на Касиди.

— Убеден съм, че ще успее. Но те предупреждавам, Джак, не бъди строг с нея. В противен случай ще отговаряш пред Роджър и пред мен.

В същия миг Джеймс чу познат глас, който го накара да се изпоти.

Вляво видя група млади мъже и жени, седнали на голяма кръгла маса встрани от бара. Смехът и неприличните подмятания се усилиха, когато управителят отиде да им направи забележка. Размениха се реплики, последвани от звука на строшена чаша.

— Познаваш ли някого на онази маса? — попита Джак, който седеше с гръб към шумната компания.

— Боя се, че да. Джонатан Търмейн — гневно отговори Рентру, после хвърли кърпата за хранене на масата и тръгна към младежите.

Сграбчи Джонатан за лакътя и през стиснати зъби изръмжа:

— Ето защо баща ти даде „Дезмънд Филмс“ на Касиди! Не съзнаваш ли колко зле се отразява държанието ти върху него?

— Да му го начукам на шибания ми баща! — изрева Джонатан. — И на Касиди също!

Джеймс бързо го изведе на улицата. Адвокатът спря такси, даде петдесет долара на шофьора и каза:

— Закарайте този човек в „Шепнещи ветрове“ на Сънсет Булевард в Бевърли Хилс. И не спирайте никъде. Задръжте рестото заради безпокойството.

Рентру отвори вратата и блъсна Джонатан в колата. Сетне подаде глава през прозореца и строго каза:

— Още едно публично излагане, и с теб е свършено.

— Какво смяташ да направиш? Да кажеш на тати?

Въпреки иронията и сърдития тон Джеймс видя страха в очите на младия мъж.

— Слушай ме добре! От сега нататък ще правиш каквото аз кажа. Повече никакви купони, наркотици и прахосване на пари. Време е да започнеш да се държиш като възрастен. И да се научиш да поемаш отговорност.

Джонатан облегна глава назад, затвори очи и с усилие измърмори:

— И как, мислиш, ще стане тази работа?

Огорчението във въпроса умилостиви Джеймс. Джонатан беше изолиран от фамилния бизнес и явно жестоко обиден.

— Прибери се вкъщи, изкъпи се с хладка вода и когато изтрезнееш… ще поговорим.

— А ако не го направя…

— Прибери се вкъщи, Джонатан — повтори Джеймс, обърна се и влезе в „Мортън“.