Виктория Готи
Последен кадър (17)

Шестнадесета глава

Роджър и Джеймс седяха един до друг край дългата банкетна маса в трапезарията за гости в „Шепнещи ветрове“. Бяха само двамата. Пред тях имаше богато угощение — омари, агнешко, спанак с чесън, суфле от зеленчуци и вдигащ пара хляб.

Роджър побутваше храната с вилицата си. Опитите да поведат разговор бяха безуспешни.

— Какво има? — попита Джеймс. — Защо си толкова мълчалив?

Роджър сви рамене.

— Не знам.

Двамата приятели довършиха вечерята, без да разговарят.

Прислужницата донесе поднос с кафе, сметана, кейк, плодове и две пури.

— За мен без сметана — каза Джеймс.

Роджър отказа да вземе десерт и рече:

— Само кафе, ако обичаш.

На Джеймс не му се нравеше как върви вечерята. Не бе виждал Роджър толкова унил, откакто Лана почина. Това сигурно се дължеше на факта, че Търмейн бе напуснал „Дезмънд Филмс“. Роджър бе свикнал да има много работа. Беше неуморен. Смъртта на Лана го преобрази. Само Джеймс знаеше колко много страда приятелят му и се лишава дори от срещи с дъщеря си. Търмейн бе решил да види детето си едва след като се реваншираше за онова, което тя трябваше да преживее след убийството. Джеймс не беше съгласен с него, но това беше начинът Роджър да се справи с мъката си.

Търмейн беше неузнаваем. Това беше страшно. Може би беше вярно, че характерът на човека се променя след прекаран сърдечен удар. Болестта убиваше по множество различни начини. Както и старостта. Джеймс се почувства потиснат. Тази вечер огромната къща беше студена и тъмна, а тишината — непоносима. В камината бумтеше огън, но топлината на пламъците не се усещаше в хладната стая.

— Джонатан и Касиди трябваше да бъдат тук. Какво, мислиш, че се е случило? — попита Роджър, който се бе вторачил в пламъците. Погледът му беше унесен.

Джеймс наведе глава.

— Сигурно е възникнало нещо.

— Джонатан е ясен. Но Касиди държи на думата си. Тя вече трябваше да е тук.

Търмейн взе телефона и набра номера на киностудията. Отговори му телефонният секретар на Касиди. Той затвори, отмести настрана чинията си и стана.

— По дяволите! Защо не ме слуша? Искам само да изпълнява указанията ми.

Рентру реши, че е най-добре да не казва нищо. На вратата се позвъни и двамата подскочиха. След миг в стаята влезе Рей. Загриженото й изражение подсказа, че нещо не е наред.

— Дошъл е един полицай, господин Търмейн. Иска да говори с вас.

— С Касиди ли се е случило нещо? — уплашено попита Роджър.

— Не. Джонатан е катастрофирал.

Роджър пребледня и седна.

— Няма му нищо. Само драскотини и охлузвания. Карал е с превишена скорост и в нетрезво състояние. Така каза полицаят. Джонатан е добре, но се боя, че момичето, което е пътувало с него, е мъртво.

Джеймс затвори очи. Догади му се и изпита отчаяние, но положи усилия да се овладее.

— Полицаят иска да говори с вас, господин Търмейн — повтори Рей. — Загиналото момиче е дъщеря на сенатора Уилямс.

* * *

Касиди работи до късно. Очакваше, че Рудолфо ще се отбие в кабинета й и ще я покани на вечеря. Погледна часовника си. Вече беше осем, а от него нямаше и следа. Касиди предположи, че той още се цупи заради участието на Челси във филма в ролята на Офелия.

Ели й донесе графика за следващия ден, но Касиди не можеше да се съсредоточи. Рудолфо бе казал: „Ако Хътън остане, аз напускам“. А Джак бе заявил: „В такъв случай предлагам да започнеш да му търсиш заместник“.

Ако Рудолфо напуснеше, Касиди нямаше да има време да избира и щеше да се наложи да вземе който и да е на неговото място. И пак щеше да има проблеми със снимачния график. Рудолфо работеше много бързо и пестеше бюджета.

Преди известно време Касиди беше щастлива, че Рудолфо е дошъл, но сега започнаха да я измъчват съмнения. Трябваше да намери начин да накара единия от двамата да промени решението си. Джак обаче беше твърде упорит и себичен. Тя поклати глава. Не. Кавели държеше всички карти, филмът, парите и студията бяха негови. Пък и намирането на заместник на Рудолфо щеше да им отнеме седмици. А Касиди нямаше намерение да загуби облога си с Джак. Тогава трябваше да убеди Рудолфо. Той би направил всичко, ако тя му дадеше малко надежда. Касиди не обичаше да манипулира хората, но критичният момент изискваше крайни решения.

Тя взе телефона и се обади в апартамента на Рудолфо.

— Ало?

— Трябва да поговорим, Рудолфо. Склонна съм да направя компромиси.

— Успокой се, Касиди. Нещата не са толкова зле.

— Не мога да ти позволя да се откажеш от филма. Необходим си ми. Кълна се, че ще накарам по някакъв начин Джак да размисли.

Последваха няколко секунди мълчание, после Рудолфо каза:

— Виж какво, Касиди, може би прибързах с оценката си. Госпожа Хътън ще бъде прекрасна Офелия. Хайде да й дадем възможност.

— Сигурен ли си? Днес следобед беше категоричен. Какво те накара да промениш решението си?

— Много мислих по въпроса. Не искам да те изоставям. Аз съм добър режисьор. Ще я накарам да играе както трябва. Убеден съм в това. — След кратка пауза той добави: — Нали сме екип?

Касиди беше сигурна, че има и нещо друго. Тя въздъхна и каза:

— Благодаря. Длъжница съм ти.

— Наспи се добре. Ще се видим утре сутринта.

* * *

Челси лежеше в единия край на огромното легло. Беше скръстила ръце зад главата си. Дългата бежова нощница „Диор“ беше подарък от Джак. Хрумна й, че е подходящо да я облече, докато „общува“ с мъжа, който можеше да й даде достатъчно информация, за да задоволи Джак. Тя протегна ръка и погали голия гръб на Рудолфо, който говореше с Касиди по телефона. После отново напълни чашата му с шампанско.

— Всичко наред ли е? — попита Челси.

Рудолфо отпи голяма глътка, сетне потопи пръст в шампанското и напръска гърдите й.

— Сега вече да.

* * *

Касиди излезе от студията в девет и половина. Беше капнала от умора. Докато вървеше към колата си, видя, че кабинетът на Джак още свети. Черният му мерцедес беше на запазеното място на паркинга. Хрумна й да се върне и да му каже, че Рудолфо е променил решението си, но после се отказа. Този въпрос можеше да почака до сутринта.

Касиди седна зад волана на лъскавото черно порше — служебна кола, дадена й от студията — и потегли.

— Приятен път, госпожице Касиди — широко се усмихна Сам.

Тя кимна.

* * *

Той я наблюдаваше как върви към колата си. Черните й коси блестяха на ярката светлина на лампите около паркинга. Беше изключително красива. Тя се качи в черния си автомобил и потегли. След пет минути той тръгна към кабинета й.

Влизането там беше по-лесно, отколкото предполагаше. Ключалките на вратите бяха стари и се отвориха с кредитна карта. Той застана в средата на голямото, хубаво обзаведено помещение и се замисли откъде да започне.

Жената явно беше важна клечка, съдейки по скъпите мебели в кабинета й. Жалко, че някой си правеше труда да навреди на такова прелестно създание. Но той не влагаше чувства в задачите си. По дяволите, парите бяха достатъчно много, за да позволи на чувствата да му попречат. Той беше наемен убиец и имаше мисия. Човекът, който го нае, беше много предпазлив и потаен за детайлите. Споразумяха се по телефона. Парите бяха изпратени на банковата му сметка. Не се срещна с поръчителя.

Той свали брезентовата чанта от рамото си, дръпна ципа и извади малък фотоапарат и кожени ръкавици. Сложи си ги и се залови за работа, преравяйки папките на бюрото й. Засне всички документи, отнасящи се до проекта на име „Опасни намерения“, и прибра фотоапарата в чантата. После сложи миниатюрен чип в слушалката на телефона. Накрая излезе в коридора, извади клетъчен телефон и набра номера, който му бяха дали.

— Готово. Снимките са у мен. Сложих подслушвателното устройство. Веднага ще ви изпратя документите по факса, както се разбрахме.

Зачака отговор, но чу само дишане от другия край на линията, затова продължи:

— Изглежда дамата смята да заснеме целия филм в киностудията. Пръскат милиони за декори. Почти са готови.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза гласът от другия край на линията.

* * *

Беше през седемдесетте години. Шеметни времена. На мода беше дискомузиката. Холивудските барове бяха пълни със стотици подражатели на Джон Траволта. „Би Джийс“ бяха на върха с феноменалния си успех в „Треска в събота вечер“. Войната във Виетнам бе свършила. Никсън беше изгонен от поста си. Издигаха се величия като Спилбърг и Гефен.

Денем той ходеше в театралната трупа „Актьори от Западното крайбрежие“, а нощем се забавляваше в дискотеките. Мадамите му се лепяха като мухи на мед. Някои от по-възрастните — богати вдовици и отегчени жени, чиито бивши съпрузи плащаха скъпо, за да се разведат — дори му даваха пари, за да ги придружава на официални вечери и други светски събития. Той водеше двойствен живот и това му харесваше. Крайностите бяха вълнуващи. Денем той учеше усилено, усъвършенстваше сценичното майсторство и сърдечно общуваше с колегите и преподавателите.

Благодарение на онези нуждаещи се възрастни дами той имаше повече пари, отколкото, ако само играеше на сцената. Имаше много прослушвания. Той бе участвал в няколко филма. Приеха го в гилдията на актьорите. Беше поел по пътя към славата.

И не преставаше да се чуди как човек като него може не само да се издигне, но и да забрави трудните времена и насилието. Ню Йорк, пиянските гуляи на баща му, унизителните домове на осиновителите, шумната, противна тълпа във „Валънтайн“ бяха безвъзвратно изчезнало минало. Наивното, дрипаво хлапе, което крадеше от уличните търговци и биеше пияници за развлечение, отдавна беше мъртво.

Предишният му живот беше само спомен. Холивуд беше страна на надеждата, обещанията и мечтите. Той знаеше какво иска и как да го получи.

В един град, където силните поглъщат слабите, той се присламчи към победителите, като Марджъри Хилър, двайсет и пет годишна, страстна, но отстъпчива, смела, но стеснителна. Запознаха се на представлението на „Хамлет“ на „Актьори от Западното крайбрежие“. Тя беше омъжена за известен европейски режисьор, но това не му попречи да я смае със сексуалността, мъжествеността и чара си. Когато Марджъри му съобщи, че ще остави режисьора заради него, той я убеди да не го прави. Любовта им била деликатна и не се нуждаела от сътресения.

„Актьори от Западното крайбрежие“ се състоеше от две групи — „Витрина“ и по-опитните — „Ателие“. Той се придържаше към „Ателие“. За съжаление медиите отразяваха проявите само на „Витрина“. Но той имаше план. „Ателие“ се готвеше да представи „Трамвай Желание“. Щяха да я играят през целия сезон. Ролята на Стенли щеше да изпълнява един млад актьор, Ричард Гиър. Той помоли Марджъри да покани съпруга си и игра отлично. На другия ден тя му се обади.

— Хюбърт много те хареса. Иска да участваш в новия му филм. Ролята не е голяма, но като начало е добра.

И така започна успешното му изкачване по холивудската стълбица.

Два месеца по-късно той сложи край на връзката си с Марджъри.

Щеше да стане най-голямата звезда, която Холивуд бе виждал. Поне такъв беше планът му.

* * *

Веднага щом Касиди мина през портата, напрежението от деня намаля. Въпреки лошите спомени и носталгията, сега „Шепнещи ветрове“ беше домът и убежището й. Тя паркира между мерцедесите на баща си и на Джеймс Рентру. Докато слизаше от колата, Касиди погледна часовника си и се запита защо Джеймс е останал толкова до късно.

В същия миг си спомни, че бе обещала да вечеря с баща си. Той сигурно беше ядосан. При това с основание.

Как можа да забрави? Но Касиди беше погълната от работата върху филма му и не се сети за вечерята.

Всъщност тя се надяваше, че ще прекара вечерта сама в стаята си. Трябваше да прегледа поправките в сценария, докладите от проучванията за местата за евентуални външни снимки и може би да си почине. Но сега за това не можеше да става и дума. Касиди пое дълбоко въздух и влезе.

Бе сигурна, че Джеймс ще бъде единодушен с Роджър. Наистина ли баща й искаше Касиди да оглави бизнеса му, да довърши шедьовъра му и да отиде на вечеря в шест? Тя се подготви за лавината от въпроси, които Роджър щеше да й зададе за „Опасни намерения“. Как е бюджетът? А графикът? Сработват ли се актьорите? Всички неща, които се бе опитала да оправи през последните петнайсет часа.

Касиди отново пое дълбоко въздух и чу, че Джеймс и Роджър спорят. Тя се промъкна покрай кабинета и се качи по стълбите, но чу, че Рей плаче в стаята си. Отвори вратата и видя, че Рей е коленичила, ридае и се моли. Приближи до нея и я прегърна.

— Какво има, Рей?

— Джонатан е катастрофирал.

Касиди ахна.

— Как е той?

Рей й разказа всичко — напиването на Джонатан, ужасния инцидент и смъртта на момичето, дъщеря на сенатора.

Касиди остана потресена. Поведението на заварения й брат беше безразсъдно и гибелно. Рано или късно трябваше да се случи нещо трагично.

— Татко се нуждае от мен.

— Не — възрази Рей. — Остави го. Джеймс е с него. Дай му време до сутринта. Шокът още не е преминал.

* * *

Касиди се прибра в стаята си и се съблече, после облече удобния си халат и седна зад бюрото.

Но колкото и да опитваше, не можеше да се съсредоточи върху документа пред нея. Джонатан. Момичето. Снимачният график. Какво преживяваше семейството й? Този път Джонатан наистина бе прекалил. Но тя беше убедена, че не изпитва угризения. Всъщност вероятно още беше твърде пиян, за да съзнава какво е направил.

Откакто бяха деца, Джонатан използваше богатството и връзките на баща си, за да се избавя от последиците от безразсъдството си. Парите можеха да купят всичко и всеки и безметежното съществование на Джонатан беше доказателство за това. Той никога не плащаше за щетите, които причиняваше.

Смъртта на момичето щеше да бъде потресаваща новина. Но Касиди беше сигурна, че до сутринта щеше да бъде само спомен. Поредната трагедия в аналите на фамилната история на Търмейн.

Трагедия. Колко пъти бе чула тази дума, откакто майка й беше убита? Мисълта предизвикваше ужасни спомени. Касиди се облегна назад и затвори очи. Тази нощ нямаше лесно да намери покой, колкото и да копнееше за сън.

От коридора долу се разнесе шум, после гласът на баща й. Сърцето й заби като обезумяло. За пръв път, откакто беше малко момиче, Касиди запуши уши.

* * *

— Мамо, красива ли съм като теб?

На десетия си рожден ден Касиди стоеше пред огледалото и се възхищаваше на копринената рокля с дантели, която майка й бе подарила сутринта.

Мама се усмихваше за пръв път от няколко дни. Дъхът й още беше с онзи странен мирис на мента, а очите й бяха широко отворени и някак изцъклени, но изглеждаше щастлива. Тя се суетеше край Касиди, която се радваше на вниманието. Отчаяно искаше майка й да я прегърне, но Лана каза, че ще измачка роклята й и ще развали прическата й.

— Готово — прошепна мама. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ти си най-красивото момиче на света.

Касиди се усмихна и я прегърна. Роклята и прическата не я интересуваха. Тя жадуваше за сигурността и утехата на майчините обятия.

— Къде си, Лана? — отекна в коридора гласът на баща й.

Майка й мигновено се преобрази. Лана затвори очи, наведе глава и отчаяно прегърби рамене, после бързо излезе.

Баща й започна да крещи, майка й заплака. Касиди запуши уши, за да не чува шума. За миг настъпи тишина. Баща й застана на прага на стаята й, но Касиди не видя лицето му. Някъде се тресна врата и тя отново чу гневния глас на баща си и риданията на майка си. Ужасена, Касиди изтича в скривалището си.

* * *

Касиди се стресна и отвори очи. Сигурно бе задрямала и й се причуваха стенания. Луната осветяваше стаята й, а вятърът с мирис на дъжд развяваше завесите. Приближи до прозореца и го затвори. После отново легна, но дълго се въртя в леглото.

Постепенно тялото й се отпусна и тя се унесе, но отново чу риданията.

Този път стана, облече халата си и излезе от спалнята. Коридорът беше тих, но риданията в далечината продължаваха. Стори й се, че идват от тавана. Отвори старата дървена врата и бързо изкачи стъпалата.

Таванът беше с площ шестстотин квадратни метра. Стените бяха облицовани с ламперия. Подът бе застлан с овехтял персийски килим.

В средата на помещението имаше дълга дървена маса с две пейки, направени специално за деца. Като дете Касиди играеше там, когато навън валеше. Щом кавгите между родителите й станаха много ожесточени, скривалището й на площадката на спираловидното стълбище не беше достатъчно сигурно и тя бягаше на тавана. Понякога стоеше там с часове и чакаше караницата да утихне.

В ъгъла бяха струпани купчина кашони. Касиди се приближи до тях и започна да преравя съдържанието им. Всички вещи принадлежаха на Лана. Несесерът й, писма, книги, рамки от снимки.

Касиди видя чанта, пълна с вечерни рокли. Майка й обичаше синьото, особено тъмните нюанси, които подхождаха на очите й. Изведнъж я лъхна любимият парфюм на Лана. Ефектът беше зашеметяващ.

Касиди отвори друг кашон и видя накити. Отмести ги настрана и извади дървена кутия с месингова плочка, на която бяха гравирани инициалите „Л. Т.“. С треперещи ръце Касиди вдигна капака. Дневникът на майка й.

Тя го притисна до сърцето си и се приближи до прозореца, отмятайки паяжините. Студеният дървен под смрази петите й. Изведнъж изпита желание да бъде където и да е другаде, но не и там. Касиди тръгна надолу по стълбите и отново чу риданията.

— Помощ… Помощ…

Този път звукът не бе приглушен. Думите смразиха кръвта й. Виковете идваха от тъмната ниша зад вратата. Касиди застана неподвижно. Воплите спряха и настъпи тишина.

Касиди видя, че стените са облепени със снимки на Лана. Нишата беше превърната в нещо като музей, светилище. Накъдето и да погледнеше, Касиди виждаше прекрасното лице на майка си и тъжните сини очи.

Касиди прокара пръсти по фотографиите, за да избърше тънкия слой прах.

Приближи, за да ги разгледа по-добре, и стъпи върху пожълтял дантелен чаршаф. Едва сподави вика си, като видя пред себе си манекен, облечен в окървавена нощница. Към главата бе прикрепена снимка на майка й.

Ужасена, Касиди разбра, че опожаряването на стаята й в нощта на приема не е било само злонамерена шега. Някой очевидно искаше да я уплаши.

Тя се вторачи в манекена, запомняше всеки детайл. Не беше в състояние да извика, сякаш менгеме бе стиснало гърлото й. Пулсът й се учести. Тялото й затрепери. Касиди отстъпи назад и се запрепъва към стълбите.

* * *

— Ще ме изслушаш ли, Рей? — извика Касиди. — Казвам ти, че беше тук.

Тя стоеше в нишата, където допреди няколко минути беше манекенът. Беше събудила Рей и я бе завела там.

— Със снимка на майка ми… Имаше чаршаф… И окървавена нощница.

— Искаш да кажеш, сироп от червени боровинки. — Рей я прегърна. — Било е само кошмар, миличка. Погледни. Тук няма нищо. Изхвърлихме преди години онзи стар манекен.

— Но аз го видях… Беше тук — извика Касиди, изпитвайки страх и същевременно надежда.

— Понякога съзнанието и зрението ни заблуждават, миличка. Това е от стреса, Касиди… Връщаш се тук след толкова много години.

Касиди й показа дневника.

— Бил е на майка ми.

— Къде го намери? — На лицето на Рей се изписа безпокойство. — Не трябва да го четеш.

— Защо?

— Никой не трябва да го вижда, освен баща ти. Той може би дори не знае, че дневникът е тук. Работниците, които опаковаха не толкова ценните вещи на майка ти, сигурно са го прибрали. — Рей сложи ръце на кръста си. Изражението й беше неразгадаемо. — Не го чети, Касиди. Нищо добро няма да излезе от това.

Рей мигновено съжали за думите си. Не трябваше да говори така. Касиди седна на пода и запрелиства дневника. На лицето й се изписваха различни чувства.

— Добре, Касиди. Но поне се опитай да поспиш. Дневникът няма да избяга.

— Ще го заключа в куфарчето си и ще го нося със себе си, където и да отида.

Когато наближиха стаята й, Касиди видя, че лицето на Рей е намръщено.

— Не мога да те спра, Касиди. В края на краищата, дневникът е и твой, освен на баща ти.

— Точно така. И никой не трябва да знае, че съм го намерила.

Очите й умоляваха Рей да запази тайната. Възрастната жена я целуна.

— Хайде, отивай да спиш. И ако отново сънуваш кошмари…

— Не беше сън, а реалност. Казвам ти, видях манекен с окървавена нощница и със снимка на майка ми. Не ме интересува дали ми вярваш, или не.

Рей поклати глава.

— Щях да ти предложа да вземеш сънотворно.

— Трябва да чета.

Рей въздъхна и тръгна към стаята си.

* * *

Дневникът бе започнат през 1970 година.

„Каквото и да правя и колкото и да съм уморена, не мога да заспя. Лягам си едва когато вече не мога да държа очите си отворени. Нищо не помага — нито алкохолът, нито сънотворните или топлото мляко. Животът ми е пълна бъркотия. Сърцето ми се къса. Не мога да престана да мисля, че може би за всички ще бъде най-добре, ако някоя сутрин не се събудя. Или да се махна и повече никога да не се върна. Да зарежа всичко и всички.“

Докато прелистваше страниците, Касиди разбра, че бракът на родителите й е бил, меко казано, променлив. Връзката им беше изпълнена с любов и същевременно с омраза, защото Лана имаше чувството, че не отговаря на високите очаквания на Роджър. Дали и с Джонатан не се беше случило същото? Касиди осъзна, че една от причините да е толкова уравновесена е, защото през годините не бе поддържала връзка с баща си.

От онова, което майка й бе написала, тя стигна до извода, че Роджър е по-силният, интелигентният и обаятелният от двамата. Лана с дълбоко огорчение пишеше за ужасната несигурност и чувство за малоценност в негово присъствие. „Роджър казва, че ме обича. Знам, че е така. Но понякога имам чувството, че никога няма да бъда достатъчно добра.“ Касиди беше изумена. Лана беше легендарна красавица, но въпреки това чувстваше, че не е „достатъчно хубава, умна и достойна“ за Роджър.

Касиди не издържа повече, сложи червена лентичка на страницата с дата 17 май 1971 година и затвори дневника. Угаси лампата, но дълго време не можа да заспи.

Беше неспокойна. Няколко пъти задрямва и се събужда от кошмари. Веднъж извика толкова силно, че Рей се втурна в стаята й. Най-сетне, около два часа, Рей успя да я убеди да вземе слабо успокоително, и Касиди заспа, притиснала до гърдите си дневника на майка си.

* * *

Събуди я звънът на телефона. Къде се намираше? Защо се чувстваше толкова дезориентирана? После си спомни всичко — таванът, манекенът, дневникът и успокоителното хапче. Телефонът звънеше настойчиво.

Касиди вдигна слушалката.

— Ало?

— Мисля, че веднага трябва да дойдеш в киностудията — каза Рудолфо.

Тя погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири сутринта.

— Какво е станало?

— Има пожар. На снимачната площадка. Знам само това.

Изведнъж времето сякаш спря.

* * *

Паркингът на киностудията беше пълен с полицейски коли и пожарни. Сигналните им светлини проблясваха в мрака. Асфалтът беше мокър от дъжда. Касиди удари спирачки, изскочи от колата и си проправи път покрай служителите от охраната, полицаите, пожарникарите и репортерите.

Очакваше най-лошото. И го видя.

Към небето се вдигаха кълба пушек.

Отекна експлозия. Пламъците танцуваха пред очите на Касиди. Въздухът беше наситен с дим и тя се закашля. Закри с ръкав устата и носа си и продължи да върви към снимачната площадка, въпреки предупрежденията на полицаите и пожарникарите.

— Върнете се! — извика служител от охраната. — Опасно е.

Касиди не му обърна внимание. Беше се вцепенила и не можеше да разсъждава трезво. После видя Рудолфо, шефа на пожарникарите и директора на снимачната група, които вървяха към нея.

— Какви са щетите? — попита Рудолфо.

— Всичко е изгоряло. От декорите е останала само пепел.

— За колко време ще можете да ги направите отново?

— Най-малко три седмици — отвърна директорът. — При това имам предвид само декорите. Да не говорим за костюмите и помощните средства.

— Не разполагаме с три седмици — грубо възрази Рудолфо, сетне видя Касиди и тръгна към нея.

— Имате ли представа кой би искал да саботира проекта, госпожице Инглиш? — попита шефът на пожарникарите.

— Саботаж? — учуди се Рудолфо.

— Боя се, че е така. Това очевидно е умишлен палеж. Използвани са малки количества динамит, свързани с часовников механизъм.

Тримата се вторачиха в Касиди. Тя стоеше вцепенена, без да е в състояние да пророни дума.

* * *

Вцепенението постепенно започна да преминава. Касиди и Рудолфо се отдалечиха от пожара. Той й подаде плоско метално шише.

— Изпий това.

Тя не си направи труда да го попита как се е сетил да вземе уиски и отпи голяма глътка, без да обръща внимание на ужасния вкус. В главата й непрекъснато отекваше гласът на баща й. „Искам ти да го поемеш, Касиди. Ти си единственият човек, на когото вярвам, че ще го направи както трябва.“

Сега Касиди изпитваше чувство на неуспех и загуба.

Наоколо беше почти непоносимо горещо, но тя не усещаше нищо.

В главата й звучаха думите на Джак Кавели. „Комарджия ли сте, госпожице Инглиш? Готов съм да заложа половината от акциите си, че няма да можете да завършите снимките в определения срок.“

Рудолфо я прегърна и каза:

— Хайде, Касиди. Всичко свърши. Не можеш да направиш нищо. Да се прибираме.

В дъжда и мъглата отекна още една експлозия. Касиди изпита чувството, че бъдещето й изгаря.