Виктория Готи
Последен кадър (7)

Шеста глава

Касиди спря пред входа на имението, за да разгледа мястото, където се бяха родили мечтите й.

Неведнъж се бе питала защо Лана не е сложила своя отпечатък върху облика на къщата. Сега, връщайки се след дългото отсъствие, Касиди разбра каква е причината.

Долината се намираше в подножието на божествено красива планина. Касиди се зачуди какво вижда планината. Ужасяващ лабиринт от асфалтови артерии, водещи към киностудиите. Хора, които карат разноцветни коли, смеят се, водят своя съвършено програмиран живот. Млади и не толкова млади хора, които се стремяха да станат звезди и отчаяно се бяха вкопчили в преходните си качества. Някои постигаха успех, други загиваха, изпепелявани от пламъка на славата и съвършенството.

А усамотената планина безпристрастно наблюдаваше всичко.

„Усамотеност“ беше ключовата дума. Имението „Шепнещи ветрове“ беше разположено във вътрешността на Бел Еър. Човек трябваше да положи усилия, за да види светилището на семейство Търмейн, да се изкачи нагоре, да заобиколи другите, по-малки къщи и да намери уединеното имение, потънало в планината.

От колата Касиди видя светлина в кабинета на баща си. Прозорецът беше почти напълно скрит в гъстите шубраци, които бяха избуяли след смъртта на Лана.

Въпреки че температурата беше двайсет градуса, Касиди потрепери. През тялото й премина ледена тръпка. Какво би трябвало да изпитва? Тя не усети реакция в себе си, освен умора, примесена с безпокойство, и се почувства неловко.

Лампите в голямата спалня бяха запалени и осветяваха целия втори етаж. Тук се бе разиграла трагедията, която отне майка й и преобърна живота й. Можеше ли някога да забрави окървавеното тяло на Лана, отпуснато на бежовия килим?

Касиди затвори очи и се замоли да не си представя отново всичко това. Но картините, досущ снимки от сцена на престъпление, се появиха в съзнанието й. Години по-късно тя бе намерила микрофилма в библиотеката на нюйоркската полиция. Лана, простряна гола върху опръскания с кръв килим, отпечатъците от пръстите й върху стените, докато се бе опитвала да избяга от убиеца, окървавените завивки…

Спомените нахлуха в паметта й. През годините Касиди често сънуваше, че отново е дете, и се събуждаше с вик, уплашена и с чувство на ужасна загуба.

Тялото й затрепери, сърцето й пропусна няколко удара. Касиди не можеше да си поеме въздух. Тя почувства до болка познатите симптоми на безпокойство, което се засилваше и постепенно я завладяваше изцяло. За да се успокои, Касиди си представи голям бял кон, препускащ по зелена поляна, и пое дълбоко въздух. Всичко щеше да бъде наред.

* * *

Поздрави я познато лице — бавачката Рей. Касиди и Рей поддържаха връзка в продължение на няколко години, но разстоянието и Роджър Търмейн ги разделиха. Лъскавите черни коси на бавачката бяха побелели, а стройното й тяло — напълняло. Само очите бяха същите — сини и искрящи.

— Мило дете, по-хубава си, отколкото си представях.

Рей още говореше с ирландски акцент. Тя прегърна Касиди и я притисна до гърдите си. Бавачката винаги оправяше нещата с домашно приготвени шоколадови курабии, чаша топло мляко и мечешка прегръдка.

Касиди се почувства в безопасност. Но веднага си напомни, че това усещане не е за дълго. Щом се откъснеше от обятията на Рей и тръгнеше по огромния коридор, покрай изпълнените с хубави и лоши спомени стаи, безпокойството отново щеше да я обземе.

Рей я дръпна вътре.

— А чантите ми?

— Не се тревожи за тях. Ще накараме някой да ги донесе.

Касиди погледна през рамо към малката кола, която бе взела под наем. Тъмносивият автомобил изглеждаше съвсем не на място в тази обстановка. В гаража си Роджър несъмнено имаше десетина луксозни нови коли. Той беше особен, някои биха казали — ексцентричен, в интересите си.

Касиди влезе в мраморното фоайе и нервно погледна нагоре към спираловидното стълбище.

— Той… Баща ми…

Рей стисна ръката й.

— Той спи, миличка. Боя се, че ще се видите чак утре сутринта.

— А Джонатан?

Лицето на Рей беше безизразно.

— Пристигна преди няколко часа и излезе. Каза, че ще се прибере късно.

Касиди изпита желание да го види и същевременно облекчение, че не е тук. Достатъчно трудно й беше отново да влезе в тази къща. Срещата с брат й беше допълнително натоварване, което Касиди не знаеше дали ще понесе.

— Искаш ли чаша чай? Ще сваря лайка с две лъжички мед.

— Не си забравила — усмихна се Касиди.

Рей, сложи ръце на кръста си и наклони глава.

— Как бих могла да забравя?

Влязоха в огромната кухня. Касиди я огледа, сякаш я виждаше за пръв път, и осъзна колко е мрачна и тъмна. Старинната маса и столовете „Чипъндейл“, на които бе закусвала всяка сутрин като дете, й изглеждаха голи. Мрачната обстановка извика сълзи в очите й. Касиди не можеше да разбере защо Рей се върна да работи за баща й, след като го оправдаха. Когато Джеймс й съобщи новината, тя остана озадачена, дори се ядоса. Почувства се предадена. Хрумна й дори да престане да й се обажда. Но сега се зарадва, че не е прибързала, защото Рей беше връзката между смъртта на Лана и настоящето. Тя беше съществена част от драмата на семейство Търмейн.

Рей сигурно прочете мислите й, защото я прегърна през кръста и я поведе към масата.

— Ще пием чай, ще поговорим. Искам да ми разкажеш за Ню Йорк — каза тя.

* * *

През нощта Касиди дълго лежа будна. Рей й бе предложила да спи в старата си детска стая, но Касиди се боеше от спомените, затова я помоли да отседне в крилото за гости. Сега съжаляваше, че е толкова далеч от централната част на къщата.

Чувствата й се меняха от безпокойство до гняв. Сериозно ли беше болен Роджър? Щеше ли да умре, без да може да му каже каквото и да било след всичките тези години? Никога ли нямаше да се сближат отново?

Тя се измъкна на пръсти от спалнята за гости и тръгна по коридора. Вратата на детската й стая беше затворена. Безшумно превъртя валчестата дръжка и запали лампата.

Погледът й обходи помещението, спирайки се на всеки предмет. Мебелите, разкошните бели завеси и правеното по поръчка, тапицирано с коприна канапе бяха там. Фактът, че всичко е запазено така, както е било в детството й, би трябвало да я успокои, но само й напомни за болката и за неизразимото чувство за загуба.

Касиди виждаше майка си навсякъде — на белия люлеещ се стол, където прелистваше албума със снимки на дъщеря си, пред старинната тоалетка, където я учеше да си слага червило, на леглото, където вечер сядаше, за да си говорят.

Касиди пое дълбоко въздух.

„Трябва само да събера сили за срещата утре. Ще разговарям с татко, после ще се прибера вкъщи. Нищо не ме задържа тук, освен да се сбогувам с него. Мястото ми отдавна не е в тази къща.“

Тя се приближи до вратата и угаси лампата.

Докато безшумно вървеше по безлюдния коридор, Касиди отново усети смразяващи тръпки.

Чу, че баща й крачи в спалнята си. Е, поне беше достатъчно добре, за да се движи. И в къщата нямаше болногледачки или медицински сестри, които да се грижат за него. Това означаваше, че не е на смъртно легло. Или се бе уплашил, или имаше други намерения. Баща й бе пълен с планове. Касиди беше убедена в това.

Тя се върна в крилото за гости и си легна, придърпвайки завивките до брадичката си. Дълго се въртя в леглото. Най-после заспа неспокойно.

* * *

Седеше разтревожена в кабинета и с насълзени очи гледаше как сестрата подготвя апарата за интравенозно лечение.

— Аз съм… съвсем сама… Бебето ми… Чаках… Той обеща…

Думите се изплъзнаха сами от устата й.

— Ти си развратница. Как иначе би се случило това? — рече Бевърли Търмейн и гневно се вторачи в Касиди. — Курва като майка си! Живееш като нея. И ще си платиш.

— Моля те, лельо Бевърли, не исках да…

След няколко минути Касиди усети как хладната ръка на лекаря се извива, изстъргва и дърпа нещо в утробата й. В стаята се чуваха гласове, но Касиди не можеше да различи лицата. Зрението й беше замъглено. Всичко се движеше като на забавен каданс. Лампата на тавана беше ослепително ярка. После си представи Том. Образът му изчезна. И Касиди остана сама.

* * *

Будна ли беше? Или още сънуваше? Главата й сякаш бе залепнала за възглавницата. Тя чу стъпки в коридора, които се усилиха, когато наближиха стаята й. Касиди се надигна на лакът в очакване някой да потропа на вратата. Стъпките спряха, после се отдалечиха.

Някъде в коридора се тресна врата и след секунди се разнесе музика — позната и ужасяваща. „Много отдавна и много далеч…“

* * *

На зазоряване той я остави пред „Бевърли Уилшър“, където тя бе отседнала. Временно. Челси скоро трябваше да се махне оттам. Управителят всеки момент щеше да поиска парите за наема. Но първо трябваше да се обади на няколко души.

От мига, в който видя заглавието във вестника, Челси не беше в състояние да мисли за нищо друго. Реши да не ходи на прослушването, което й бе уредил агентът. Мислите й бяха объркани. Психофармакологът й я бе предупредил, че в такива случаи трябва да се успокои и няколко дни да взима транквиланти и лекарства против депресия.

Когато изпаднеше в еуфория, Челси имаше чувството, че не е човек, а свръхестествено същество. Можеше да рисува картини, да композира музика, да пише романи и дни наред да работи в студията без почивка. Забравяше да се храни и да спи. Колкото повече я обземаше това състояние, толкова повече тялото и съзнанието й искаха да действат и лекарствата бяха единственото, което си позволяваше. Започваше да купува всевъзможни неща — бижута, дрехи, обувки и компактдискове. Когато еуфорията свършеше, Челси отиваше в магазините и връщаше всичко. Беше учудващо, че продавачите още не се бяха досетили какъв е проблемът й, но тя знаеше как да манипулира хората.

Беше особено веща в извъртането на нещата в своя полза, когато беше в повишено настроение. Манипулираше предимно мъжете. По време на тези цикли тя не можеше да се насити на секса. Понякога чуваше гласа на майка си, който пронизително й напомняше, че е дете на дявола и е прокълната и обладана от злото. Но през повечето време оставаше безчувствена. Тя дори имаше списък на мъжете, с които бе спала. Те неизменно бяха по-млади от нея. Нямаше значение откъде са и с какво се занимават. Сексът си беше секс. Мъжете трябваше да бъдат използвани.

От време на време усещанията й преминаваха раниците на обичайната й мания. Тогава Челси започваше да халюцинира. Съчиняваше цели сценарии, включващи въображаеми хора. Понякога сцените съдържаха мъчения и убийства и Челси трепереше под одеялото, парализирана от собственото си въображение. Често, за да „се защити“ и да излезе от това състояние, прилагаше насилие — нараняваше се, заплашваше непознати на улицата.

Челси циклично изпадаше в маниакална психоза и се нуждаеше от помощ и лекарства, за да се върне в реалността.

От време на време се озоваваше в спешното отделение на болницата и после на път към някоя психиатрична клиника. Когато това се случеше, лекарите викаха психиатъра й. И той започваше да повтаря едно и също: „Трябва да минеш на литонейт или на халдол“. Новото поколение стабилизатори на настроението не бяха толкова токсични, колкото литиумът. Но Челси не искаше да ги взима. Загубеше ли периодите на еуфория, нямаше да има нищо. Животът й щеше да бъде сив и еднообразен. Нямаше да бъде неповторима.

Днес тя беше в една от крайностите на емоционалния спектър. Новината за Търмейн не й даваше покой. Това беше покана да довърши „разговора“, който бе започнала преди няколко месеца в кабинета му в „Дезмънд Филмс“. Челси чакаше знак да осъществи плана си. И този знак дойде — Търмейн беше на смъртно легло. Време беше тя да получи онова, което й се полагаше. Никакви посредствени филми вече! Особено сега, когато Едуард й бе оставил само дългове.

Досега Холивуд, страната на мечтите, беше ад за Челси. Тя се замисли за компромисите, които бе правила с достойнството си, откакто остави Мария и Източен Лос Анджелис. Колко много планове имаше, когато беше малка, колко грандиозни бяха мечтите й! Но непрестанният стремеж да я забележат и да има влияние в този нереален град я бе изтощил. Не си спомняше точно кога стана уличница. Не, куртизанка. Челси знаеше каква е разликата. Уличниците рядко преуспяваха. Те харчеха парите си за наркотици и алкохол, мотаеха се из долнопробни клубове и принадлежаха на зализани алчни сутеньори. Куртизанките спяха с богати, влиятелни мъже, хитро използваха парите им и живееха по техните правила. Никой не обиждаше и не унижаваше куртизанките.

Съдбата на Челси беше подпечатана в деня на раждането й, в мига, в който някой смени нея, дъщерята на известна холивудска личност, с извънбрачното дете на Мария Хътън. Челси нямаше избор. Годините на самоунижение бяха предопределени. Но сега краят се виждаше.

Тя знаеше, че падението й се дължи на лудостта, с която е родена, но се съпротивляваше — отричаше, лъжеше за болестта си, ходеше от психиатър на психиатър и чакаше онзи, който ще потвърди вярата й, че увреждането подхранва таланта й и й е необходимо, за да успее. Този лекар още не се беше появил, но тя беше убедена, че предстоящият хаос в „Дезмънд Филмс“ ще й предложи шанс. Не знаеше точно какъв, но в династията Търмейн се бе отворила вратичка и тя щеше да се промъкне през нея.

Челси отиде в спалнята, заключи вратата и извади изрезка от вестник. Разгъна я и се вторачи в снимката. Спомни си деня, в който се досети какво е станало. Това се случи само преди няколко месеца, точно след като майка й почина след години боледуване. Не си отиде внезапно като горкия Едуард. Не, Мария Хътън предпочете да тормози дъщеря си до последния момент на окаяния си живот.

Отец Том отслужи опелото и извърши погребалната церемония, на която никой не си направи труда да отиде. След всичките тези години Челси още се плашеше от него.

После тя се върна в мръсния, бедняшки апартамент, където бе живяла като дете. Искаше й се да изгори всичко, но се отказа от тази идея, защото се надяваше, че някъде, в купчините документи в спалнята си, Мария е скрила застраховка „Живот“.

Не намери полица, но откри нещо още по-добро.

18 февруари 1987 г.

До: Лорън Хибъл

Относно: Делото Мария Хътън срещу болница „Ливан“

„Внимателният преглед на архивите на ражданията от април 1976 г. показва, че има само една жена, която може да е биологична майка на Челси Хътън. Това е вече покойната Лана Търмейн. Кръвните й проби съответстват напълно на тези на детето.

Адвокатът много би искал да уреди този въпрос извън съдебната зала.

Моля, обадете се в кантората ми колкото е възможно по-скоро.

Искрено ваш Чарлс Каплан, юрисконсулт на болница «Ливан».“

Челси прерови всички документи и намери още едно писмо от болницата, в което се предлагаше случаят да бъде уреден срещу седемстотин и петдесет хиляди долара. После откри над двайсет и пет неосребрени чека, придружени от писма от адвоката на Търмейн, където пишеше, че парите са „за доброто на детето“.

Челси си спомни безрадостното си детство, дрехите от Армията на спасението, играчките — дарения от чужди хора — и жестоките обвинения на майка си. Когато във вестника публикуваха снимки от празненството по случай шестия рожден ден на Касиди Търмейн, Челси остана смаяна от въртележката до къщата в двора. Мария безмилостно я дразнеше. „Е, госпожичке, смяташ, че трябва да те поканят, само защото си родена в същия ден. Наистина ли мислиш, че малката холивудска принцеса ще иска да има нещо общо с теб?“

Седемстотин и петдесетте хиляди долара щяха да направят живота на Челси много по-лесен.

Тя прочете още веднъж писмото от болницата и започна да сглобява парчетата от ребуса. Но онези хора не бяха взели под внимание религиозността на Мария и невероятната й способност да отказва.

Челси почувства прилив на адреналин. Замисли се върху възможностите си за избор. В съзнанието й се рояха идеи. Та нали Лана Търмейн бе омъжена за Роджър Търмейн, известния режисьор? Той безспорно щеше да иска тази малка грешка да бъде потулена. Лана бе починала, но той беше жив.

Челси си припомни младежките си фантазии, когато се молеше да стане чудо, което да сложи край на бедността и мизерията, и си представяше, че е богата. А сега се оказа, че е дъщеря на Лана Търмейн!

Часове по-късно, точно преди полунощ, тя заспа на разнебитеното легло на Мария Хътън, а на сутринта измисли план.

В осем часа сградата на „Дезмънд Филмс“ беше почти безлюдна. Светеха само няколко прозореца. Челси влезе във фоайето и каза на пазача, че има среща с Роджър Търмейн. „Аз съм дъщеря му“ — добави тя, без да съобщава името си. Пазачът каза нещо по вътрешния телефон и Челси чу възклицанието на Търмейн. Всички в Холивуд знаеха, че Роджър и дъщеря му не поддържат връзка.

Преди пазачът да успее да я спре, Челси скочи в асансьора.

Дотук добре. Хапчетата халдол, които бе взела, действаха бързо. Тя отново бе започнала да гълта литиум, твърдо решена да бъде спокойна и да контролира маниакалните си настроения.

На тежката стъклена врата бе нарисувана емблемата на „Дезмънд Филмс“ — разкошен замък на фон, напомнящ на древна Ирландия. Щом Челси се приближи, вратата се отвори автоматично.

— Касиди! — строго извика Търмейн от кабинета си.

Челси затвори очи и си представи всички неща, които искаше за себе си.

— Какво става тук, по дяволите?

Тя отвори очи и видя мъжа, когото познаваше от вестниците и списанията. Беше съблякъл сакото си. Бледорозовата му риза беше безупречно изгладена. Сивият панталон стоеше идеално на стройната му фигура. Челси се вторачи в сините му очи и си помисли, че двамата много си приличат, но Търмейн не й даде възможност да говори.

— Коя сте вие? — изръмжа той и направи крачка към нея.

Тя инстинктивно отстъпи назад.

— Вашата дъщеря.

Челси се опита да отвори елегантната си чанта от „Шанел“, където бяха документите, доказващи самоличността й, но ръцете й бяха изпотени и се плъзгаха по естествената кожа.

— Вървете си, госпожице. Инак незабавно ще наредя да ви арестуват.

Челси положи усилия да събере всичката си смелост, сила и енергия.

— Моля ви, изслушайте ме.

Кичури от меднорусите й прави, дълги до раменете коси залепнаха по обляното й в пот лице.

Търмейн се поколеба, сетне по-спокойно каза:

— Моля, седнете, докато се обадя.

Той заговори по телефона. Челси не чу нито дума, макар да седеше само на няколко крачки от него.

— Боя се, че не ви познавам — каза Търмейн, след като приключи с телефонния разговор.

— Казвам се Челси Хътън — рече тя и протегна ръка.

Той я стисна и спокойно и тихо добави:

— Госпожице Хътън, адвокатът ми всеки момент ще бъде тук. Но аз предпочитам да уредим нещата насаме.

Челси се възхити на убедителността и обаянието му. Нищо чудно, че Лана се бе влюбила в него. Лана Търмейн, майка й. Обля я пот.

— Кажете какво желаете, госпожице Хътън, и аз ще се опитам да изгладя това… недоразумение.

Главата на Челси пулсираше. Беше време отново да вземе транквилант и вероятно последните три капсули литиум за деня. За миг й хрумна да се извини и да си тръгне, но после реши да остане.

— Ще ми отговорите ли? — попита Търмейн.

Тя се опита да не обръща внимание на безпокойството си.

— Дойдох да се срещнем и да…

Забеляза, че Търмейн не боядисва прошарените си коси. В красивите му черти нямаше нищо изкуствено. Точно така си бе представяла баща си — богат, красив и известен. Мечтата й се бе сбъднала. Това беше истинско чудо. Изведнъж думите на Роджър прекъснаха мислите й.

— Вие не сте моя дъщеря. Ако продължите с тази игра, ще предявя обвинения срещу вас.

— Но вие не разбирате — възрази Челси и извади от чантата документите, но Търмейн удари с юмрук по бюрото, после заплашително размаха пръст срещу нея.

— Кой ви плаща за това?

Тя предполагаше, че като всички преуспяващи хора, и Роджър има много врагове. Винаги съществуваше вероятност някой да го злепостави, изнудва или да предизвиква скандали.

— Вие не разбирате…

Челси изпита желание да го нарече „татко“, но той още не беше готов да го приеме. Тя трябваше да му помогне да прозре истината.

В коридора отекнаха забързани стъпки и в кабинета влезе мъж на годините на Търмейн.

— Какво става тук?

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо. Госпожице Хътън, това е адвокатът ми, Джеймс Рентру. Джеймс, може би ти ще се заемеш с тази… неприятност.

— Успокой се, Роджър. Пийни минерална вода. Аз ще се оправя с госпожица Хътън.

Челси знаеше името на адвоката. Той беше подписал чековете, които бе намерила. Изтръпна, като чу как Рентру произнесе името й. Думите сякаш бяха нокти, които се впиха в гърлото й. Адвокатът беше висок и хубав. Но за разлика от Роджър изглеждаше отстъпчив и достъпен.

Докато Челси се опитваше да запази хладнокръвие, Рентру извади от куфарчето си дебела чекова книжка, написа чек и й го хвърли. Беше за сто хиляди долара. После адвокатът й подаде и написано на ръка писмо — явно някакво официално споразумение, с което да се отърват от нея.

Зрението й се замъгли и тя осъзна, че няма да стигне доникъде по този начин. Скъса чека и писмото, после се наведе над бюрото. Гърдите й изскочиха от блузата.

— Задръжте си парите, господин адвокат! Няма да ме купите! Но само от любопитство искам да попитам защо ми давате сто хиляди долара, след като Роджър Търмейн няма какво да крие? И защо сте изпратили седемстотин и петдесет хиляди долара на майка ми?

Без да чака отговор, Челси се обърна и се забави достатъчно, за да може адвокатът да огледа задника й. После добави:

— Тя така и не ги осребри.

И си тръгна.

* * *

Изкъпана и облечена в нощница от „Валентино“, Челси гледаше отражението си в огледалото, когато вратата се потропа. Тя погледна ролекса си, подарък от Едуард. Поне часовникът не беше имитация.

Отвори вратата и се изненада, когато видя десетгодишната си дъщеря Изабел и гувернантката й, Джеси, трийсетгодишна имигрантка от Полша. Челси я бе наела няколко дни преди да роди.

Още от малка Изабел наричаше Джеси „мама“, но вместо да се почувства задължена да брани майчинството си, Челси се утеши с мисълта, че детето й е обичано и може да обича. Беше убедена, че дъщеря й ще получи добро възпитание. Изабел въплъщаваше най-доброто от Челси. Когато Едуард почина, на Челси й беше необходимо време, за да се оправя с финансовите проблеми — нещо, което не би могла да направи, ако трябваше да се грижи за детето си. И като временно решение тя помоли Джеси да вземе Изабел в малката си, но спретната къща в покрайнините на Лос Анджелис, близо до пустинята, където двете живееха и досега.

— Челси… — започна Джеси, но Изабел я прекъсна.

— Не се сърди, мамо. Идеята не беше на Джеси. Аз исках да дойда.

Русите къдрици на детето се спускаха до кръста. Изразителните й зелени очи бяха широко отворени от вълнение. Изабел беше висока за възрастта си и вече бе влязла в пубертета. Много приличаше на баба си, легендарната Лана Търмейн. Беше красавица като нея.

— Трябваше първо да ми се обадите — строго каза Челси, без дори да полага усилия да прикрие гневната нотка в гласа си.

Присъствието на Изабел можеше да се окаже катастрофално и да осуети внимателно обмислените й планове за отдавна очакваната среща с Касиди Инглиш. Сега Касиди беше единствената надежда на Челси и запознанството им беше неотложно.