Джоузеф Глас
Очи (49)

48

Вестникът лежеше непрочетен на бюрото пред Дейвид Голд, който седеше в малкия си кабинет между кухнята и гаража. Бюрото беше купено на разпродажба на употребявани мебели. Дървеният въртящ се стол, чиято стойка проявяваше собствен характер, беше купен от Гудуил Индъстрис през първата година на брака му. Металната библиотечка беше сглобил сам. Единствената украса по стените беше годишният календар на Чикагския симфоничен оркестър. На цветната снимка се виждаше секцията на струнните инструменти. На преден план беше Каръл, заедно с още няколко други музиканти. Голд никога не обръщаше на друга страница, а лепеше месеците един по един под същата картинка.

Голд се беше прибрал у дома, за да помисли половин час на спокойствие. Дотук не се справяше особено добре. Чуваше как дъщерите му се карат в кухнята. Джоузи, по-голямата, заяждаше Алиса за нещо в училище.

Понякога си мислеше, че би било по-добре момичетата да учат в различни училища. Нещо не можеха да си поделят приятелите. С навлизането в пубертета съперничеството между двете все повече се ожесточаваше. Често се случваше Голд да се прибере у дома изтощен от работа и да седне да вечеря във взривоопасна обстановка, която Каръл, също изморена след репетициите през деня, напразно се опитваше да умири. Дейвид подозираше, че кавгите на момичетата имат за цел главно да привлекат вниманието на вечно заетата им майка. Не знаеше как да заглади нещата, понеже неговите опити да се намеси обикновено ги караха да се нахвърлят с дружни сили срещу него.

Ще се наложи да изчакам, докато пораснат, казваше си той. В края на краищата Голд беше само полицай, а не психолог.

Сюзън се оправяше доста добре с тях. Всеки път, когато идваше на вечеря или само за малко, те се превръщаха в същински ангелчета. Показваха й стаите си, хвалеха се с работата си в училище, разказваха й за гаджетата си по един съвършено цивилизован и възпитан начин. Дори се надпреварваха да се държат колкото се може по-добре, за да й направят впечатление.

Слава богу, че Каръл не беше ревнива. Тя се шегуваше със Сюзън за това, как успява да изкара най-доброто от тях.

— Не можеш ли да ги вземеш при теб за лятото например? — питаше тя, а Сюзън отговаряше тактично:

— Примерното им поведение ще се изпари моментално, ако аз поема грижата за тях.

Каръл харесваше Сюзън. Като момиче от еврейски произход, отраснало цял живот заедно с други еврейчета, Каръл намираше Сюзън за очарователна и дори екзотична личност. Както и самият Дейвид, Каръл виждаше у Сюзън нещо еврейско, някаква печал, някакво усещане за изгнание и обреченост. Това усещане се съчетаваше по особен начин с очевидно нееврейския вид на Сюзън, с нейния презвитериански произход, с роднините й на село. Често се случваше Голд да ги гледа двете заедно и да се чувства така, сякаш две еврейки от съвсем различни породи присъстват в живота му — едната позната и разбираема, другата странна и необичайна. Интересно, но никога, преди да се запознае със Сюзън не му беше хрумвало да посети Светите земи. Едва след това установи как често уж на шега споменава, че биха могли да ги посетят заедно. Макар да не разбираше защо, идеята го озадачаваше. Чувстваше, че дори в ясновидството на Сюзън има нещо еврейско. Никога не й го беше казвал, самият той не беше се замислял дълбоко над това, но то беше част от очарованието й — дарбата, която тя не искаше, вътрешното око, от което с радост би се лишила, ако можеше да избира.

Веднъж, в момент на слабост, Сюзън му беше признала, че дарбата й я свързва с твърде възвишени и духовни неща, макар тогава да не беше пожелала да се разпростре по-подробно. Голд остана изненадан, защото Сюзън поначало беше доста скептична по тези въпроси. Вярата противоречеше на самата й същност, на разбиранията й, но въпреки това тя й беше отделила една ниша в душата си — като чуждо тяло, от което нямаше сърце да се освободи.

Момичетата се караха все по-силно и Голд се надигна от стола, за да им се скара да не вдигат толкова шум. В този момент телефонът иззвъня и го спря в крачка.

— Голд слуша.

— Инспектор Голд? Обажда се Пит Хуарес. Помните ли ме? От пътнотранспортния отдел?

— Пит! Разбира се. Как си?

— Нали бяхте пуснали за издирване една Тойота модел 93-та година? Намерих я.

— Вече? Браво. Къде е?

— Наблизо е. На десетина минути от офиса ви.

— Какъв е адресът?

Голд го записа набързо върху някакво листче.

— Да дойда ли да ви взема? — попита Хуарес.

— Ще се видим направо там.

Голд прибра листчето и се изниза от къщи, без да се обади на дъщерите си.