Виктория Готи
Последен кадър (25)

Двадесет и четвърта глава

Скоро след като Касиди се прибра в хотела, по телефона се обади Рудолфо.

— Грубият монтаж е готов — каза той. — Защо не се отбиеш в апартамента ми преди празненството, за да изгледаме заедно материала?

Преструваше се, че нещата между тях не са се променили, но Касиди отказа да участва в тази игра.

— Може би по-късно — отговори тя.

Надяваше се, че в гласа й не са прозвучали гневът и обидата, които чувстваше. Не бе забравила авантюрата му с Челси и не му вярваше. Особено след като бе разбрала колко силно е желанието на Челси да съсипе баща й. Каква ли бе ролята на Рудолфо в плана й?

— Добре. Но трябва да ти кажа, че постигнахме огромен успех. Толкова голям, че виждам „Оскар“ на лавицата в кабинета на Роджър — каза Рудолфо.

В момента Касиди не искаше да обсъжда филма. Единственото й желание бе да прогони от съзнанието си „Опасни намерения“, Джак Кавели, Челси Хътън и дори Рудолфо. Мислеше само как ще се качи на самолета за Лос Анджелис. Празненството не я интересуваше. Е, разбира се, щеше да отиде за малко, защото, ако не отидеше, клюкарите щяха да се досетят, че нещо не е наред, и името й отново щеше да се появи на първите страници на жълтата преса.

— Довечера мога да мина да те взема. Ще отидем заедно на карнавала.

— Не знам кога ще бъде готова. Трябва да се обадя на няколко души, преди да е станало много късно, и да подремна. Ще се срещнем в „Мадрид“.

Последва кратко мълчание, после Рудолфо каза: „Както искаш“, и затвори.

Касиди остави слушалката и уморено огледа костюма, окачен на вратата на дрешника. Бяха й го донесли сутринта, преди да тръгне към снимачната площадка, но тя не изпитваше никакво желание да дръпне ципа на найлоновия плик и да го разгледа. Знаеше, че Джак го бе избрал.

Припомни си всичко, което се бе случило през последните няколко седмици, особено дните, прекарани с Джак. Когато се връщаха във Венеция, той бе предложил да организира бал с маски и се бе радвал като дете. Касиди изгаряше от нетърпение да облече маскараден костюм, да пие шампанско и да се опиянява от славата. И преди да е свършила нощта, щеше да приеме предложението му за женитба. Но това беше тогава.

Сега Касиди твърдо бе решила да се изправи пред Джак и да научи истината за смъртта на Лана. После щеше да отиде при Челси, да я разобличи заради лъжите, да я накара да се почувства неудобно и да я унижи пред колегите й. Беше крайно време някой друг да изпита силната болка от жестокото предателство, която чувстваше!

Погледна снимката на майка си на нощното шкафче и заплака. Днес се навършваха двайсет и три години от убийството.

Както и тогава, Касиди се почувства уплашена, самотна, неутешима.

* * *

Джак нервно крачеше из апартамента си. В ръката си държеше чаша уиски с лед. Третото. Не можеше да прогони от съзнанието си образа на Касиди, която сипеше обвинения срещу него. Обиденото й изражение и разочарованието в очите й бяха достатъчни, за да го накарат да падне на колене. Джак съвсем не бе предполагал, че ще изпитва подобни чувства, когато се впусна в това безумно приключение.

Погледна през прозореца, но не виждаше нищо.

— Е, това ли е посланието на Търмейн?

Джеймс кимна.

— В общи линии. Роджър иска да стоиш настрана от нея. Никакви контакти — нито лични, нито делови. Отсега до премиерата на филма сделките между „Колосал“ и „Дезмънд Филмс“ ще се осъществяват чрез мен. После ще видим. Може би в края на краищата идеята „Колосал“ да погълне „Дезмънд Филмс“ ще се окаже не толкова лоша. Нали това искаше? Направи го. Само стой настрана от Касиди.

— Как пък не! — изкрещя Джак и разби чашата си о пода. — Аз притежавам „Колосал“. Аз съм „Колосал“! Търмейн ли ще решава кое е най-доброто за Касиди? Защо сега? През по-голямата част от живота й той не й обръщаше внимание!

После се засрами, че не е успял да запази спокойствие, събра стъклата и ги хвърли в кошчето. От показалеца му бликна кръв. Той извади бяла копринена кърпичка с монограм и го превърза, сетне погледна адвоката. Джеймс стоеше до вратата, сякаш за да излезе колкото е възможно по-бързо.

— Роджър ще управлява живота на Касиди, както постъпваше с Лана, така ли? — попита Джак, приближи се до него, погледна го в очите и заяви: — Общественото ми положение, парите и името ми означават власт в целия свят. Разбираш ли? Да оставим настрана всичките ми други компании и корпорации и да се съсредоточим върху „Колосал“. В момента това е най-голямата киностудия в индустрията. Номер едно. И аз решавам какво да стане! Мога да направя какъвто искам филм и да наема която и да е звезда, сценарист, режисьор или продуцент. И мога да контактувам пряко с подчинените си. Включително с Касиди Инглиш! Схващаш ли?

Джеймс кимна.

— Аз командвам всичко. Затова кажи на клиента си, твоя скъп приятел, че мога да разтърся шибания му свят винаги когато поискам. Предай му, че ако ми поставя условия…

— Не можеш да обвиняваш Роджър, че се държи по този начин — прекъсна го Джеймс. — Ти играеш някаква извратена, безумна игра и използваш за заложница една невинна млада жена. Това, което се случи между теб и Роджър, беше отдавна. Не можете ли да го забравите? Не е ли крайно време да се разделите с миналото и да погледнете напред? Не бяха ли наранени достатъчно много хора?

Джак не искаше да разсъждава, нито да обмисля думите на Джеймс. Губеше контрол. Бе допуснал чувствата да замъглят разума му. За миг го порази иронията на ситуацията — днес се навършваха двайсет и три години от приема в „Шепнещи ветрове“ по случай премиерата на „Укротената“. Двайсет и три години от деня, в който Лана бе убита! Но Джак не можеше да мисли за това. Трябваше да се съвземе и да сложи всичко на мястото му, така както искаше и както трябваше да бъде.

Независимо дали им харесваше, или не, между Джеймс, Роджър, Лана, Касиди и Челси съществуваше неразривна връзка.

* * *

През целия си живот Джонатан Търмейн се бе чувствал като жертва. Каквото и да направеше и колкото и усилия да полагаше, накрая винаги губеше. Но вече нямаше да бъде така. Всичко, което бе искал и търсил, беше в ръката му. Джонатан стисна писмото от болницата.

Разменени бебета. Разбира се. Открай време знаеше, че мястото на Касиди не е в семейството му. Винаги бе настоявал, че тя е външен човек, а сега имаше и доказателство за това. Най-после разполагаше с оръжието, нужно му, за да разруши царството, което скъпият стар татко цял живот бе изграждал.

Когато Джонатан изиграеше коза си, от великата династия Търмейн нямаше да остане нищо!

Планът му беше елементарен. Направи четири копия на документите, които бе взел от стаята на Челси. Едното щеше да даде на Касиди, другото на Роджър, а третото щеше да запази като спомен за невероятната си детективска работа. Четвъртото копие щеше да бъде застраховката му. Ако на Роджър или на кучката Касиди им хрумнеше налудничавата идея да не му дадат каквото иска, Джонатан щеше да направи изявление пред пресата. Може би в „Лос Анджелис Таймс“ или в „Ю Ес Ей Тудей“.

А що се отнасяше до хитрата и коварна Челси Хътън, щеше да се справи с нея в зависимост от това, дали тя щеше да изпълни желанията му, или не. Ако Хътън се разкараше тихо и кротко, Джонатан може би щеше да я остави жива. В противен случай си подписваше смъртната присъда.

А добрият стар Джеймс за щастие не ходеше никъде без портативния си факс. Това даде възможност на Джонатан да направи необходимите копия. Единственият проблем беше, че тъпата крава се събуди, преди той да успее да върне документите. Джонатан я чу да крещи на детето си.

* * *

Документите трябваше да са тук някъде. Челси опитваше да си спомни какво се бе случило през нощта, но винаги стигаше до един и същ момент — хапчетата и после мракът, който падна пред очите й. Не можеше да си спомни нищо друго. Обзе я паника, когато установи, че документите са изчезнали. Беше като в кошмарен сън.

Внимателно огледа стаята, за да провери дали някой не е влизал с взлом.

— Това хлапе става все по-досадно — измърмори Челси, гледайки разплаканото лице на Изабел. — Ще те попитам още веднъж, за последен път. Чу ли някакъв шум през нощта? След като си легна, чу ли някой да ходи тук или вратата да се отваря и затваря?

— Не, мамо, спях… Кълна се… Аз…

Зарида неудържимо. Но Челси не я слушаше. Тя се нуждаеше от тези документи. Мина й през ум, че Роджър или довереникът му Рентру е наел някой да ги открадне. Този негодник беше способен на всичко! Разтрепери се от гняв.

Какво да направи, по дяволите? Нямаше копия. Какво нехайство от нейна страна!

След като не съществуваха доказателства, Роджър щеше да се измъкне безнаказано, а тя — да бъде обявена за психопат. Освен ако… Изведнъж й хрумна друга идея.

План Б. Документите можеше и да са откраднати и дори унищожени, но това не променяше факта, че Челси е дъщеря на Роджър и Лана Търмейн. Тя притежаваше необходимото доказателство — чудесното нещо, наречено ДНК.

* * *

— Не може да не отидеш! Всички ще разберат, че нещо не е наред! Помисли за пресата! Репортерите, телевизионните оператори, папараците. Всички вече са там и чакат да видят главните герои, най-вече теб и Касиди.

Джеймс продължаваше да говори, макар че не беше сигурен дали Роджър го слуша.

— Това е само празненство по случай завършването на „Опасни намерения“, за бога. Не е шибана премиера. Проклетият филм дори още не е монтиран. — Роджър седеше на канапето. Беше облечен в тъмночервена копринена пижама и халат. — Пък и чия беше идеята за този бал с маски, при това точно тази вечер?

Джеймс вече се бе издокарал в морскосин смокинг.

— Няма значение чия е идеята, фактът е, че ти трябва да се появиш. Пресата ще…

— Майната й! — гневно го прекъсна Роджър.

Джеймс оправи реверите си.

— Всъщност медиите не ме интересуват. Безпокоя се за Касиди. Как, мислиш, ще се почувства тя, ако не дойдеш? — Джеймс наблюдаваше в огледалото отражението на Роджър и видя, че е привлякъл вниманието му. — Тя вече преживя достатъчно. Онази история с Челси, а сега и с Джак. Защо да утежняваме нещастието й?

Роджър въздъхна дълбоко и след няколко минути каза:

— Добре. Разбирам какво имаш предвид.

В съзнанието му нахлуха спомени за Лана, още по-болезнени заради годишнината от убийството й. Колкото и да мислеше за това и с колкото и психиатри да се консултираше, Роджър не можеше да си спомни какво се бе случило в онази нощ, освен че я придружаваше сред гостите, изпълнили дома им, за да празнуват успеха на „Укротената“. Беше пил много. На сутринта Лана бе мъртва и полицаите дойдоха да го арестуват. Целуна Касиди за довиждане. „Утре ще си бъдеш вкъщи, татко — каза тя. — Обичам те.“

Рей я бе притиснала до себе си, докато полицаите го отвеждаха. Светкавиците на фотоапаратите проблясваха, от всички страни поднасяха микрофони към лицето му.

Дълго време Роджър мислеше, че наистина е убил Лана. Имаше достатъчно основания, пък и в онези дни пиеше много. После Джеймс обори тезата на обвинението и това обърка Роджър. Истината беше, че той не бе сигурен дали е убил Лана, или не. Ето защо тази вечер съзнанието му трябваше да е ясно. Роджър нямаше намерение отново да преживява целия кошмар и този път жертвата да е Касиди.

* * *

От камбанарията на катедралата „Сан Марко“ излетя механичен гълъб, който обсипа тълпата с конфети. Участниците в карнавала — мимове, клоуни, жонгльори, музиканти, акробати и гълтачи на огън — се смесиха със снимачния екип и актьорите, облечени в ярки разноцветни костюми.

Замъкът „Мадрид“ беше внушителна тухлена сграда, издигаща се в единия край на площада. От шестте огромни прозореца на фасадата човек можеше да вижда всичко, както и да бъде видян. Никой нямаше представа как Джак е успял да резервира „Мадрид“ за празненството по случай завършването на „Опасни намерения“. Името Кавели наистина отваряше всички врати.

Докато гостите чакаха на опашка да влязат, стотици зрители, също облечени в костюми и с маски, се събраха да наблюдават веселието. Традиционните венециански герои — средновековни знахари в дълги черни мантии и островърхи бели шапки, папи, кардинали, Клементини в живописни рокли — танцуваха редом с по-съвременни същества, сред които яркооранжева пеперуда на тъмнолилави петна и три малки зелени човечета. Кралски шут се премяташе по червения килим пред входа, където четирима музиканти с фанфари приветстваха гостите.

Касиди бе приела предложението на шефа на охраната в „Чиприани“ да я откара с лодка и да й осигури телохранител, също в карнавален костюм. Беше й уредил и да влезе през служебния вход, за да не се блъска в тълпата.

Огромната бална зала беше осветена от стъклени полилеи. Стотина колоритно облечени гости празнуваха завършването на „Опасни намерения“. На естрада с формата на полумесец свиреше оркестър от двайсет и четирима музиканти.

Касиди съжали, че не е планирала да заснеме веселието. Може би щеше да намери начин да използва сцените във филма.

Спря на площадката на мраморното стълбище, което грациозно се виеше към дансинга, и огледа гостите, търсейки познато лице. Чувстваше се неловко в бялата булчинска рокля от осемнайсети век, украсена с дантели и сърма. Отначало мислеше да се появи със собствените си дрехи, но после осъзна, че единствената вечерна рокля, която имаше във Венеция, също е подарък от Джак. Ако багажът й вече не бе изпратен в Калифорния, Касиди щеше да намери какво да облече. Наистина не й се идваше, но добре знаеше, че дължи уважение на екипа за усилената работа.

Стисна чантичката си и усети отпечатъка на пръстена върху ръката си. Щеше да го върне на Джак, преди да е минала нощта.

— Касиди, ти ли си? — чу гласа на Рудолфо, който се бе маскирал като заек. — Не бях сигурен. Джак ми каза, че ще бъдеш в старинна булчинска рокля. Трябва да призная, че има страхотен вкус.

Касиди го изгледа гневно.

— Нямам предвид костюма. Джак ми каза, че ще те позная веднага щом те съзра. Думите му бяха, че ще бъдеш най-елегантното същество на бала. И наистина не се е шегувал. Прелестна си.

— Откъде взе този костюм, за бога?

— Джак ми го даде. Не можа ли да се досетиш? Ти си елегантна булка от осемнайсети век, а аз — глуповат комичен заек.

Касиди не можа да не се засмее.

— Баща ми дойде ли?

— С Джеймс се сблъскахме в бара преди двайсетина минути. Предполагам, че и баща ти е с него.

Очите й продължиха да обхождат балната зала.

— А кралицата?

Рудолфо се засмя.

— Ако говориш за Челси, Нейно Величество още не ни е удостоила с присъствието си.

Касиди погледна часовника си. Наближаваше девет. „Кога ли ще мога да се измъкна оттук?“ — запита се тя.

— От три месеца работиш с тази примадона, Касиди. Би трябвало да знаеш, че Челси Хътън ще изчака, за да се появи с цялото си величие. Изненадан съм, че не е накарала рекламния си агент да уреди прожектор с розова светлина и специална музика.

Рудолфо имаше право. Касиди не смееше да си тръгне, преди Челси да се е превърнала в център на вниманието. Независимо дали й харесваше, или не, трябваше да бъде там, за да стане свидетел на следващия етап на плана на Челси да я съсипе. Онези, които не знаеха за коварството на Челси, щяха да помислят, че Касиди изразява уважението си към актрисата заради великолепната й игра.

— Засега празненството има огромен успех — продължи Рудолфо. — Струва ми се, че всички се забавляват отлично.

Касиди отново огледа залата. Рудолфо долови нервността й.

— Хей, отпусни се! Нали ти казах, че ще разбереш, когато Челси пристигне.

Той, разбира се, не знаеше, че Касиди мисли за Джак и се пита в какъв костюм се е скрил.

— Дали можем да намерим някое тихо кътче? — попита Касиди. — Не понасям този шум.

Проправиха си път през танцуващата тълпа до една маса в ъгъла, далеч от врявата. Там вече бяха седнали Джон, помощник-режисьорът, и годеницата му, болезнено слаба манекенка, белгийка, която бе долетяла специално за бала. Отсреща се бяха настанили Роджър и Джеймс — вероятно единствените без карнавални костюми. Станаха, когато Касиди се приближи до масата. Тя избра стола, намиращ се най-далеч от тях, и седна до секретарката си Ели, издокарана в сребриста сатенена рокля и дълги ръкавици, с искряща диадема на главата.

Забеляза, че когато я видяха, Джеймс и Роджър прекратиха оживения си разговор.

— Да обсъдим ли набързо графика ти за Лос Анджелис? — попита Ели.

Касиди поклати глава.

— Не. Тази вечер няма да говорим за работа. Ще се тревожим какво ще правим в Лос Анджелис, когато пристигнем.

Ели извади тънко тефтерче от ръкавицата на лявата си ръка, прелисти го и каза:

— Пристигаме утре вечер в осем.

„Слава богу“ — помисли Касиди.

* * *

Всички клюкари обсъждаха аферата между Джак и Касиди.

— Това е класическият Кавели — заяви нисък и пълен мъж с маска на Бил Клинтън и вратовръзка с образа на Моника Люински. — Увери се, че парите му са на сигурно място. И спечели много от сделката. Обзалагам се на голяма сума, че ще зареже Инглиш веднага след премиерата.

„Колко жалка е Касиди“ — помисли Джонатан. Наистина ли вярваше, че Джак Кавели ще поддържа сериозна връзка с нея? В глупавия си пристъп на любовно блаженство тя вероятно мислеше, че двамата ще бъдат щастливи до края на живота си. Но нямаше да стане така и това му доставяше огромно удоволствие. Госпожица Инглиш вече бе изживяла петнайсетминутната си слава. Съюзът с Кавели би я направил един от най-влиятелните играчи в Холивуд. А това би било истинска катастрофа. За щастие Джак Кавели бе известен с липсата на сериозни връзки!

За изненада на Джонатан машинациите му не я бяха уплашили. Но бяха създали достатъчно неприятности, за да поддържат бдителността й. Джонатан се усмихна, като си спомни песента, която бе пуснал в нощта, когато тя пристигна от Ню Йорк. Поздрав за добре дошла, за да я изнерви.

Изгорената снимка, манекенът на тавана, „олтарът“, посветен на Лана… Подслушвателното устройство в кабинета на Касиди. Гениални идеи! Така научи за облога й с Кавели и това го наведе на мисълта за пожара на снимачната площадка.

Но не бе успял да прогони Касиди от Лос Анджелис и да я отстрани от филма. Е, поне причини душевни страдания и чувство на несигурност у тази кучка! Трябваше да го направи още преди години.

Сега може би Касиди щеше да разбере какво означава да си жертва, да губиш, да си черната овца в семейството и да живееш с отпадъците, подхвърлени от другите. Финалната завеса за Касиди най-после щеше да падне. Нямаше да има повече представления.

Покрай Джонатан мина двайсет и няколко годишно момиче, облечено само в тога и сандали, с лъскава маска на лицето. За миг очите им срещнаха. Погледът й го предизвикваше, но той устоя на изкушението. Моментът не беше подходящ за развлечения. Това можеше да почака. Ако нещата вървяха по план, Джонатан никога повече нямаше да се тревожи за пари. Увеселения, кокаин, красиви жени — всичко щеше да бъде в ръцете му.

Челси, кралицата на лудостта, щеше да пристигне всеки момент. Всъщност Джонатан дори се вълнуваше от грандиозната й поява. Направи знак на един сервитьор и му даде плик.

— Дай го на госпожица Инглиш. Спешно е.

* * *

Джак стоеше на разстояние от Касиди. Знаеше, че се чувства обидена. Но беше сигурен, че ще се съвземе. Само трябваше да намери правилния подход към нея. Джак се нуждаеше от време, за да реши как да постъпи. Това беше всичко. След като подаръците и извиненията бяха претърпели неуспех, може би дистанцията щеше да има ефект. Но нямаше да му е лесно да страни от нея, особено тази вечер.

Беше невероятно красива, зашеметяваща във великолепната рокля. Очите й бяха изпълнени с тъга. На два пъти Джак се пребори с желанието да я притисне в обятията си и да я отведе далеч оттук.

Не бе искал да й причинява болка. Но не можа да се сдържи. Също както преди двайсет и три години. Онова, което изпитваше към Лана, беше животинска страст. Присъствието й го караше да се чувства безсилен и неконтролируем. Но с Касиди беше съвсем различно. Между двамата имаше духовна връзка. Джак беше зависим от нея, вече не бе господар на себе си. Без да съзнава, Касиди му бе дала нещо. Беше го направила пълноценен. Мисълта, че може да я загуби, заплашваше оцеляването му. Ами ако тя се влюбеше в друг? Ако се върнеше при Рудолфо? Тези мисли не му даваха покой.

* * *

Тази нощ би трябвало да бъде една от най-веселите в живота на Касиди. Прелестни орхидеи, великолепни костюми, романтична музика и невероятен пръстен, подарен й от прекрасен, очарователен мъж, притежаващ неустоим магнетизъм, който й бе признал, че я обича.

Но всъщност вечерта беше кошмарна.

Касиди се запита как Джак е събрал смелостта да се облече като Ерол Флин, капитан Храброст. Маската на най-прословутия женкар в Холивуд определено му прилягаше. Беше с тесен черен панталон, бяла копринена риза с широки ръкави, разкопчана до кръста, червен пояс и малка сабя, с мустаци и превръзка на окото.

От време на време Касиди улавяше погледа му, сетне Джак отместваше очи встрани, сякаш оглеждаше празнуващите. Слава, пари и власт се бяха събрали в едно помещение по негова воля. Касиди беше убедена, че това му доставя удоволствие. Джак бе мотивиран от властта. Потребността му да контролира беше невероятна. А тя бе повярвала, че е организирал това пищно увеселение като награда за екипа и за да покаже колко високо оценява добре свършената работа. Но всичко беше заради властта и контрола. Касиди не би се изненадала, ако разбереше, че Джак е резервирал „Мадрид“ и е уредил празненството в момента, когато бе одобрил плана й да заснеме филма във Венеция.

„Спонтанното“ пътуване до Париж и Монте Карло, пръстенът и нежността в леглото, която Касиди погрешно бе изтълкувала като обич… Джак Кавели бе направил всичко това, за да се увери, че тя знае кой командва.

— Извинете — каза млад сервитьор с маска на Арлекин. — Вие ли сте госпожица Инглиш?

— Да.

— Това е за вас.

И й подаде плик с надпис „Спешно“.

Изведнъж разговорите около масата утихнаха.

Касиди усети присъствието на Роджър и реши да прочете бележката, без той да я види. Но в момента, в който тя стана и се извини, в залата настъпи оживление.

Участниците в празненството, репортерите и фотографите, които бяха разкъсали кордона на охраната, се втурнаха към стълбището, за да видят по-отблизо известната личност. Някой направи знак на оркестъра да спре да свири.

— Кралицата пристига — отбеляза Рудолфо.

Любопитството надделя и Касиди се надигна на пръсти, за да види Челси Хътън. Не искаше да пропусне този миг.

Шумът утихна. Чуваха се само възклицания и неразбираем шепот. Очите на всички се стрелкаха ту към Челси, ту към Касиди.

До Касиди се приближи нисък мъж, облечен като Пикасо, и фъфлейки пиянски, попита:

— Ти ли го планира? Мисля, че номерът е страхотен.

Джонатан стоеше встрани от тълпата. Беше се облегнал на една от колоните. По лицето му пробяга подигравателна усмивка. „Гениално“ — помисли той. Това бяха най-добре изразходваните петдесет долара в живота му. Беше ги дал на онази тръпнеща от сексуална възбуда млада прислужница, за да направи снимки на роклята, която Джак бе взел под наем за Касиди.

Роклята на Челси беше абсолютно същата.

Тя застана в средата на залата, вторачи се в Касиди и после се обърна към Джак.

Тълпата мълчеше.

— Виж ти. Изглежда, и някой друг иска да играе главната роля — каза Челси, стисна челюсти и войнствено сложи ръце на кръста си. — Е, и какво говори това? А, да. Подражателството е най-изисканата форма на ласкателство.

Тя се усмихна.

Касиди погледна баща си. На лицето му беше изписана болка. Беше убедена, че и той се чувства унизен като нея.

Обзе я гняв, че е позволила да й причинят това — всички те — Джак, Челси, Джонатан, дори Роджър.

Притисна ръка до лицето си. Беше й трудно да поеме дъх. Замоли се да не припадне, преди да е успяла да избяга.

Някой, вероятно Рудолфо, я спаси, като направи знак на оркестъра отново да засвири. След минута веселието продължи, сякаш не се бе случило нищо.

Касиди хукна навън.