Виктория Готи
Последен кадър (3)

Втора глава

Десетгодишната Челси Хътън лежеше неподвижно под колосаните болнични чаршафи и наблюдаваше как венецианските щори потрепват от ветреца. Тя изреди наум азбуката отзад напред, за да заглуши напевния глас на свещеника.

Челси сведе очи, избягвайки вторачения поглед на майка си, коленичила до леглото й и сключила ръце на гърдите си.

Отец Том повтори думите на причастието, този път по-твърдо, и допря нафората до устните й.

Челси отвори уста, за да я поеме. Надяваше се, че майка й не забеляза тръпката, която премина през тялото й. Тя отново започна да изрежда наум буквите на азбуката, за да заглуши гласовете, онези, които не искаше да чува. Отец Том продължи да говори напевно, произнасяйки специални молитви за изцеление.

— Челси — рече мама, — благодари на отец Том, че дойде да те види и да се помоли за теб да бъдеш в Божиите ръце утре сутрин, когато те оперират.

На челото на момиченцето изби пот. „Не им позволявай да видят това“ — помисли тя, пое въздух едва-едва и прошепна:

— Благодаря, отче.

Но Челси знаеше, че нафората, виното, църквата, свещеникът и молитвите няма да я спасят.

Тя се опитваше да бъде добро момиче, но гласовете в главата й говореха ужасни неща. Имаше чувството, че две гигантски ръце притискат слепоочията й.

Вчера сутринта, преди да постъпи в болницата, докато мама сресваше косите й, гласовете наричаха майка й с ужасни имена. Това я ядоса и Челси грабна лекарствата от шкафчето в банята, запокити ги към огледалото и го строши на хиляди парченца.

Изпита срам и вина. Понякога маниакалното й състояние продължаваше няколко дни, сетне тя изпадаше в мрачно настроение и се чувстваше ужасяващо самотна.

Главата на Челси не беше единствената увредена част на организма й. Тя беше родена със „слабо сърце“, както се изразяваше майка й. Мария непрекъснато повтаряше, че едва не е умряла, докато я е раждала. И е Божи дар, че още е жива. Но щом Господ беше толкова добър и обичлив, защо животът е тъй мъчителен? Защо мама трябва да работи толкова много? Защо имаха толкова малко?

Домът им беше оскъдно обзаведен апартамент с една спалня, намиращ се на първия етаж на неугледна жилищна сграда в Източен Лос Анджелис, където живееха само латиноамериканци. В малката кухня имаше шумен хладилник, стара печка само с два работещи котлона, два разклатени дървени стола и маса, покрита с мушама на карета. Във всекидневната, осветена от една-единствена крушка, имаше протрит диван, където спеше мама. Пред него бе сложен черно-бял телевизор. Спалнята, стаята на Челси, бе обзаведена с издраскано бюро и разнебитено легло, подарено на отец Том от семейство енориаши. Децата им бяха пораснали и те го бяха дали на църквата, за нуждаещите се.

Челси се чувстваше неудобно, че хората ги мислят за нуждаещи се, но такава беше истината.

* * *

Мария Хътън работеше като прислужница на господин Патрик. Повечето прислужници и децата им живееха в именията на работодателите си, в бунгала или пристройки, но мама смяташе, че само мексиканците и чернокожите правят така, затова не напускаше едностайния апартамент въпреки хлебарките, ръждясалите водопроводни тръби, вечно разбитата ключалка на външната врата, съседите и квартала, в който Челси не смееше да се разхожда сама дори през деня.

Мама често я водеше в къщата на господин Патрик, докато миеше тоалетните и пода и чистеше камината. Къщата на господин Патрик се намираше в покрайнините на Бевърли Хилс и не беше голяма, затова Челси знаеше, че той не е известна личност, каквито бяха хората във филмовите списания, които съседката им, госпожа Гонзалес, вечно четеше. Когато мама се забавеше, Челси чакаше при госпожа Гонзалес, вместо да стои сама вкъщи.

Но за разлика от господин Патрик, Челси щеше да стане известна.

* * *

Когато я обземеше повишено настроение, Челси затваряше очи и си представяше колко различен ще бъде животът й. Навършеше ли петнайсет години, тя щеше да си наеме импресарио, както бе направила сестрата на съученичката й Анджела Клементи. Останалото щеше да бъде лесно. Челси обичаше да играе роли и с лекота пресъздаваше различни настроения. Та нали точно това правеха актрисите? Скоро щеше да се сбогува с хлебарките и жалките дрехи, които трябваше да взима от магазина на Армията на спасението. Където и да отидеше, всички щяха да я познават и щеше да живее в голяма къща в центъра на Бевърли Хилс и да има целодневна прислужница. И иконом. И шофьор.

Сетне повишеното настроение преминаваше и Челси си спомняше, че бащата на Анджела Клементи е директор на киностудия. А Челси дори нямаше баща. Гласовете в главата й започваха да викат. Тя загубваше сили или изпадаше в ярост и крещеше. Затова удари в окото Анджела Клементи. Не можа да се въздържи. Защо всички имаха толкова много, а Челси и майка й — толкова малко?

* * *

Отец Том размаха дългите си кокалести пръсти над главата на Челси и я прекръсти.

— Господи, благослови това дете, майка й и дома им и го пази от…

„Само какви глупости дрънка тази торба с лайна“ — каза странният глас в главата й и Челси разбра, че я обзема гняв.

„Какъв дом? Онзи скапан апартамент е само една гадна дупка!“

— Злото, което обгражда всичко…

„Какво зло? Има ли духове и демони? Наистина ли дяволът живее в мен, мамо?“

— Предпази ни от…

„От какво? От гладна смърт? От замръзване в неотопления апартамент?“

— Ние ще продължим да бъдем твои верни ученици. Ще обичаме и ще съхраним…

„Защо не обикнеш някой мъж, мамо? От години дори не си разговаряла с мъж. Не е ли крайно време да го сториш?“

— Амин.

„Или може би ще ме опазиш само с мисли?“

Молитвата свърши. Челси облегна глава на възглавницата и затвори очи. Сега започна водопадът от въпроси и всеки въпрос я доближаваше все повече до изблика на гняв.

Защо нямаха пари? Защо мама не можеше да си намери свястна работа, вместо вечно да чисти чуждите къщи? Защо мама не можеше да бъде като другите жени, които вечер седяха пред блока, пиеха кафе и клюкарстваха? Челси искаше в събота вечер майка й да се издокара и да излезе. Къде беше баща й? Кой беше баща й?

Челси знаеше отговора на този въпрос. Тя беше извънбрачно дете. Според клюките, баща й можеше да е всеки един от четиримата мъже, които Челси познаваше.

На младини Мария Хътън беше онова, което повечето хора наричат момиче на повикване, компаньонка, и от време на време получаваше малки роли във филми с нисък бюджет. Челси беше случайна грешка, но и отрезвяващо пробуждане. Тогава майка й се обърна към Бога, за да пречисти душата си и да моли за прошка.

Челси се опитваше да бъде добро момиче, да вярва в Бога и да спазва ритуалите, но това не беше лесно, особено след като отец Том я плашеше толкова много. За Челси ставаше все по-трудно да ходи на църква с майка си четири пъти в седмицата, да се изповядва в събота и всяка вечер да казва молитви в малката си стая. Тя не вярваше, че душата й някога ще се пречисти. Отвори очи и погледна майка си.

— Молих се за пари, мамо. За много пари. За да можем…

— Мълчи, Челси — строго я прекъсна Мария. — Никога не искай от Господ материални неща.

— Но, мамо, аз исках…

— Не можеш да почиташ Господ само когато и както ти изнася, Челси. Ти се нуждаеш от Неговата помощ.

— Майната му на твоя Господ! Майната ти и на теб! — изкрещя Челси.

Тъмносините й очи искряха. Маниакалната енергия разпалваше гнева й.

Мария удари с длан по металното нощно шкафче толкова силно, че едва не го събори.

— Не разбираш ли, Челси? Ти трябва да се молиш да имаш сили, за да се пребориш с болестта си.

Челси се вцепени. Почувства, че лицето й се зачервява. Сърцето й щеше да изскочи. Страхуваше се да помръдне. Разумът й казваше да не говори, да кимне послушно и да се извини, но душата й беше на друго мнение.

Челси Хътън беше убедена, че един ден Господ ще я чуе. И тогава Челси ще напусне апартамента, без да поглежда назад.

Но не и днес. Тя почувства пронизваща болка в сърцето. Кожата й стана студена и лепкава. Опита да нормализира дишането си. После изгуби съзнание.

Когато медицинската сестра дойде, Челси вече се бе свестила и макар и сънена и немощна, изглеждаше нащрек. Сестрата установи, че пулсът и дишането й са равномерни.

Предстоящата операция беше сериозна. Челси осъзна, че Господ я наказва. Тя вероятно умираше, както бе казала мама. Надяваше се, че Господ не долавя страха й.

* * *

— Доктор Гарон, викат ви в трета операционна зала…

Екипът вече се бе събрал. В залата имаше три медицински сестри, двама кардиолози, анестезиолог. Доктор Фил Гарон, виден сърдечен хирург, известен с щедростта си към бедните деца, щеше да извърши операцията.

Разрезът вече беше направен. Хирургът сръчно разтвори перикарда.

— Ето го проблема — каза той и погледна изпитателно всеки член на екипа, за да се увери, че го разбират, сетне посочи силно увредената област върху предната стена на сърцето.

Доктор Гарон отмести поглед встрани и се съсредоточи. Когато вдигна глава, в очите му се четеше несигурност. Младите пациенти винаги се крепяха на ръба между живота и смъртта, когато стигнеха до него. Обикновено той вярваше в успеха си, но това момиченце едва ли можеше да бъде спасено. Недохранване и мизерия. Децата плащаха за това със здравето си. Но Гарон трябваше да опита.

— И така, да започваме…

* * *

Лекарят не погледна майката, докато прекосяваше чакалнята, за да й каже какво е станало в операционната зала. Забеляза, че някога е била красива, но самотният й живот и отглеждането на болнавото дете я бяха съсипали. Жената беше облечена в стари дрехи — избеляла морскосиня рокля с окъсана, пожълтяла якичка, несъмнено от магазин за дрехи втора употреба. В шкафчето на доктор Гарон имаше черен панталон „Брукс Брадърс“ и кашмирен пуловер. Той се засрами, че има толкова много.

— Защо не ме поглеждате? — попита Мария Хътън. — Жива ли е?

Хирургът я погледна в очите.

— Дъщеря ви е боец. Ще живее.

Той се намръщи и извади очила от джоба на зелената си престилка, сетне прочете доклада, който му бе дала медицинската сестра. Стигна до края и започна отначало.

Имаше нещо странно. Гарон продължи да търси, после се обърна към Мария.

— Госпожо Хътън, казахте, че кръвната група на дъщеря ви е А-положителна.

— Да, точно така.

Той поклати глава.

— Разбираемо е да допуснете такава невинна грешка, като се има предвид стресът, който преживявате.

— Не — възрази тя и предизвикателно вдигна брадичка. — Не съм направила грешка. Кръвната група на Челси е А-положителна.

— Лабораторните изследвания преди операцията показват, че е нулева отрицателна. Трябва да си го запишете. Може да се окаже важно, ако Челси се нуждае от кръвопреливане. Ако разчитах единствено на информацията, която вие ни дадохте, щяхме да направим ужасна грешка. Слава богу, една от сестрите беше взела изследванията на кръвта на Челси.

Мария поклати глава.

— Не, докторе. Знам, че тя има болно сърце, откакто се е родила. Нали съм й майка. Сигурна съм. Кръвната й група е А-положителна. Пазя всички документи от раждането й. Ще ви ги донеса, за да ги видите с очите си. Лаборантите ви са сбъркали.

— Не, госпожо Хътън. Убеден съм, че изследванията са точни. Няма грешка. Накарах лаборантите да ги направят два пъти. Апаратурата ни е нова и абсолютно прецизна. Повечето лаборатории не са оборудвани с такива модерни технически средства. Кръвната група на Челси със сигурност е нулева отрицателна.

На лицето на Мария се изписа недоумение и шок. Доктор Гарон я хвана за лакътя и я заведе до най-близкия стол. И после хвърли бомбата.

— Докато планирахме как да се справим с увреждането на сърцето й, трябваше да направим множество изследвания, за да видим какво е състоянието й. После сравнихме резултатите с вашите кръвни проби. Не ми е лесно да ви го кажа, госпожо Хътън, но не е възможно Челси да е ваша дъщеря.