Виктория Готи
Последен кадър (5)

Четвърта глава

„Ексцентричната маймуна“, моден танцов клуб, сгушен в хълмовете на Холивуд, беше твърде оживен за четвъртък вечер, но Челси Хътън не чуваше шума на тълпата и силната музика. Тя седеше на високо столче до бара и наблюдаваше танцуващите — директори на музикални къщи, кинопродуценти, манекени, филмови звезди и отегчени съпруги от Бевърли Хилс. Обичайните посетители. Оскъдното осветление ги превръщаше в нереални, гърчещи се очертания. Челси имаше чувството, че се намира между два свята.

Отпи от чашата с водка и мартини, която барманът сложи пред нея. Не си спомняше дали това е третото, или четвъртото й питие. Както казваше покойният й съпруг Едуард Пол Кинкейд, за жена Челси носеше доста. Тя знаеше, че лекарствата я предпазват от нежеланите ефекти на алкохола, но не бе споделяла този факт с Едуард. Той нямаше да разбере.

Единственото, което Едуард разбра, беше, че Челси се нуждае от него. Беше двайсет години по-възрастен от нея, скучен и ревнив. Беше логично тя да изпита усещането, че от плещите й е паднал огромен товар, когато Едуард почина. Но той наистина й липсваше. Ако не друго, тя никога нямаше да забрави, че Едуард я спаси от безсъдържателния живот на манекенка, актриса в евтини филми и компаньонка. Челси бе успяла да се махне от пълния с хлебарки апартамент в Източен Лос Анджелис, но когато се запозна с Едуард, не бе стигнала по-далеч от едностайно жилище в Западен Холивуд, на булевард „Санта Моника“.

Всеки друг би бил доволен да живее удобно с парите, спечелени от епизодичните ангажименти, но не и Челси. Тя искаше повече. Много повече. Искрено вярваше, че единственото, от което се нуждае, е достъп до ярките прожектори на Холивуд. После щеше да се справи сама.

Едуард й осигури този достъп, но в същото време я научи да живее в разкош.

Запознаха се на луксозния кораб „Ледената принцеса“, който пътуваше от Калифорния до Беринговия проток. Челси беше компаньонка. Едуард бе овдовял наскоро. Не й беше трудно да го оплете. След две прекрасни седмици в Тихия океан той обеща, че ще я обича до края на живота си, и двамата се върнаха в Лос Анджелис.

Не можеше да повярва в какъв лукс бе свикнал да живее Едуард — от огромната къща в Бел Еър до кремавото бентли. Пренесе се в живот, какъвто не си бе представяла. Едуард беше наследник на много богата фамилия.

Той я прие в дома си, отрупа я със скъпи подаръци и й показа своя свят. Челси бързо се приспособи към него. Наред с другия бизнес, Едуард беше собственик на една от най-големите агенции за манекени в страната. Той незабавно я запозна с най-видните фотографи в Лос Анджелис и Ню Йорк, които й направиха страхотни снимки. Не след дълго Челси излезе на модния подиум. Ново лице, възбуждаща и прелъстителна. На ревютата винаги беше елегантна и грациозна. Всяка снимка беше стъпка към филмовия екран.

Когато Едуард почина, тя бързо научи, че той притежава съвсем малък дял от агенцията за манекени и си е позволявал лукс само защото наскоро е продал застраховката си „Живот“. Едуард отдавна бе пропилял парите от наследството си. Преди три месеца банката ипотекира къщата й. Челси отново остана без средства, сама с дъщеря си Изабел.

Присви очи и огледа бара и дансинга. Ниският дебел мъж със силен акцент още я гледаше и се надяваше тя да промени решението си и да приеме предложението му за почерпка и може би за танц. Челси се престори, че не забелязва хлътналите му тъмнокафяви очи, и отчаяно потърси с поглед Джо, Том или Майк. Взе чашата си, повъртя я между пръстите си, после жадно изпи остатъка от питието си.

Не беше в стихията си. Тя бе светска жена и това личеше от съвършената й прическа, скъпия костюм от „Армани“ и италианските обувки за хиляда долара. Но посещението й в „Ексцентричната маймуна“ означаваше да се отърси от облика си на дама. Обичаше пикантните преживявания и разнообразието и можеше с лекота да се приспособи във всяка среда. Освен това имаше слабост към хубавите мъже.

— Е, видя ли някой щастлив кандидат? — попита Тина, посредствена актриса, която неизменно се появяваше там, където беше Челси.

Тина беше ужасно досадна и Челси се запита как така блондинката винаги знае къде да я намери.

— Боя се, че тази вечер не ми провървя — отговори Челси, като внимаваше да не фъфли.

После стана от столчето, извади от чантата си банкнота от петдесет долара и остави обичайния щедър бакшиш. Едуард я бе научил, че една дама никога не трябва да пие толкова много, че да забравя обноските си.

Леко замаяна, Челси излезе от страничния изход на клуба, където беше паркингът.

И тогава го видя. Беше се облегнал на капака на мерцедеса си и се усмихваше.

Когато я погледнеше по този начин, тя беше готова да направи всичко за него.

През последната година от живота си Едуард се бе затворил в себе си. Изабел беше единствената й компания. Челси бе свикнала да се прави на заета и понякога раздаваше покани за светски събития на паркингите пред киностудиите, където бе изиграла няколко незначителни, но незабравими за нея роли. Тя търсеше някого и нещо, без да знае какво, когато се появи мъжът с неописуемите очи и поразителната усмивка.

Докато се приближаваше към колата му, Челси вече усещаше устните и ръцете му, които се плъзгаха по тялото й.

— Качвай се — каза той.

Тя не се нуждаеше от нищо повече.

— Кога пристигна?

— Тази сутрин.

— Как разбра, че съм тук? — прошепна Челси.

— Ти си човек с навици. Не беше трудно да се досетя.

Той се облегна на колата и се вторачи в дългите й крака с бронзов загар. Тя се усмихна. Очакването беше по-възбуждащо от самия секс.

Докато се настаняваше на предната седалка на мерцедеса, Челси забеляза вестника на таблото. Заглавието на първата страница гласеше: „БОГАТ, ПРОТИВОРЕЧИВ ДИРЕКТОР НА КИНОСТУДИЯ ПОЛУЧАВА СЪРДЕЧЕН УДАР“. Отдолу имаше черно-бяла снимка на Роджър Търмейн отпреди две седмици, когато за последен път се бе появил на публично място.

Челси имаше чувството, че през тялото й преминава електрически ток.

— Какво има, Челси? — загрижено попита мъжът.

Тя не отговори. Сърцето й биеше до пръсване, беше й трудно да си поеме въздух.