Виктория Готи
Последен кадър (21)

Двадесета глава

След като се изкъпа, Касиди облече черна памучна пижама. Обади се да й донесат пържени картофи със сирене и босилек, грис халва и чай от лайка с мед. После се пъхна под завивките и взе дневника.

Да чете за несигурния живот на майка си, не бе най-добрият начин да си почине, но в сравнение с бурята от чувства, предизвикана от Джак, написаното от Лана беше успокояващо. Касиди не знаеше защо се ядоса толкова много, че Джак ще изпрати шофьора си, но не беше необходимо да дава обяснение никому. За какъв се мислеше той, че да се отнася така с нея?

Защо си въобразяваше, че може да стигне до сърцето й, като напълни апартамента й с цветя? Грешеше, ако смяташе, че розите ще я накарат да забрави недостатъците му.

Прелисти дневника, докато стигна до една прегъната страница. Защо ли я бе отбелязала Лана?

„16 септември 1975 г.

Той ме кара да се чувствам толкова жизнена и желана. Когато сме заедно, нищо друго няма значение. Няма несигурност, натиск и задръжки. Само взаимно уважение. Душите ни са сродни. Двама несигурни актьори със своите потребности, искания и желания. Любовникът ми не може да се сравни с никой друг. Понякога само седя и гледам великолепно изваяното му лице или копнея да прокарам пръсти по изящно оформеното му тяло. Не съм глупачка. Много добре знам, че той може да има всяка жена в Холивуд. Но желае мен. Истинската Лана, а не изкуствената кукла, която съпругът ми създаде. Често мисля за Роджър и какво ще направи, ако разбере. Това несъмнено ще го съсипе. Но сега не искам да мисля за тези неща, а само за любовника си. Виждам единствено него. Усещам само неговия допир и чувам само успокояващия му глас. Когато съм с него, изпадам в еуфория. В обятията му чувствам сигурност, а в леглото му изпитвам наслада. Аз съм неговата кралица. Никой не може да ни отнеме онова, което съществува между нас. Ние сме създадени един за друг. И по някакъв начин ще намерим безсмъртие.“

Касиди затаи дъх. Страстта на майка й я изненада със силата си. Във всяка биография, която Касиди бе прочела, Лана Търмейн бе описана като първа по веселбите на млади години, когато беше изгряваща звезда и денем работеше в адвокатска кантора. Хонорарите на потенциалните звезди не са високи. И най-талантливите и красивите трябва да работят извън киното, за да плащат обучението си по актьорско майсторство и дрехите. Често те се срещаха с рекламни агенти, режисьори, продуценти с надеждата да бъдат забелязани. Но дори след като се бе омъжила за Роджър Търмейн, Лана се грижеше да я виждат на подходящите увеселения и премиери.

Изпитваше потребност да й се възхищават и да я обичат. Това бе причина понякога да се забърква в неприятни, дори срамни ситуации. Написаното от нея бе смущаващо и шокиращо за Касиди.

Тя затвори дневника, отметна завивките и скочи от леглото. Заключи тетрадката в сейфа и излезе на терасата. Нуждаеше се от чист въздух. Хладният ветрец погали лицето й. Касиди потрепери. Задаваше се буря. Всъщност две — едната навън, другата в душата й.

Кой беше мъжът, покорил сърцето на майка й? Лана явно го обожаваше и беше готова да се откаже от брака, кариерата и детето си заради него. Макар че в дневника бяха описани връзки и с други мъже, Касиди предположи, че тази афера бе довела до фаталния край, до ужасните дни на мълчание, прекъсвано само от писъци и викове в „Шепнещи ветрове“.

Потропването на вратата я изтръгна от мислите й. Сигурно носеха храната.

Наметна халат и отвори. На прага стоеше Джак. Беше в елегантен смокинг и официални обувки, държеше бяла орхидея.

Касиди отстъпи.

— Това достатъчно старомодно ли е? — попита той тихо и се усмихна.

— Бях си легнала.

Потръпна, когато погледът му се плъзна по тялото й.

— Е, няма ли да се облечеш? — На лицето му се изписа закачливо изражение. — Възнамерявам да направя тази нощ незабравима за теб, но се опасявам, че съм наел колата само до полунощ.

* * *

И най-буйните фантазии не бяха подготвили Касиди за вечерта, която предстоеше.

Пред хотела стоеше стар модел открит мерцедес. Портиерът й помогна да се качи. Шофьорът включи двигателя и колата безшумно потегли към летището, където ги чакаше частният самолет на Джак.

Посрещна ги пилот в елегантна униформа, а привлекателна стюардеса ги придружи на борда, където в сребърна кофичка с емблемата на „Колосал“ се охлаждаше шампанско. На масичката имаше кристални чаши и купа ягоди със захар.

— Къде отиваме? — прошепна Касиди.

— В Париж — усмихна се Джак.

Тя се отпусна в меката кожена седалка. Самолетът се стрелна по пистата.

Приземиха се на летище „Орли“ и се качиха в металносив мерцедес, който ги остави пред вратите на „Амбасадор“ в прочутия хотел „Грийон“. Касиди остана смаяна от великолепните фрески и мраморните коридори, обзаведени с автентични старинни мебели. Този свръхлуксозен хотел и прекрасният ресторант бяха част от двореца Версай и бяха посещавани от заможни парижани, държавни глави и богати туристи.

Вечерята се състоеше от лека супа от лангуста с коняк, мариновани миди в сос от сухо бяло вино, лук, чесън и магданоз, пастет от гъши дроб, гарниран с охлюви и гъби, топло пушена сьомга, поднесена върху почти прозрачни хапки хляб, и пълнена пъстърва. За десерт имаше целувки с пълнеж, поръсени с шоколадови пръчици.

С всяко ястие им поднасяха отлежали вина. Касиди имаше чувството, че се снима във филм.

Джак отваряше вратите, дърпаше й стола, слушаше я внимателно и я гледаше с копнеж. Дори помоли малкия оркестър да изпълни „Господ да благослови детето“ — една от любимите песни на Касиди.

Докато пиеха еспресо и стогодишно вино, Кавели докосна ръката й и каза:

— Хайде… Да вървим.

Мерцедесът се отправи към центъра на града, където ги очакваха Айфеловата кула, прилична на гигантска запалена свещ на фона на нощното небе, Шанз Елизе, Нотр Дам дьо Пари…

Касиди не бе усетила кога Джак се е преместил по-близо до нея. Вниманието му я караше да се чувства привлекателна. Дланите й се изпотиха.

— Насити ли се на Париж? — попита той.

Касиди се облегна назад и дълбоко въздъхна.

Джак се усмихна.

— Каза ми, че не си била тук. Помислих, че се шегуваш. Но сега, като те гледам… Е, мога само да се радвам, че имах късмета да бъда с теб при първото ти посещение в Париж.

Спряха на Плас Вандом.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

Нощният въздух беше хладен. Заваля слаб дъжд.

Касиди наметна на раменете си кадифена пелерина.

Въпреки че наближаваше полунощ, Париж беше оживен.

Джак облече шлифер и нежно хвана Касиди за лакътя. Тръгнаха покрай бутици и кафенета и спряха пред „Бушрон“, бижутерски магазин, за който Касиди бе чела. На витрината блещукаха дубликати на великолепни накити — всеки един произведение на изкуството и достоен за музеен експонат. В средата имаше старателно подредени кристални предмети, украсени с диаманти.

— Зрелищно, нали? — прошепна в ухото й Джак. — Мосю Лару притежава колекция от най-изящните диаманти в света.

Касиди се наведе да разгледа по-отблизо обеци със сапфири и диаманти, но Джак я дръпна за ръката.

— Побързай. Мосю Лару ни чака.

— Но сега е почти полунощ.

Той се усмихна и отвори вратата на магазина.

Вътре чакаше нисък, пълен мъж с изящни черти, смугла кожа и късо подстригана прошарена коса, облечен в елегантен черен смокинг.

Двамата мъже се прегърнаха и поговориха, после мосю Лару ги заведе в задната част на магазина и ги покани да седнат на виненочервено плюшено канапе. Добре облечен млад човек поднесе „Дом Периньон“, напълни чашите, поклони се и излезе. Мосю Лару го последва.

Джак се обърна към Касиди и вдигна наздравица:

— За нас.

Тя затаи дъх и осъзна, че го чака да каже още нещо.

Вълшебните му загадъчни очи бяха непроницаеми.

Той поднесе чашата към устните си и отпи малка глътка. После се облегна назад и въздъхна доволно. През цялото време не откъсваше очи от нея. Проницателният му поглед сякаш разголваше душата й.

Джак Кавели, един от най-желаните ергени в света, можеше да има всяка жена, която поискаше. Защо бе поканил на вечеря Касиди?

Обзе я смут. Дали Джак забелязваше, че трепери? Той продължаваше да се усмихва и да я гледа. Шампанското замая главата й. Беше неконтролируема в негово присъствие и това я ужасяваше.

В същия миг мосю Лару се върна, придружен от двама въоръжени пазачи. Носеше черна кадифена възглавничка със скъпоценен камък върху нея.

Джак остави чашата си, взе възглавничката и я подаде на Касиди. Там блестеше най-изящният диамант, който тя бе виждала. Съвършено шлифованите му страни отразяваха светлината, която засилваше синкавия му оттенък.

— Вземи го — каза Джак. — Хайде, разгледай го.

С треперещи ръце Касиди докосна леденостудената повърхност.

— Е, какво ще кажеш? Струва ли си да се обзаложиш на него? — усмихна се Джак.

Касиди неволно се запита колко ли сърца бе разбила усмивката му.

— Не знам… Мисля, че зависи от това, колко струва човекът.

Нямаше представа защо го каза. Думите сами се изплъзнаха от устата й.

Джак се усмихна закачливо и за миг заприлича на малко момче, което крие някаква тайна.

Отпи глътка шампанско и каза:

— Всъщност диамантът е мой. Купих го преди няколко години.

Касиди беше изумена.

— Това е най-красивият диамант на света. Мосю Лару беше така любезен да го съхранява в личния си сейф.

Лару кимна.

Касиди остави диаманта на черната кадифена възглавничка. Лару и хората му го взеха и излязоха.

— Проверявам го от време на време.

— Но защо си купил такъв изумителен, скъп камък? Колекционер ли си?

Джак сви рамене:

— Не. Само безнадежден романтик. Преди години реших да не се женя, освен ако не срещна жена, безупречна и съвършена като този диамант. Затова купих скъпоценен камък, който ще бъде достоен за нея.

Погледна я в очите.

— Никога не съм мислил, че бракът е временен съюз, основаващ се на мимолетна страст. Искрено вярвам, че бракът трябва да е вечен. А ти?

— Откровено казано, не съм мислила много по този въпрос.

Това не беше лъжа. Касиди наистина не бе мислила за това. Бракът означаваше всеотдайност, доверие, години на щастие, болка и радост, бебета. Всички неща, които тя не можеше да предложи на един мъж. Разбира се, Касиди ги искаше. Коя жена не ги искаше? Но Касиди имаше своя версия за идеалния свят. Там мъжът играеше главната роля. Той трябваше да я обича и да й осигури дом, пълен със смях и обещания. Нейният принц трябваше да се грижи за нея, когато е болна, и да я утешава. Мъжът на мечтите й трябваше да е някой, който всеки момент може да се появи зад нея и да прошепне: „Обичам те“. Мъж, на когото да може да разчита в добри и лоши времена, да му довери живота и бъдещето си. Накратко казано, мъж, какъвто не съществуваше.

Джак се вторачи недоверчиво в нея.

— Не съм срещал жена, която да не желае брак.

— Е, сега я срещна — усмихна се Касиди.

Думите й разпалиха любопитството му още повече.

— Я стига! Кажи ми, че не си си се представяла в бяла рокля, обградена от цветя, свещи и шаферки. Кажи ми, че никога не си мечтала да танцуваш в приказно украсена бална зала, където стотици хора те боготворят.

Тя леко кимна и отмести поглед встрани.

— Някога… Много, много отдавна.

— Какво се е случило, че си загубила вярата си в любовта? Не мога да повярвам, че смъртта на Лана те е направила толкова недосегаема.

Джак хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си. Касиди изпита желание да избяга. Чувстваше се като заложник на изпитателния му поглед.

— Някой нещастник се е отнесъл зле с теб, нали? Баналната стара история. Момче и момиче се срещат и се влюбват. Момчето й обещава слънцето, луната, звездите, стабилност, любов и финансова сигурност. После идва измяната. Момчето разбива сърцето на момичето. Така ли е?

Касиди не отговори.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си, като си го изкарваш на всеки мъж, който се осмели да се приближи до теб.

Касиди отчаяно преглъщаше сълзите. Едва изрече:

— Отлично. Казваш това на всяка жена, която не остане мигновено поразена от чара ти, нали?

Но Джак не реагира. Усмихна се сърдечно и я погледна в очите.

— Мъжете са различни. Има един-двама сред нас, които сме джентълмени. И никога не подвеждаме и не лъжем.

— Виж какво — рече Касиди и погледна часовника си. — Късно е. Бих искала да се върна във Венеция. Утре сутринта трябва да прочета промените в сценария.

— В събота? Глупости. Нощта е пред нас. Има още изненади.

— Наистина трябва да се връщам. Имам работа върху финалната сцена.

— Глупости — повтори Джак и взе телефонната слушалка, за да уведоми портиера, че са готови да тръгнат.

Мосю Лару донесе връхните им дрехи.

— По-добре да тръгваме — каза Джак. — „Мулен Руж“ ни чака.

После отидоха на късното представление в „Лидо“, едно от най-известните парижки кабарета. Накрая посетиха и „Крейзи Хорс“.

Нощта наистина бе изпълнена с изненади, както бе обещал Джак.

Когато в три и половина излязоха от клуба, валеше проливен дъжд.

— Мисля, че не е разумно да летим за Венеция в това време. Трябва да изчакаме да съмне.

— И какво предлагаш? Може би да си вземем стая в някой хотел? Защото, ако това е бил планът ти от самото начало, мога да те уверя, че си направил ужасна грешка.

Джак я погледна изумено.

— Мислиш, че съм уредил лошото време? Бъди спокойна. Дори аз не мога да направя това.

— Нека да отгатна. Това е моментът, когато отиваме в някой луксозен хотел и се оказва, че имат само една свободна стая.

— Госпожице Инглиш, боя се, че това е реалността. И тази ситуация определено не беше планирана.

Качиха се в колата. Шофьорът пусна парното и потегли.

— А що се отнася до твоята теория, имаш право за две неща. Хотелът наистина е луксозен, но има свободна не само една стая, а цял етаж — усмихна се Джак. — Освен това може да се каже, че съм го планирал предварително, защото резервацията в „Риц“ е целогодишна. Директорите от компанията ми, включително Роджър, често идват в Париж и е хубаво да има къде да отседнат без предизвестие.

Касиди не можа да определи чувствата си. Дали беше ядосана, обидена или смутена? Или и трите едновременно?

Пътуваха до „Риц“, без да разговарят. Касиди изпита носталгия по сърдечния контакт, който бяха установили. Каква тъпачка беше, че съсипа всичко!

* * *

Челси пъхна банкнота от десет хиляди лири в сакото на пиколото. Мургавият млад италианец й каза, че госпожица Инглиш е излязла в осем и нещо вечерта. Не била сама. Придружавал я господин Кавели.

Пиколото й даде резервния ключ за апартамента на Касиди. Беше учудващо какво могат да направят парите в днешно време.

Челси спря във фоайето на апартамента и огледа великолепния хол, сравнявайки го със своя. Но всъщност обзавеждането не я интересуваше. Имаше друга цел. Отиде в спалнята. Временното светилище на принцесата. Покоите, където Касиди всяка вечер се оттегляше и извършваше еднообразния си, жалък ритуал, който някои биха нарекли работа.

Челси прекрачи прага и онемя. Стаята беше пълна с рози. Силният им аромат беше главозамайващ. Не беше необходимо да търси картичка. Знаеше, че са от Джак.

Огледа стаята. Всичко й се видя по-хубаво, отколкото при нея, макар че апартаментите бяха еднакви.

В спалнята имаше бюро в стил Луи XIV, на което бе сложена стара снимка на Лана в красива рамка от сребро и дърво. Краищата бяха пожълтели, но красотата на легендарната звезда не бе накърнена. Светлината падаше върху снимката и озаряваше съвършените черти.

Челси се вгледа отблизо в лицето на майка си, търсейки прилики. Носът и очите им бяха еднакви. Но приликата на Изабел с баба й изключваше всякакво съмнение, че във вените на детето тече кръвта на Лана.

Челси остави снимката и се приближи до леглото. Докъде ли бе стигнал с плана си Джак?

Тя се отпусна на възглавниците.

Тук присъствието на Касиди бе най-осезаемо. Долавяше уханието й. Опита да си представи как се чувства човек, когато е на върха на славата. Скоро щеше да го преживее. Първо трябваше да накара Касиди да страда и да изпита болка като нея.

Тялото на Челси беше спокойно, но съзнанието й трескаво работеше. Тя се вторачи в тавана и си представи милион сценарии за съсипването на Касиди. Може би разбито сърце? Или професионален провал? Трябваше да се случи нещо драматично и пагубно.

Но всичко по реда си. В момента „Опасни намерения“ означаваше за Касиди повече от всичко на света. Но саботирането на филма щеше да се отрази зле и на Челси. Тя искаше и се нуждаеше от тази роля и от признанието, което щеше да й донесе. Ако всичко вървеше по плана, Челси щеше да бъде известна като Пфайфър, Сарандън и Гуинет Полтроу.

Беше сигурна, че Касиди ще се самоунищожи. И Джак щеше да помогне на Челси да я съсипе. А Бог знаеше, че на света няма мъж, който да съкруши една жена по-нежно и по-безмилостно от Джак Кавели!

Пулсирането в слепоочията й се засили. Изведнъж я обзе познатата стара мания. Скочи от леглото и закрачи из стаята. В главата й отново заговориха гласовете.

Челси погледна отражението си в огледалото над тоалетката и видя как чертите й се изкривяват. В очите й отново се появи онзи унесен, безумен поглед.

„Нима се страхуваш? От какво? Така никога няма да спечелиш. Не и срещу него… или срещу нея.“

— Не! — изкрещя Челси. — Не, не…

Тя започна да масажира слепоочията си, но усилията й да облекчи болката бяха безполезни. Почувства, че терзанието я подтиква да действа, да направи нещо, да накара гласовете да млъкнат.

„Трийсет и три години подигравки. Не мислиш ли, че е дошло време за възмездие? Онази кучка открадна името, самоличността и живота ти.“

Гласовете надделяха над способността й да разсъждава. В тялото й сякаш влезе чуждо същество. Втурна се в банята, отвори шкафчето и прерови съдържанието. Нямаше нищо, което да успокои духовете в главата й.

Сетне погледът й отново се спря на снимката на Лана. Грабна я и хукна към апартамента си.

* * *

Джак и Касиди се бяха върнали на Плас Вандом. „Риц“ несъмнено беше най-луксозният хотел в Париж. Помещенията бяха украсени с позлатени орнаменти, тежки копринени драперии, гоблени и кристални полилеи. Тук отсядаше хайлайфът, но не само заради разкошната обстановка, но и заради дискретността на персонала.

Качиха се с асансьора на последния етаж, където Джак притежаваше един от мансардните апартаменти.

Бе й обещал, че ще има богат избор, но Касиди не очакваше да види пет-шест спални.

Избра си най-малката и най-уютната стая. Мебелите бяха в стил ранен барок, а цветовете — кремаво бледосиньо. От прозорците се разкриваше великолепна гледка.

Касиди свали наметката и обувките си и тръгна към банята. Отражението в огледалото потвърди опасенията й. Косите й бяха увиснали, а гримът й се бе размазал. Копринената й рокля беше мокра от дъжда и измачкана.

Тя изми лицето си и изсуши косите си, сетне предпазливо погледна хавлиения халат, окачен на вратата. Колко ли други жени го бяха обличали? Макар че всъщност това нямаше значение.

Нито фактът, че бе прекарала най-прекрасната вечер в живота си с мъж, на когото би възложила главната роля в любовен филм.

Дали Джак беше отмъстителен по природа?

Защо Касиди бе издигнала бариера помежду им? Веднага щом пристигнаха в хотела, той се бе заключил в спалнята си.

Краят на тази почти идеална нощ беше ужасен.

Ами ако не одобреше „Опасни намерения“?

Инстинктът обаче й подсказваше, че ако филмът стане хубав и ако бъде завършен в определения срок и се вмести в бюджета, Джак няма да застане на пътя й в Холивуд. Всъщност тя беше сигурна, че обиден или не, той ще удържи на думата си и ще й даде „Дезмънд Филмс“. Касиди само трябваше да се съсредоточи върху последните снимачни дни. Но в момента се нуждаеше от топло легло и няколко часа сън. Излезе от банята и сложи на радиатора роклята и бельото си.

В същия миг на вратата се потропа и Касиди се стресна.

Икономът, англичанин на средна възраст на име Найджъл, подаде глава и попита:

— Да ви донеса ли чаша горещ чай или топло мляко, мадам?

Тя му се усмихна.

— Да. Чаят ще ми се отрази добре… Господин Кавели спи ли?

— Не, мадам. Господин Кавели пие чай в салона.

Касиди се почувства обидена, че не е поканена да се присъедини към домакина си. Запита се дали Джак не я наказва, защото го бе обвинила, че се опитва да я вкара в леглото си.

— Всъщност, промених решението. Ще пия чай с господин Кавели.

— Много добре, мадам — отговори Найджъл и излезе.

Касиди се залови да оправя грима си.

След петнайсет минути бе готова. Косите и роклята й бяха сухи. Лицето й бе чисто. Устните й блестяха, едва докоснати с бледорозово червило.

Джак седеше в черно кадифено кресло с гръб към нея и се бе вторачил в огъня в огромната камина.

Касиди дълго стоя на прага, после се настани на креслото до Джак.

— Съжалявам. Бях безмилостна с теб. Направих грешка.

Той не отговори. Отпи от чая си и остави чашата.

— Ти беше прав, когато каза, че… не вярвам на мъжете.

Джак повдигна вежди.

— Продължавай… Слушам.

Обзе я нервност. Другите мъже, включително Рудолфо, бяха проявявали интерес към душевното й състояние, но тя инстинктивно бе усещала, че загрижеността им е само тактическа маневра. Интересът на Джак беше искрен. Беше убедена в това.

— Спомняш ли си онази ужасна сцена, която направи Джонатан, докато разговаряхме на празненството на баща ми?

Джак кимна. Поглъщаше всяка нейна дума.

— Тогава той имаше предвид нещо, което се случи много отдавна. Бях едва осемнайсетгодишна. Влюбих се в един човек, който… Той съсипа живота ми!

Джак понечи да каже нещо, но Касиди вдигна ръка.

— Подробностите не са важни. Бях предадена. Мислех, че е всичко за мен, защото бях млада и глупава.

— И самотна?

Тя кимна.

— И живееше като осиновено дете, от което никой не се интересува? — добави той.

Касиди се сепна. Откъде знаеше това?

Не можеше да повярва, че някой, когото бегло познава, е успял да разгадае най-съкровените й тайни.

Болката в душата й, която мислеше, че отдавна е мъртва, изведнъж оживя. Джак бе събудил най-болезнените й спомени. Очите й се напълниха със сълзи.

Той стана и се приближи до нея. Хвана я за ръцете и я изправи. Застанаха един срещу друг. Ръката му нежно избърса сълзите й. Целуна я. Устните им се докоснаха едва-едва.

— Кажи ми какво искаш — прошепна той.

Касиди затвори очи и опита да се пребори с желанието, което я завладя.

— Теб — прошепна пламнала.

Той я целуна страстно.

В миг всичко изчезна — разделите и предателствата, обидите и самотата. Минало и настояще се сляха. Изведнъж Джак се отдръпна.

— Късно е… Трябва да си починеш.

Смутена, Касиди не можа да каже нищо.

— Найджъл ще ти донесе да облечеш нещо за спане. — Разбута дървата в камината, лумнаха искри. — Надявам се горнището на една от копринените ми пижами да свърши работа.

— Искаш да си тръгна?

Джак се обърна с лице към нея. Изваяните му черти бяха неразгадаеми. Сетне прошепна:

— Мисля, че ако оставим нещата да стигнат по-далеч, ще направим грешка. Залогът е твърде голям. И двамата сме уязвими по свой начин. Твоите потребности са лични, а моите — професионални. Да смесим двете, би било грешка.

Касиди кимна и се усмихна насила.

Той нежно я хвана за ръката и я поведе към вратата.

— Мисля, че си невероятна жена — красива, интелигентна и изпълнена със страст. Самата мисъл да бъда с теб ме побърква. Разбираш, нали?

Касиди се възхити на откровеността му. Ако поискаше, щеше да му позволи да я има. Но той не поиска.

— Ти си истински джентълмен.

Този път усмивката й беше искрена.

Джак повдигна брадичката й и се вгледа в очите й.

— Не казвай на никого. Ще съсипеш репутацията ми.

Засмяха се.

Той се наведе и нежно я целуна по челото.

— Лека нощ.

* * *

Той седеше пред бумтящия огън, пиеше чай и мислеше само за младата жена, която спеше през няколко стаи по коридора. Бяха на крачка от физическата близост и това го стъписваше. Челси бе подсказала идеята, но нещата се бяха развили другояче. Да накара Касиди да се влюби в него и после да отнеме контрола над „Дезмънд Филмс“ от Роджър — страхотна идея, но Касиди го бе запленила!

Касиди беше жената на мечтите му — невероятно красива, остроумна, изтънчена и неповлияна от бляскавия свят, който я заобикаляше. Действията й бяха искрени, а чувствата — неподправени. В нея нямаше нищо престорено. Джак не познаваше такава силна и волева жена. Копнежът по нея го завладя.

Но изпита страх, защото потребността и желанието бяха по-силни от него.

Жадуваше да я види в най-интимните мигове, дори в съня й.

Той не можа да се сдържи. Влезе на пръсти в стаята й, за да я погледа. После безшумно се върна в салона. Касиди много приличаше на майка си. Но Джак не искаше да се нуждае от нея така, както се нуждаеше от Лана. Щеше ли да понесе още един такъв удар?

Джак беше убеден, че е спечелил Касиди с една-единствена целувка. Можеше да я притежава още тази нощ, но желаеше душата и сърцето й. Искаше тя да му вярва и да разкрие пред него най-съкровените си мисли.

Нещо у нея го бе развълнувало. Касиди притежаваше сърцето му. А намеренията му бяха съвсем различни.

Всъщност не ставаше дума за лични взаимоотношения, а само за бизнес. Той притежаваше четирийсет и два процента от акциите на „Дезмънд Филмс“, а студията представляваше петдесет процента от „Колосал“. Отначало Джак бе решил да спечели пълен контрол върху „Дезмънд Филмс“, изтръгвайки я от Роджър Търмейн. Заради Лана. Това беше единствената му мотивация да работи с Търмейн. Но сега Роджър беше стар и болен и беше очевидно, че синът му Джонатан не може да ръководи компанията. Но Джак не бе предполагал, че Касиди Инглиш ще бъде фактор в играта.

„Колосал“ вече беше сила, с която всички в индустрията трябваше да се съобразяват. И ако поемеше пълния контрол над „Дезмънд Филмс“, Джак щеше да бъде неудържим.

За да се осъществи планът му, всички бариери трябваше да бъдат премахнати. Той трябваше да спечели сърцето на Касиди… и да забрави Лана.

Все още бе обсебен от нея. Любовта на младостта му. Лана беше негов наставник, пътеводна звезда, която го вдъхновяваше. Майката, а сега дъщерята. И двете бяха пламенни, вълнуващи и трудно контролируеми. И двете го правеха безсилен, дори покорен. Силното му влечение към Касиди го караше да поставя под въпрос мотивите си. Играта почти бе приключила. И това беше хубаво. Защото той нямаше да издържи още дълго. Твърде много сили и време му трябваха.

Планът му вървеше безупречно. Оставаше да нанесе решителния удар — да превземе „Дезмънд Филмс“.