Виктория Готи
Последен кадър (11)

Десета глава

Офисът на Джак Кавели заемаше цялата мансарда на новопостроената сграда на „Колосал“, разположена в Силвър Лейк. За да стигне до него, човек трябваше да мине през три кабинета, където зад стъклени стени работеха секретарки и други служители на киностудията. Външната стена на кабинета му беше остъклена, а вътрешната представляваше еднопосочно огледало, през което наблюдаваше подчинените си, без те да го виждат. Срещу бюрото му имаше врата, водеща към малко спираловидно стълбище. На междинното ниво, между мансардата и седемдесет и петия етаж, имаше помещение, което Джак наричаше своето временно жилище.

Междинното ниво беше украсено с редки картини и скулптури. Осветлението беше оскъдно, а мебелите — удобни и луксозни. Имаше прожекционна зала, стаи за прислугата, сауна, кухня, трапезария, спални и асансьор до подземния гараж. Сто и петдесет квадратни метра от пространството бяха предназначени за огромна стереоуредба, която озвучаваше и жилището, и офиса му. Джак обожаваше музиката — джаз, опера, средновековни песни, Моцарт, Бах — и имаше подходящи мелодии за всяко настроение.

Той седеше замислен зад махагоновото си бюро и въртеше между пръстите си любимата си златна писалка „Монблан“. Това беше първият подарък, който получи от нея.

„Нека да ти носи късмет, здраве и най-вече успех. Всеки път, когато се подписваш, мисли за мен“ — пишеше на картичката.

Дори сега, след повече от двайсет години, Джак сякаш чуваше тихия й, мелодичен глас и виждаше ангелското й лице.

На вратата се потропа и в кабинета влезе секретарката му — делова и организирана жена на средна възраст.

— Не сега, Шарън. Каквото и да е, убеден съм, че може да почака да мине съвещанието.

Съветът на директорите се състоеше от Джак Кавели, Роджър Търмейн, Джеймс Шелдън, Джон Лейтам и Фостър Никълсън. Фостър беше банкер, който преди двайсет години бе участвал в рекапитализирането на компанията, когато „Колосал“ придоби по-големия дял от акциите на „Дезмънд Филмс“.

— Мисля, че трябва да видите това, сър.

Шарън взе дистанционното управление и го насочи към огромния телевизор, сложен между две пана в стил „Арт Деко“ от 1920 година.

Екранът показа наперена блондинка. Роджър Търмейн направил изявление, че предава пълния контрол върху бизнеса си на дъщеря си Касиди Инглиш, продуцент на националното новинарско предаване с най-висок рейтинг в страната „На минутата“. В шест часа щели да съобщят още за решението му, за бъдещето на „Дезмънд Филмс“ и за Касиди Инглиш.

Докато репортерката говореше, на екрана пробягваха снимки на Роджър Търмейн и на усмихната чернокоса жена. Джак я познаваше. Касиди Инглиш. Тя беше изключително фотогенична и приличаше на майка си, само че Лана беше русокоса. Кавели отново се унесе в спомени за нея.

— Не ме свързвай с никого. Не искам да ме безпокоят.

— Но съвещанието е след десет минути — възрази секретарката му.

Джак я погледна строго и Шарън излезе. Той отново насочи вниманието си към телевизора.

При други обстоятелства Кавели би приветствал идването на Касиди в „Дезмънд Филмс“. Той познаваше добре работата й. Тя беше изключително талантлива и хора като нея му трябваха.

Но за съжаление това вече не отговаряше на целите му. Джак искаше пълен контрол над „Дезмънд Филмс“. Касиди Инглиш можеше да се окаже пречка по пътя му към присъединяването на „Дезмънд Филмс“ към „Колосал“.

* * *

— Как можа да постъпиш така с мен, татко? Аз работя толкова много… Спечелил съм го. Заслужавам да бъда шеф на „Дезмънд Филмс“.

Джонатан беше пиян от обяд.

— Много лесно. Ти не притежаваш необходимите качества. Само се погледни и ще видиш защо предпочетох Касиди пред теб.

— Да те вземат дяволите! — Джонатан се спъна в махагоновата масичка до канапето и лампата на нея се заклати. — Киностудията е моя! Аз бях тук през цялото време. Скъсах си задника да работя за теб. Аз… Касиди не е направила нищо за теб… Тя не заслужава работата. Ще се провали. Ще направя така, че Касиди…

Вратата на кабинета се затвори с трясък, заглушавайки гневните им гласове.

Касиди стоеше в стаята си, далеч от яростта на Джонатан. Влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. Представи си изражението на баща си, гордите, непреклонни очи и как манипулира децата си, принуждавайки ги да бъдат врагове и съперници за вниманието, любовта, а сега и за властта му.

В гърлото й заседна горчивина.

Образът й в огледалото избледня. Видя ужасеното, самотно момиче отпреди двайсет години, облечено в черно и с обляно в сълзи лице. Държеше в ръката си роза. Думите на свещеника отекваха в съзнанието й.

Колкото по-дълго гледаше в огледалото, толкова по-ясно виждаше десетгодишното потресено дете. Отново си представи черните лимузини и червените рози, чу риданията. После настъпи тишина.

Касиди за пореден път си спомни студените, тъмносини очи на баща си и как два часа след погребението на майка й двамата детективи му сложиха белезници и го отведоха.

„Не съм убил съпругата си. Правите ужасна грешка. Касиди е само дете и не знае какво говори.“

Полицейската кола потегли и от очите на Касиди бликнаха горещи сълзи.

„Татко, върни се… Съжалявам… моля те. Върни се!“

— Касиди? Добре ли си?

Образите в огледалото изчезнаха и на тяхното място тя видя отражението на Рей, която стоеше намръщена на прага.

— Нищо ми няма, Рей… Мисля, че още преодолявам шока. Не знам какво е намислил баща ми.

— Може би трябва да полегнеш. Не се тревожи за баща ти и Джонатан. Не им обръщай внимание.

Но Касиди вече не я слушаше.

Вината в нея изведнъж се сблъска с чувството й за независимост и самоуважение. Полудяла ли беше? Тя нямаше да позволи на никого, дори на баща си, да я командва.

— Трябва да изляза за малко, Рей. Ако питат за мен, кажи им, че съм отишла да се разходя с колата.

Касиди грабна чантата си, излезе от къщата и се качи във взетата под наем кола.

* * *

Джеймс застана пред колонадата на входа на „Шепнещи ветрове“ и чу, че Роджър и Джонатан отново се карат.

— Как можа да ме прецакаш така? От десет години съм дясната ти ръка! Не е честно!

— Джонатан, и двамата знаем, че не ставаш за изпълнителен директор. Ако не бях аз…

— Ако не беше ти, животът ми нямаше да е кървава баня. Знаеш ли колко е унизително да имаш баща като теб? Ти си виновен за всичко.

— Как се осмеляваш да ми говориш така? Не съм те карал да шофираш пиян, нито да биеш съпругата си… И да отблъскваш всеки, който е работил с теб! Сега за пореден път доказваш колко си неспособен да се държиш като възрастен.

Никой не проговори, когато адвокатът влезе и седна. Джонатан се бе излегнал на червеното кожено канапе. Джеймс забеляза, че младият мъж дори не е събул обувките си.

Рей се престори, че не се е случило нищо, и попита:

— Някой желае ли нещо? Джеймс?

Рентру поклати глава. Роджър изглеждаше малко по-добре. Вълнението и дори препирните възвръщаха обичайната му енергия и увереност.

— Не мога да повярвам на онова, което се случи днес тук. Искаше да шокираш всички, а, Роджър? Защото, ако е така, успя — каза Джеймс, опитвайки се да разсее напрежението в стаята.

— Знаеш, че планът ми не беше такъв, Джеймс. Уверявам те, че намеренията ми са добри.

— Те винаги са такива. Къде е Касиди?

Рей се прокашля и отговори:

— Излезе. Изтича навън преди няколко минути. Каза, че трябва да помисли.

Тримата мъже скочиха:

— Защо й позволи да избяга? — попита Роджър. — Не се ли опита да я спреш?

— Да я спра ли? Тя не е дете, за бога, господин Търмейн. Макар да не искате да го признаете, Касиди вече е голяма и може сама да взима решения.

Кавгата пламна отново.

— Защо не опитаме да се успокоим и да решим въпроса в интерес на Касиди? — предложи Джеймс.

— Съгласна съм — заяви Рей и погледна Роджър. — Поне обсъдихте ли нещата с Касиди, преди да направите изявлението?

Роджър се усмихна.

— Такъв шанс се предоставя веднъж в живота, Рей. Как може Касиди или който и да е друг да откаже?

* * *

Той продължи да търси необикновени жени и започна връзка с Хелена, когато я намери да плаче в съблекалнята след среднощното й изпълнение във „Валънтайн“. Отначало й предложи само утеха и приятелство. В края на краищата, един мъж не може съзнателно да сваля приятелката на шефа си. Трябваше да е луд. Но от друга страна, лудостта беше в кръвта му. Пък и не можеше да стои безучастен в присъствието на красива жена, която ридае.

По-късно щеше да научи, че Хелена е актриса и може да плаче, когато поиска. А той беше неспокоен и нервен и вечно търсеше емоции. Алкохолът вече не му доставяше толкова голямо удоволствие като преди, пък и сутрин му беше лошо и беше сприхав. От кокаина го болеше глава, а хероинът не се комбинираше добре с алкохол. Приключенията с жени носеха най-силна тръпка.

И така започнаха приятните срещи с Хелена в изисканата мансарда в „Екселсиор“, за която плащаше жененият й приятел. Бяха взривоопасна комбинация. Рискът изостряше усещането. Докато не ги хванаха.

Купи си пистолет. Носеше го непрекъснато със себе си. Денем го криеше в дрехите си, а нощем го слагаше под възглавницата си. Една нощ шефът дойде точно когато започваше късният филм. Не потропа на вратата. Но пък и не беше известен с учтиви обноски. Беше сам. Без да губи време в разговори, шефът посегна към пистолета си. Но той го изпревари и изпразни пълнителя в него. Направи го инстинктивно. Не му се искаше да умира. Първо стреляй, после задавай въпроси. Така казваха мъжете, които посещаваха „Валънтайн“. Пет от шестте куршума улучиха целта.

За своя изненада, той не изпита съжаление, нито угризения. Само страх. Не искаше да го хванат. За десет минути събра вещите си и избяга от мансардата. От Хелена и от Ню Йорк. Когато отиде на централната гара, осъзна, че има само едно място, подходящо за него — Дивия Запад.

* * *

Гробището „Форест Лоун“ беше известно с надгробните си плочи, паметници и мавзолеи, достойни за египетски фараони или римски сенатори. Но нямаше по-хубав паметник от този на гроба на Лана Търмейн.

Тревата беше влажна от росата, също както когато опечалените се бяха събрали за погребението. Касиди си представи прясно изкопания гроб, който очакваше да приеме белия дъбов ковчег, украсен с дърворезба, изобразяваща два ангела, свързани с надиплена панделка.

Церемонията се състоя в дъждовно априлско утро, но въпреки лошото време дойдоха хиляди опечалени, които се надяваха да видят знаменитостите и политиците, дошли да изразят съболезнованията си. Репортерите непрекъснато снимаха познатите лица.

Присъстваха директори на киностудии, известни режисьори и продуценти, филмови звезди, шефове от развлекателния бизнес, губернатори и кметове. Президентът изпрати свой представител.

Имаше и стотици обикновени хора — домакини, чиновници, почитатели, служители в киностудии и каскадьори, дошли да отдадат последна почит на „падналия холивудски ангел“.

В очите на едно десетгодишно дете всичко това изглеждаше сюрреалистично. Касиди се изуми на бързината, с която връхлетяха спомените, досущ буйна река, преливаща от бреговете.

Какво бе станало с онова дете?

Тя коленичи и махна листата от студената надгробна плоча. През тялото й преминаха тръпки.

— Тя беше много красива, нали?

Гласът я стресна и Касиди едва не загуби равновесие. Вдигна глава и видя привлекателна жена, която стоеше на няколко крачки от мавзолея и държеше букет, увит в целофан.

Изненадана, Касиди отговори:

— Да… Много красива.

Тя се изправи и приглади гънките на черния си панталон.

— Ужасно съжалявам — продължи загадъчната жена. — Стоях до онова дърво и нямаше начин да не ви забележа. Дойдох на гроба на чичо си и… понякога оставям цветя и на госпожа Търмейн. Не съм ви виждала тук, затова се запитах…

Гласът й постепенно заглъхна.

— Тя… — започна Касиди, после млъкна.

Другата жена чакаше.

— Лана Търмейн… беше майка ми. Отдавна не съм била тук. Бях в града и…

Защо обясняваше всичко това на една непозната? Дали защото очите на жената бяха топли, а гласът — сърдечен, и беше много по-лесно да споделиш с непознат човек, отколкото с близките си?

— Ще имате ли нещо против, ако оставя цветята?

Касиди забеляза, че букетът не е от евтините. Розите бяха съвършени — кремави, с дълги дръжки. Лана би ги харесала.

— Много мило от ваша страна. Благодаря — усмихна се Касиди.

Жената изглеждаше искрена и имаше успокояващо излъчване. Касиди се отпусна.

— В Лос Анджелис ли живеете?

Непознатата кимна и сложи розите на гроба.

— Тук съм родена и израснала и се боя, че ми е писнало.

За пръв път, откакто бе напуснала Ню Йорк, Касиди се развесели.

— Знам какво имате предвид.

— Наистина ли?

Изражението на жената се промени и стана студено. Ако не я бе наблюдавала, Касиди би помислила, че пред нея стои друг човек.

Инстинктът й подсказа да се сбогува.

— Трябва да тръгвам — каза тя и нарочно погледна часовника си. — Опасявам се, че вече закъснявам.

Касиди докосна надгробната плоча на майка си, обърна се и тръгна, постепенно ускорявайки крачка.

* * *

Челси гледаше Касиди, която вървеше към колата си. Наблюдаваше грациозната й походка, високо вдигнатата глава и изправените рамене и повтаряше наум разговора. Касиди беше културна, възпитана, очарователна, учтива. Челси с огорчение си помисли, че е лесно да си изискан, когато си роден богат и привилегирован. Касиди бе запазила ролята си на принцесата на Роджър Търмейн, но скоро вече нямаше да бъде така. Мисълта да възвърне баща си и онова, което й се полагаше по закон, бяха двигателите, захранващи Челси с енергия. Тя се усмихна и взе розите. Нямаше смисъл да прахосва парите си. Цветята щяха да добавят атмосфера в хотелската й стая.

* * *

Джак гледаше на запад през остъклената стена на кабинета си. В ясни дни се виждаше Тихият океан. Холивуд беше долу в мъглата.

Но Шарън прекъсна мислите му:

— Една жена току-що припадна. Искаше да ви види. Какво да направя?

— Има ли й нещо, за бога? Коя е тя, по дяволите? — разтревожи се той.

— Каза, че името й е Челси Хътън — отговори секретарката му.

Джак се втурна навън и се наведе над Челси, която отвори очи.

— Как се чувствате? — попита Шарън.

Челси изглеждаше смутена. Тя се надигна и каза:

— От горещината е. Пък и днес не съм яла. Нищо ми няма.

— Донеси й вода — рече Джак и помогна на Челси да стане, после се вторачи в нея. — Какво правиш тук?

И през ум не му бе минавало, че тя може да дойде в офиса му без предизвестие. Колко глупав беше! Джак трябваше да признае, че блондинката, стремяща се да стане звезда, е нещо повече от сексуален акробат. Той бе подценил интелекта й. Не, не беше вярно. От самото начало беше очевидно, че Челси не е проститутка.

Тя направи крачка към него и цепката на полата й се разтвори, разкривайки загорели от слънцето съвършени бедра. Беше с костюм и тежък грим. Както обикновено, погледът й беше проницателен. Тя винаги гледаше хората в очите.

Джак усети, че се възбужда.

— Е, виждам, че се чувстваш по-добре — подразни я той, влезе в кабинета си и седна зад бюрото.

Тя тръгна след него, настани се на ръба на бюрото и кръстоса крака.

— Как си, Джак? — попита съблазняващо. — Трябва да ти кажа, че изглеждаш съвсем различен зад това голямо бюро, в този огромен кабинет. Толкова си делови! Бледа сянка на мъжа, когото познавам.

Кавели смяташе, че е имунизиран срещу ухажванията на жените. Когато пожелаеше някоя, той я имаше когато и където поискаше, и при неговите условия. Имаше разбити сърца и недоразумения естествено. Много жени се бяха опитали да го съблазнят, но бяха отблъснати. Също толкова много се бяха поддали на чара му. Външността, обноските и интелигентността бяха козовете му. И най-вече властта. Каквито и обстоятелства да го бяха събрали с някоя жена, Джак владееше положението. Той решаваше какво да стане. Но един-два пъти попадна на изключителни жени, които поставиха на изпитание контрола му.

Челси Хътън беше една от тях. Щом я видя, Джак разбра, че историята на живота й е горчива и нещастното детство е сложило отпечатъка си върху нея.

През годините бе срещнал много жени със същата участ. Те разчитаха само на външността си и бяха хитри, коварни и същевременно уязвими с алчността и амбициите си.

По-късно Джак научи, че детството на Челси наистина е било кошмарно и тя е поела глътка свеж въздух, докато е била омъжена, но съпругът й е починал и не е бил толкова богат, колкото се е предполагало.

После бе срещнала Джак. Той я разбираше, без да е необходимо да изслушва историите й. На каквато и да се преструваше, каквито и лъжи да му разказваше, Джак прозираше всичко. Но в нея имаше нещо повече — сякаш през тялото й преминаваше електричество. И когато Челси му показа видеозаписите на епизодичните си роли, той осъзна, че и камерата улавя този заряд.

Ексцентричността на Челси имаше и хубава страна. Много мъже — директори на киностудии, продуценти и организатори на кастинги — бяха намерили утеха, спокойствие и удоволствие в леглото на Челси Хътън. А тя знаеше да пази тайни. Запомняше имената, телефонните номера, предпочитанията им.

И хитро разменяше услуга за услуга. Бедното и обидено дете отдавна бе изчезнало. На негово място се бе появила страстната жена.

Джак беше озадачен не от страстта, а от отмъстителността й и обяснението за това беше единствената тайна, която Челси криеше от него. Каквито и да бяха мотивите й, Джак изпитваше състрадание към нея. И той беше подложен на изпитание от Холивуд, но бе спечелил. Фактът, че Челси не можеше да направи и крачка нагоре, го караше да й съчувства. Несретницата в нея беше онзи аспект на Челси Хътън, който Джак харесваше.

Тя се наведе напред и доближи лице до него. Той усети дъха й.

— Изглеждаш уморен и напрегнат. Вероятно се нуждаеш от почивка. Знам един страхотен италиански…

— Престани — прекъсна я Джак и в същия миг осъзна, че Челси е дошла да иска услуга.

Единственият проблем беше, че Кавели никога не смесваше работата с удоволствието. Гривна с диаманти, спортна кола, дори луксозна къща на крайбрежието — това бяха приемливи услуги. Но намесата в бизнеса беше забранена. Джак винаги изясняваше този въпрос на любовниците си.

Тя го гледаше предизвикателно и с очакване. Небесносините й очи бяха приковани в него и Джак усети електричеството, което премина между двамата. Въздъхна. Може би Челси беше единствената жена, която би могла да го накара да наруши правилото си, макар да не знаеше как и защо.

— Какво искаш, Челси?

Тя се усмихна, после стана сериозна.

— Киностудията притежава Роджър Търмейн, нали?

— Да.

— Знам, че искам много, но се нуждая от услуга.

Ръцете й бяха грациозно скръстени на коленете. Маникюрът й беше безупречен, а сапфирената звезда на пръстена на дясната й ръка сякаш намигаше на Джак. Той знаеше кой й го бе подарил, защото онзи бивш изпълнителен директор на киностудия обичаше да се хвали колко много й плаща и какво тя му дава в замяна.

— „Колосал“ притежава компанията на Търмейн, нали?

Джак кимна.

— И снимките на „Опасни намерения“ са временно спрени, нали?

Кавели отново кимна.

— И сега дъщерята на Роджър, Касиди Инглиш, ще заеме мястото му?

Джак запази спокойствие.

— Престани да задаваш излишни въпроси. Какво искаш?

Най-после Челси стигна до същината на намеренията си.

— Искам да играя Офелия. Това ще сложи начало на кариерата ми.

„Тя наистина е луда“ — помисли Джак. Офелия беше скромна, крехка и уязвима. Младата актриса, която щеше да изпълни ролята, беше неизвестна, но приличаше на Никол Кидман — фина, с ангелска хубост. Джак трябваше да прехапе устни, за да не се изсмее.

— Ролите вече са разпределени.

— Трябва да изиграя тази роля.

Очите на Челси се премрежиха. Лицето й стана непроницаемо.

Джак се изуми от бързината на преобразяването й.

— Не те моля, а го заявявам — строго каза тя.

И тогава му хрумна страхотна идея.