Джоузеф Глас
Очи (7)

6

От сутринта валеше типичен чикагски сняг, който посипваше като с пудра голите морави и образуваше вихрушки из улиците и алеите, без да се задържа. В някой друг град улиците навярно щяха да бъдат черни и лъскави от топящия се сняг, но тук студеният вятър държеше улиците сухи. За да се пазят от студа, студентите се бяха увили целите така, че беше трудно да се различи кой е момче и кой момиче. Сюзън обаче не можеше да не забележи, че момичетата вървяха на групи по пет-шест. Не им се искаше убиецът да открие поредната си жертва сред тях.

Стефани Мерц, съквартирантката на Патси, придружавана от полицаи, се беше върнала за малко в квартирата, за да си вземе някои неща. Временно я бяха настанили в общежитието за аспиранти.

Сюзън се срещна със Стефани в студентския клуб. Стефани беше дребно и красиво момиче със зелени очи и лунички. Имаше самоуверен вид, но бледността и уплашеният й поглед издаваха влиянието на станалите събития.

— Много мило, че реши да ми отделиш малко време — рече Сюзън. — Как се чувстваш?

— Доста добре — отвърна момичето. — По-добре, отколкото преди няколко дни. Все пак изглежда още не съм се оправила напълно. Но поне мога да се съсредоточа достатъчно, за да си уча уроците.

— След време ще ти мине — рече Сюзън. — Човек не се оправя така лесно след смъртта на приятел. Ще мине дълго време, докато престанеш да скърбиш или дори да се чувстваш виновна.

Сюзън не каза нищо повече, но знаеше, че се е изразила доста меко. Нерядко се случваше неочакваните белези да се загнездят трайно у човека, съжителствал с убития, особено ако е жена и приятелката й е станала жертва на сексуално престъпление. Месеци, дори години след инцидента могат да се проявят смущения в половата активност, например фригидност, и да не се поддават лесно на лечение. Все пак Стефани беше млада и здрава.

— Говорих с родителите на Патси — продължи Сюзън. — Бяха твърде разстроени, за да ми помогнат с нещо. Останах с впечатлението, че Патси не е споделяла много с тях за живота си тук.

— Майка й, нали — отвърна Стефани. — Патси непрекъснато се оплакваше от нея. Каква невротичка била, постоянно се тревожела за нещо. През цялото време я поучаваше. Патси направо щеше да полудее от нея.

— Майките понякога са такива — усмихна се Сюзън.

— Патси даже не искаше да ме покани в дома си — продължи Стефани. — Казваше, че у тях било като в тенджера под налягане. Понеже Патси я нямало там, майка й постоянно досаждала на по-малката й сестра, Кейси. Не я оставяла за миг на спокойствие.

— Да разбирам ли, че Патси е била доволна, че е напуснала дома си и е дошла в колежа? — попита Сюзън.

— Съжаляваше само, че не е успяла да замине някъде по-далеч. Казваше, че искала да отиде някъде на изток, или пък на запад, в Лос Анджелис. Но родителите й не можели да си го позволят. Помня, че първото нещо, което ми каза, когато се запознахме в първи курс, беше: „И твоите родители ли са толкова ужасни като моите?“.

— Родителите понякога създават проблеми — отбеляза Сюзън. — Не само че не облекчават живота на децата си, но го правят още по-тежък.

— На Патси определено не й беше леко. — Стефани явно се отпускаше да говори пред Сюзън. — Майка й беше направо откачена на тема секс. Само повтаряше, че момчетата искали само едно нещо — такива глупости. Опитваше се да попречи на Патси да носи хубави дрехи, да си показва краката или каквото и да било. Патси не можеше да покаже отношението към родителите си. Налагаше се да го крие. Но на мен ми каза, че се почувствала жива едва когато дошла тук, в колежа.

— Тук нещата по-добре ли вървяха, искам да кажа по отношение на мъжете и секса? — попита Сюзън.

Стефани се поразмърда леко.

— Малко да. Но не толкова колкото й се искаше. Повечето й приятели също бяха спортисти. Баскетболисти и други такива. Само че тя не искаше да се среща само с тях. Спортисти познаваше още от гимназията. Смяташе ги за тъпи. Тъпи и инфантилни.

Стефани се поколеба. Сюзън мълчеше.

— Искаше й се да се среща с друг тип хора — продължи Стефани. — Но имаше проблеми. Имаше един особен начин на държане. Сякаш беше момче. Винаги бодра и весела. Никога да не покаже слабост. Този тип неща. Така печелеше много приятели, но пък мъжете не я приемаха на сериозно. Тя разбираше това, но не можеше да се спре. Вътрешно беше страшно самотна.

— Вчера видях дрехите й в гардероба в квартирата ви — рече Сюзън. — Разбирам, че не се е обличала много хубаво.

Стефани кимна.

— Тук много момичета носят широки и торбести дрехи. Но правилно сте забелязали — Патси направо прекаляваше в тази посока. Опитвах се да й кажа, че има хубави крака. Всъщност имаше чудесна фигура. Но тя разправяше, че не можела да носи рокли, защото я правели да изглежда много висока.

— Доколкото разбирам, Патси не е имала постоянен приятел в университета — смени темата Сюзън.

Стефани поклати глава.

— Имаше един баскетболист по време на първата година, Боби Фалън. Само че не беше нещо сериозно. Патси излизаше с него само когато й трябваше да отиде някъде с момче. Скъсаха в края на първи курс. Сега той живее с някакво момиче.

— Значи за Патси раздялата не е била голяма загуба — опита се да изясни Сюзън.

— Не особено.

От отговора Сюзън подразбра, че загубата все пак е нанесла удар по самочувствието на Патси, ако не друго.

— С кого излизаше, след като скъсаха с Боби? — попита тя.

— Ами тогава не й беше много лесно. Преживя няколко трудни момента. Всички ги имаме, от време на време.

Сюзън се наведе напред.

— Стефани, имаше ли някой мъж — студент, може би, или пък все едно какъв — който да е демонстрирал нежелан сексуален интерес към Патси?

Стефани се засмя.

— Всякакъв вид сексуален интерес би бил радостно явление при нея. — После поклати глава. — Не, не е имало такова нещо.

— Доколкото разбрах от треньорката на Патси — продължи Сюзън, — тя се е познавала бегло с другите две жертви. Ти познаваше ли ги?

— Не.

— Патси да е споменавала за нежелан сексуален интерес, проявен към която и да е от познатите й спортистки?

Момичето поклати глава.

— Обаждания по телефона? Бележки? Шегички? — не отстъпваше Сюзън. — Каквото и да е.

— Не. Нищо. Никога не съм я чувала да споменава такова нещо.

Последва мълчание. Сюзън разбираше, че трябва да разпита по-надълбоко, но усещаше, че скръбта и приятелството карат Стефани да защитава Патси.

— Имаше ли някой, по когото Патси да си е падала, но безуспешно? — попита тя. — Някой, в когото да е била тайно влюбена? Когото тя самата да е преследвала?

Стефани отмести очи.

— Моля те, разбери ме правилно — обясни Сюзън. — Не искам да поставя Патси в неприятно положение, нито да я представя в лоша светлина. Момичетата често се влюбват, когато напуснат дома си. Това е нормално. Най-често първата любов завършва с разбито сърце. Това е част от съзряването.

Стефани продължаваше да мълчи. Съпротивата й беше съвсем явна.

— Стефани, три момичета вече са мъртви. Полицията прави каквото може, но нямаме много време. Трябва да науча всичко за Патси. Всичко, което може да ни послужи да разберем какво точно се е случило, за да спасим живота на други момичета.

Стефани се колеба дълго. След това въздъхна:

— Да, имаше един мъж — каза тя. — Не ви казах, само защото аз самата не би трябвало да знам за него. Патси го държеше в дълбока тайна. Никога не ми е разказвала за него. Това си беше нейна територия. Разбрах случайно, само защото веднъж отворих чекмеджето на бюрото й, за да взема малко хартия и видях писмото, което му бе написала. Не знам дали го е изпратила, но беше любовно писмо.

— Кой е той? — попита Сюзън.

Стефани съзнаваше иронията в това да пази тайната на момиче, което вече е мъртво.

— Казва се Рон Джордано. Преподава антропология в университета. Патси изкара при него уводния курс. — Стефани събра сили за слаба усмивка. — Един ден ме замъкна в техните часове и тогава го видях как изглежда. Едър мъж.

— Никога ли не е споделяла с теб за връзката си с него?

Стефани поклати глава.

— След онзи семестър тя престана да говори за него. Но знам, че ходеше в кабинета му. Имах чувството, че е… че е влюбена в него.

— Благодаря ти, Стефани — рече Сюзън. — Страшно много ми помогна.

Тя протегна ръка. Момичето я пое и я стисна.

— Сигурно е много интересно да си психиатър — заяви Стефани. — Срещаш се с най-различни хора и въобще… Особено ако работиш за полицията.

— Така е. Работата е много интересна.

— Мислех да се запиша за магистърската програма по психология — сподели Стефани. — Трябва ли да стана лекар, за да се занимавам с вашата работа?

— В известна степен, да — обясни Сюзън. — Но докторатът по психология ще ти помогне да вършиш доста важна работа. — Тя се усмихна. — Не бързай, едно по едно. Засега ходи редовно при психолога в Здравния център. Така ще научиш нещо повече за терапията, докато и без това те лекува. Как върви там, всъщност?

— Като че ли добре — обясни малко смутено момичето. — Говорят ми разни неща, които вече и без това знам. Че не било моя вина. Че нямало да се случи и на мен. Такива работи. Става досадно.

— Мъж ли е психологът или жена?

— Жена. Доктор Бауър.

— Бъди по-търпелива — рече Сюзън. — Тя се опитва да посее някои важни семена, които да можеш да си спомниш, ако преживяното остави в теб трайна травма. Струва ми се, че няма да сгреша, ако ти кажа, че сигурно ще имаш някои смущения. Тя се опитва да те подготви за тях.

Стефани не изглеждаше никак убедена. Но младостта и страхът й в момента работеха срещу терапията, поне в краткосрочен план. Искаше й се да забрави изцяло травмиращото преживяване.

— Обещаваш ли? — попита Сюзън.

— Добре.

След като се раздели със Стефани, Сюзън отиде до редицата монетни телефони при кафето и се обади на Голд. Той бил навън и нямало да се върне преди пет часа или дори по-късно.

Сюзън погледна часовника си. Беше три и трийсет. Подходящо време да хване един университетски преподавател в кабинета му. Затвори и отиде до картата на университетското градче, факултетът по антропология беше само на стотина метра от мястото, където се намираше в момента.