Виктория Готи
Последен кадър (16)

Петнадесета глава

Челси беше в повишено настроение, когато излезе от кабинета на Касиди. Не я свърташе на едно място, затова започна да се разхожда по Родео Драйв, като влизаше във всеки магазин — „Гучи“, „Джорджо Армани“, „Шанел“, „Кристиан Диор“. Пробваше дрехи и си представяше парите, които скоро щяха да бъдат нейни.

Вече нямаше да се притеснява коя е, къде спи и как живее. Най-после щеше да притежава всичко, което бе искала, и чувството я изпълваше с вълнение.

Челси извървя двайсетте пресечки до хотел „Бевърли Хилс“. Блеснаха светкавици, последвани от гръм. Заваля силен дъжд. Тротоарите опустяха, но колите продължиха да се движат.

Челси изпадна в екстаз. Черните облаци, пороят и мрачното небе изостриха сетивата й. Тя ненавиждаше слънчевата светлина. Съблече черното си кожено манто, преметна го на ръката си и се наслади на студените капки дъжд. Имаше чувството, че за пръв път през живота си диша свободно.

Тя се разходи в градината на хотела, минавайки покрай уединените бунгала, и си представи, че те са тайни, романтични убежища на звезди като Монро, Гейбъл, Тейлър и Бъртън.

Челси ускори крачка и стигна до грил бара, където се сключваха сделките в света на филмовата индустрия. Знаеше, че Джак и Роджър имат запазени маси там.

Спомни си колко силно копнееше да бъде поканена на някоя от онези маси. Сега несъмнено щеше да бъде поканена… ако приемеше. Тя се усмихна.

Дъждът намаля и слънцето надникна през тъмните облаци. Градината започна да се изпълва със служители и гости на хотела и това ядоса Челси. Прииска й се да избяга. Но с периферното си зрение забеляза група мъже, които играеха на карти под един от чадърите край басейна. Огромната купчина пари в средата на масата разпали интереса й. Всичко, което увеличаваше прилива на адреналин, привличаше вниманието й. Борсата, конните надбягвания, рулетката, автоматите — каквато и да беше играта, Челси изпитваше удоволствие от интригата и напрежението. Моментната наслада отговаряше на темперамента й, характеризиращ се с нетърпение и припряност. Веднъж й казаха, че страстта й към хазарта е симптом на болестта й, но на нея не й пукаше.

Докато влизаше във фоайето на хотела, Челси почувства, че енергията й намалява. Уплаши се, че отново ще изпадне в депресия. Опита се да върви бавно, като се подпираше на стената, за да не загуби равновесие. Нужна й беше почивка.

Слава богу, че Джак й позволи да отседне в неговия апартамент в хотела, докато завършеха снимките на „Опасни намерения“. Без да си прави труда да търси ключа, Челси натисна звънеца. След минута на прага застана икономът Чарлс, дребен азиатец, който винаги беше усмихнат. Но сега лицето му беше разтревожено и тя разбра, че нещо не е наред.

— Госпожо Хътън, моля ви, разберете, че направих всичко възможно да я убедя да си тръгне, но… тя е… тук.

Челси мина покрай него, хвърли мантото и чантата си на дивана и забърза към спалнята. Изабел седеше на пода. До нея имаше голяма купа пуканки и училищната й чанта. Очите й бяха приковани в анимационния филм, който даваха по телевизията. Тя видя майка си и се уплаши.

Челси посегна към дистанционното управление, но Изабел вече бе изключила телевизора.

Слабото, русокосо десетгодишно момиченце стана и приглади гънките на карираната си пола.

— Какво става? Какво правиш тук? Къде е Джеси? — извика Челси и изведнъж почувства прилив на маниакална енергия. Главата й започна да пулсира.

— Не знам, мамо — тихо и уплашено отговори детето. — Джеси каза, че трябва да замине. Остави ти бележка.

Челси се втурна към тоалетката, разкъса плика и разгърна писмото.

„Челси,

Имам неотложен семеен проблем. Не можах да се свържа с теб. Затова оставих Изабел при Чарлс. Съжалявам, но нямам друг избор. Мисля, че няма да се върна.

Джеси“

Челси прочете бележката два пъти, после изкрещя:

— Господи!

Изабел се вцепени. Челси видя паниката в невинните й сини очи, но не можа да се овладее.

— Какво ще те правя, по дяволите?

Детето се обърна така, че да може да я наблюдава. „Колко много си приличаме“ — помисли Челси.

Ужасът на Изабел отекна в съзнанието на Челси. Тя долови страха на дъщеря си и си спомни собственото си детство. Но после гневът отново я завладя. Изабел нямаше представа колко й е провървяло.

— Съжалявам, мамо.

Но Челси не чу думите й. Почувства се странно. Между тялото и съзнанието й сякаш нямаше синхрон. Сърцето й започна да бие като обезумяло и тя се обля в пот. Тялото й се движеше, но съзнанието не функционираше.

Болеше я главата. Погледна момиченцето пред себе си. „Коя си ти?“ — обадиха се гласовете. Челси започна да обикаля около детето, което стоеше неподвижно и без да мига. Дали Изабел обвиняваше Челси за нещо? В паметта й се появиха спомени. Денят, когато Челси намокри гащичките си, защото мама не й позволи да използва обществена тоалетна. Или когато, без да иска, счупи старинния часовник и мама я заключи три дни в стаята й и я накара да се моли, без да й дава нито храна, нито вода. Спомените връхлетяха с такава сила, че Челси обезумя. Тя издърпа чекмеджетата на тоалетката и започна да хвърля бельото си из стаята.

После строши кристалната ваза и продължи да хвърля книги и предмети на изкуството.

Изабел се разплака, но още стоеше неподвижно и се опитваше да контролира риданията си. Това подхрани яростта на Челси. Тя грабна ножица, изтича до гардероба, отвори вратите и започна да раздира дрехите си. Представи си, че се намира в стаята на Касиди. Сетне започна да хвърля през рамо обувки и чанти.

— Мамо, моля те! Престани! Чарлс! Направи нещо! Мама полудя!

Икономът се втурна в стаята и като видя сцената, хукна към телефона.

Челси се умори и започна да си играе с парчетата плат, останали от дрехите й.

Изабел седна в ъгъла и прибра колене до гърдите си, като тихо хлипаше.

Така ги завари Джак.

* * *

Когато разбра колко много работа има и колко кратък е срокът, за който трябва да я свърши, Касиди положи усилия да се пребори със силното си желание да зареже всичко и да се махне оттам. Но когато отново се съсредоточи, тя си спомни за облога с Джак Кавели. Нямаше начин да загуби.

Цяла сутрин Касиди проучва как стоят нещата с „Опасни намерения“. Бюджетът и графикът на снимките трябваше да се коригират, а сценарият подлежеше на промяна. Ситуацията се усложняваше и от мястото на снимките. Действието се развиваше през осемнайсети век във Венеция. Касиди трябваше да поръча да направят декорите за по-малко от седмица. Главните роли вече бяха разпределени, но още не бяха избрали актьори за второстепенните.

Добре че Рудолфо щеше да смъкне част от товара от плещите й.

* * *

След като присъства на прослушването за второстепенните роли, Касиди трябваше да се срещне с Ед Бърнбаум, завеждащия отдел „Маркетинг“ в студията на Кавели.

— Кавели гарантира двайсет милиона долара за реклама. Естествено, парите за рекламата на госпожа Хътън ще бъдат взети от бюджета на „Опасни намерения“ — заяви той.

Бърнбаум седеше прегърбен на стола и пушеше пура. Беше на средна възраст, дебел и плешив и имаше мазна кожа и малки черни очи.

— Това са договорите на всички актьори. Току-що ми ги изпратиха от юридическия отдел. Надявам се, че нямате нищо против, но ги прегледах, за да видя дали има някакви изисквания, за които трябва да знам. С изключение на няколко клаузи, всичко изглежда наред. Остана само госпожа Хътън.

— Какви са исканията й? — попита Касиди.

Бърнбаум прочете списъка.

— Първокласен хотел, ако се наложи да снимаме другаде, частен самолет, каравана, личен гардероб, гримьор, фризьор, шивачка и помощник.

— Разбира се, това трябва да бъде изяснено с господин Кавели — раздразнено каза Касиди.

Бърнбаум кимна.

— Искам след час договорът да бъде подписан и да е на бюрото ми — заяви тя. — Не желая оправдания да бавя снимките.

Касиди погледна внимателно Бърнбаум. Инстинктът й подсказваше да не му вярва. Според слуховете той бе спечелил длъжността си в „Колосал“, след като приятелката му, двайсет и четири годишна манекенка — наркоманка, бе починала от свръхдоза след завършвалото на евтин филм за масовия пазар, заснет от студията. Около полунощ Бърнбаум отишъл в апартамента й и открил тялото й. Но вместо да извика полицията, той се обадил в киностудията. Алчните за пари шефове измислили план да се възползват от трагичния инцидент, като гарантират на поддръжниците си милиони долари за безплатна реклама, когато новината за смъртта й се разчуе. В резултат на това печалбата от филма била три пъти по-голяма от очакваната. И Бърнбаум изведнъж направил кариера.

— Между другото — продължи той — от отдел „Реклама“ са оставили съобщение на бюрото ми. Затрупани са с искания за интервюта с вас от всякакви вестници, списания и телевизионни програми. — Лицето му се оживи. — Страхотен шанс, нали? Нямаше да можем да платим за такава реклама. Ще им кажа да се свържат направо с вас, за да уредят няколко интервюта.

— Не го правете. Не желая да давам интервюта.

Касиди се запита защо този човек получава съобщенията, предназначени за нея, и защо подписаните договори се изпращат на него, преди тя да ги е видяла.

— Но това ще бъде хубаво за филма. Кавели ще…

— Филмът не е за мен. И няма да давам никакви интервюта. Кажете това на Кавели.

Касиди не се интересуваше от светлината на прожекторите и предпочиташе да запази правото си на личен живот.

Тя прегледа договорите и за своя изненада видя, че всичко е наред. Нямаше претенции, предявени от агентите на актьорите.

— И не забравяйте, господин Бърнбаум. Договорът на Челси Хътън трябва да е след час на бюрото ми.

* * *

Касиди отиде на снимачната площадка и се зарадва, като видя, че строителният екип прави декорите. Пред очите й постепенно се появяваше Венеция от осемнайсети век, град с великолепен лабиринт от улички и канали, катедрала, камбанария и площади. Скоро по изкуствения канал щяха да плават гондоли. Щеше да има и хубава занаятчийска работилница и кръчми с тъмни ъгли, добавящи нюанс на загадъчност.

Браян Уилямс, главният художник, енергично се приближи до Касиди. В ръцете си държеше молив и скицник. Той й показа рисунки на малки къщи, параклис с цветни стъкла и лабиринт от живи плетове и черни пътища, водещи към двореца на Офелия. Касиди не можа да повярва на очите си.

На последната страница имаше зрелищна рисунка на спалнята, където Офелия най-после събира сили да се противопостави на властния си, алчен баща и да откаже да се омъжи за човека, избран от него. Там беше изобразено легло от лакирано палисандрово дърво с пищен балдахин от брокат и дантелени завивки. Всеки детайл беше безупречен.

— Изумена съм — каза Касиди. — Как успя да направиш всичко толкова бързо?

— Имам буйно въображение и съм ексцентричен. Пък и не съм спал цяла нощ — отговори Браян.

Тя го погледна. Младият мъж приличаше по-скоро на адвокат по наказателни дела от телевизионен сериал или на ентусиазиран водещ на консервативно политическо предаване, отколкото на художник.

— Голяма късметлийка съм, че си в екипа ми, Браян. Господ те изпрати.

* * *

След това Касиди отиде в отдела за костюмите. Шевните машини бръмчаха, съскаха парни ютии. Тук работеха най-малко петдесет шивачки.

Главният дизайнер на костюмите, брюнетка на средна възраст със сърдечна, приветлива усмивка, посрещна Касиди.

— Здравейте, госпожице Инглиш. Радвам се, че най-после се запознахме. Аз съм Хилъри Суейзи.

— Чувала съм хубави неща за вас.

Хилъри я поведе през огромен склад, пълен със съвременни и старинни костюми.

В дъното чакаше група мъже и жени, събрали се за съвещанието. Те пиеха кафе и бъбреха, но като видяха Касиди, млъкнаха.

— Не ми позволявайте да прекъсвам работата ви — престорено строго каза тя. — Не мога да си позволя да ви плащам за извънреден труд.

Те се засмяха. Думите й премахнаха напрежението в стаята.

— Разполагаме с богат запас от облекла от онзи период, така че ще спестим пари от бюджета — обясни Хилъри Суейзи и заведе Касиди до бюрото в малкия си кабинет. — Нарисувала съм костюмите за всяка сцена. Подредени са в хронологична последователност.

Касиди прелисти страниците и се изуми от прецизността на всяка рисунка. Сватбената рокля на Офелия беше прекрасна — цялата в дантели.

— Доволна ли сте, госпожице Инглиш?

— „Доволна“ е меко казано — отговори Касиди и импулсивно прегърна Хилъри.

„По това време идната седмица ще снимаме. Може би ще спечеля облога с Кавели“ — помисли тя, като за пръв път си позволи да повярва в успеха си.

На път към кабинета си забеляза познат профил и се зарадва, като видя Рудолфо.

Той седеше в чакалнята и четеше сценария. Касиди знаеше, че вероятно го е прочел десетина пъти, и се усмихна. Рудолфо беше перфекционист във всичко.

Покани го в кабинета си, отпусна се на канапето и въздъхна.

— Лош ден, а? — ухили се той. Дяволитата му усмивка подсказваше, че е готов за всичко.

— Не. Уморена съм. Цял ден обикалям насам-натам. Не съм почивала, откакто баща ми ме хвърли в този водовъртеж.

— Не искам да бъда носител на лоши новини, но…

— Какво има? — нервно попита Касиди. Усмивката й помръкна.

— Мисля, че Челси Хътън не е подходяща за ролята на Офелия.

— Защо смяташ така?

— Първо, тя е твърде емоционална. В очите й има някакъв особен блясък… все едно е дрогирана. Не знам, но съвсем не е убедителна като добродетелна италианска девойка от XVIII век.

Касиди не можеше да отлага повече. Трябваше да му каже за споразумението на Джак с Челси. Разбира се, Рудолфо щеше да побеснее. А той беше най-важният участник в проекта. Касиди го познаваше добре. Ако сметнеше, че Челси ще провали филма, Рудолфо щеше да напусне.

— Опасявам се, че нямаме избор — предпазливо започна тя.

— Защо?

— Джак Кавели настоява тя да играе ролята.

— Джак Кавели не е режисьорът на този филм.

— Опитах се да го вразумя, Рудолфо. Но на този етап няма да можем да се разберем — въздъхна Касиди.

Той отмести поглед встрани и подпря с ръце брадичката си.

— Касиди, много добре знаеш, че ако актрисата няма необходимото излъчване, филмът е обречен на неуспех. Отказвам да работя по този начин. Ако Хътън остане, аз напускам.

След двайсет минути Касиди се обади на Джак.

— Имам проблем. Режисьорът ми не иска да работи с Челси Хътън. Трябва да намерим друга актриса за главната роля.

— Нямаме възможности за избор — строго каза Кавели.

— Познавам много добре Рудолфо Дърбън. Той е идеален за работата. — Касиди се поколеба. Надяваше се, че Джак няма да стигне до прибързани изводи за взаимоотношенията им, съдейки по думите й. — Той ще напусне, ако…

— В такъв случай предлагам да започнеш да му търсиш заместник — каза Кавели и затвори.

* * *

Една от малко познатите особености на калифорнийските болници са усамотените бунгала, които дават възможност на пациентите, приятелите и семействата им да си осигурят уединение от любопитните очи на представителите на медиите. Джак бе отишъл да посети Челси в бунгалото й в болница „Енцио“. Доктор Джефри Смит, известен психиатър, го заведе в залата за конференции.

— Боя се, че госпожа Хътън страда от маниакална депресия. Тя знае за състоянието си още от детството. Когато за пръв път я доведоха в кабинета ми, беше превъзбудена и помислих, че употребява амфетамини. Но сега от анамнезата, която ми даде, разбирам, че настроенията й бързо се менят от мания до депресия.

Диагнозата обясняваше безпокойството в държанието й.

Джак си спомни сцената, която видя, когато отиде в хотел „Бевърли Хилс“. Момиченцето седеше до майка си, която лежеше на пода до леглото. Навсякъде бяха разхвърляни остатъци от чаршафи, дрехи, списания и картини. Челси бе отрязала косите си.

Джак каза на иконома да изведе Изабел от стаята.

— Купи й хамбургер или нещо друго. Само не я пускай да влиза тук. И намери някой да се грижи за нея.

Кавели се приближи до Челси и я прегърна. Беше в безсъзнание. Джак извика линейка и уреди да я прегледа доктор Смит. Лекарят и болницата имаха репутацията на дискретни, спечелена с течение на годините, през които бяха лекували известни личности с лабилна психика, твърдо решили да продължат кариерата си.

Едва сега Джак разбра страстността на Челси. Засрами се, че се е възползвал от свръхвъзбудимостта й. Отново насочи вниманието си към психиатъра.

— Какви са прогнозите?

Доктор Смит замислено скръсти ръце.

— Дадохме й силни успокоителни. Продължителността и успехът на лечението зависят до голяма степен от желанието й да се оправи. За съжаление тя отказва да бъде лекувана. Не ни позволява да я приемем в болницата и не иска да подпише протокола за терапията. Така ръцете ни са вързани. Не можем да я държим тук насила.

— Какво предлагате, докторе?

— Опасявам се, че или вие, или семейството й ще трябва да вземете решение.

* * *

Когато Джак влезе в стаята, Челси седеше в леглото.

— Измъкни ме. Не можеш да ме държиш тук насила, Джак.

— Не, но мога да те отстраня от филма.

— Няма да го направиш — ядоса се тя.

— Мислиш ли? Досега имаш две черни точки. Още една, и си вън от играта.

Челси преглътна с усилие, вдигна брадичка и предизвикателно го погледна в очите.

— Какви черни точки?

— Режисьорът мисли, че не си подходяща за ролята.

— Мога да изиграя тази роля, Джак! Обещай ми, че няма да ме отстраниш от филма. — Тя стана и прокара пръсти през разрошените си коси. — Трябва да ми позволиш да участвам!

Челси съблече нощницата си и си сложи дрехите, с които я бяха приели в болницата, после влезе в банята и тресна вратата.

Джак изпита съжаление към нея. Можеше ли да разчита на Челси? Той се замисли за предишната й работа. Тя винаги бе съумявала да се съвземе. Също като Лана. Налагаше се да рискува. Джак реши да я наблюдава отблизо. Той искаше Челси на снимачната площадка. Трябваше да знае какво става с филма. И с Касиди.

Челси намокри хавлия със студена вода и я притисна до лицето си. Пулсирането в слепоочията й се засили. Гласовете в главата й отново заговориха.

Тя пак губеше контрол. Но този път залогът беше много голям, филмът, Джак, Касиди Инглиш. Челси трябваше да се стегне и да престане да се държи като лунатичка. Тя се вторачи в отражението си в огледалото и с ужас установи, че наистина прилича на луда.

— Майната им на всичките — каза тя, върна се в стаята и застана пред Джак.

Тишината беше осезаема.

— Виж какво, ако обещая, че ще взимам проклетите лекарства, може ли да запазя ролята? — попита Челси.

Кавели наведе глава и се вгледа в ръцете си.

— А режисьорът?

— Ще се оправя с него. Не се тревожи, Джак.

* * *

Съседката на Патриша Хенсън извика ченгетата едва след десет дни. Каза им, че вонята е ужасна, но Патриша гледала папагали и може би е заминала някъде, без да почисти клетките.

Трупът бе намерен до външната врата покрив с чист чаршаф. Убиецът беше умен и бе прибрал гилзите, а на звънеца и на дръжката на вратата имаше твърде много отпечатъци. Някой бе оставил няколко руси косъма. Съдебномедицинската експертиза не откри нищо повече.

Поредното неразкрито убийство в Града на ангелите.