Джоузеф Глас
Очи (28)

27

На другия ден след връчването на наградата „Мартин Лутър Кинг“ на баща й, Хайме отдели малко време от ученето, за да прекара един час в леглото с Джеф Макандрю.

След като се любиха, тя неочаквано се разплака в обятията на Джеф. Когато той я попита защо плаче, Хайме не можа да му даде смислено обяснение.

Напусна хотела рано-рано и бързешком се прибра в квартирата си.

Рита имаше среща и нямаше да се прибере за вечеря. Хайме хапна малко останала от преди картофена салата и се зае с курсовата си работа, докато външният звънец не я прекъсна в седем и половина.

Отиде до вратата и натисна копчето на домофона.

— Да?

— Госпожице Лазаръс, търси ви някоя си доктор Шейдър. Казва, че била от полицията.

Хайме стоеше до бутона и размишляваше.

— Че работи за полицията — поправи се портиерът с официален тон.

— Не разбирам за какво става дума — каза Хайме.

Чу се кратък приглушен разговор, последван от женски глас.

— Госпожице Лазаръс, казвам се Сюзън Шейдър. Работя заедно с инспектор Голд от отдел „Убийства“. Дали бих могла да ви видя за няколко минути?

Хайме отстъпи крачка назад, вперила поглед в домофона, сякаш беше жив и можеше да я ухапе.

— Госпожице Лазаръс? — настояваше безтелесният глас.

Хайме се поколеба още миг, после стисна зъби и с рязко движение натисна бутона.

— Качете се.

Обърна се към телефона, обзета от непреодолимо желание да се обади на Джеф, но много добре знаеше, че той не може да й помогне. Огледа се, сякаш в някое ъгълче на апартамента щеше да открие сигурно убежище. Но всичко беше напразно. Тя остана да стои права, докато на вратата се чу плахо почукване. Хайме отвори. Дребна красива жена, облечена в сив костюм, стоеше в коридора и държеше кожена папка в ръка.

— Госпожице Лазаръс? Хайме? Аз съм доктор Шейдър.

— Да, знам.

Хайме се отдръпна назад, за да пропусне гостенката си. Сюзън влезе настрани, сякаш я беше страх да не наруши чуждото пространство.

— Съжалявам, че ви обезпокоих така ненадейно — извини се тя. — Проверявам познатите и колегите на Селест Коли от университета. Разбрах, че навремето сте били съквартирантки с нея.

— Да, бяхме — Хайме пое предложената от Сюзън ръка. — Живяхме заедно през първата година.

— Виждали ли сте се след това? — попита Сюзън.

— Не, не сме — поклати глава Хайме. — Тя беше твърде заета с личния си живот. Понякога или тя, или аз се сещахме да се чуем. После тя прекъсна следването си.

— Сигурно сте чули за случилото се — каза тихо Сюзън.

— Да… разбира се. — Хайме се стараеше да звучи спокойно. — За мен новината беше истински шок. Чувах за убийствата, но Селест беше от хората, които познавах. Отначало не можах да повярвам.

— Знам колко е трудно, когато почине някой познат — намеси се Сюзън. — Особено когато е човек, с когото отдавна не си се чувал. Отначало изглежда невъзможно.

Тя се огледа из апартамента.

— Хубаво жилище имате — отбеляза тя.

Скучните мебели бяха освежени от пъстри плетени покривала и възглавнички. По стените висяха плакати, повечето от изложби на Художествената галерия в Чикаго. Личеше си, че е студентска квартира, но се забелязваше желанието да бъде обзаведена с вкус.

— За мен е твърде скъпо — обясни Хайме, — но родителите ми настояха. Решиха, че иначе не е достатъчно сигурно.

— Да, хубаво е човек да е предпазлив — потвърди психиатърката.

— Искате ли нещо за пиене? — попита Хайме. — Чай? Нещо безалкохолно?

— Може малко кола.

— Диетично пепси?

Хайме изчезна в кухнята. Сюзън обиколи с бърз поглед хола, докато от кухнята долиташе звън на лед и чаши. Докосна възглавничките върху дивана, редицата книги върху една полица, палто и шал, окачени на вратата. Когато Хайме се върна, тя съсредоточено разглеждаше книгите.

— Заповядайте.

— Благодаря — Сюзън пое чашата и отпи една глътка. — Разбирам, че не е много редно да ви безпокоя вкъщи.

— Няма нищо.

— Май сте вече в края на пролетния семестър.

— Е, не точно накрая. Изпитите са чак в края на месеца.

— Какво точно следвате?

— Първата ми специалност е политология, втората Европейска философия.

— Сигурно е интересно. Чели ли сте Фройд?

— Малко. „Цивилизацията и недоволните от нея“. Чела съм „Бъдещето на една илюзия“ в курса по философия на религията.

— Фройд не е почитател на организираната религия, нали?

— Е, аз съм атеистка… или поне агностичка, така че споделям мнението му.

Хайме изгледа гостенката си.

— А вие?

— Аз съм психиатър, не знам дали ви споменах — отвърна Сюзън. — За мен Фройд е преди всичко медицинска тема. Интересувам се от писанията му за нещата без непременно да споделям мнението му.

Хайме оцени дипломатичността на отговора.

— Тук ли практикувате? — попита тя.

— Да, кабинетът ми е на Норт Мичиган.

— Аха.

Хайме ненадейно почувства непреодолимо силно усещане, че би било прекрасно да седне в кабинета й и да излее сърцето и душата си пред тази жена. Сюзън Шейдър беше доста крехка на вид, но от нея се излъчваше усещане за голяма сила. Сила и женственост.

— Как станахте сътрудник на полицията?

— Един от инспекторите в отдел „Убийства“ ме помоли преди време да му помогна в разследването на един случай — обясни Сюзън. — Оттам тръгна всичко.

Последва неловко мълчание, докато Сюзън оглеждаше Хайме.

— Сигурно сте чели вестниците — започна тя.

— Да, май ви създават доста неприятности.

— Такава им е работата — отвърна Сюзън. — И тях ги безпокои мисълта, че са пострадали невинни хора, както и мен. Именно затова и двамата с инспектор Голд правим всичко възможно да заловим убиеца колкото може по-скоро.

Хайме я изучаваше внимателно.

— Защо дойдохте при мен? — попита тя. — Не съм се виждала от години със Селест.

— Длъжни сме да проверим всичко. Всеки, който може да ни наведе на някаква улика около Селест.

Сюзън забеляза на полицата едно томче с „Да убиеш присмехулник“.

— О, вие сте щастливка — възкликна тя. — Винаги съм се чудила как изглежда изданието с твърди корици. Аз имам едно много употребявано издание с меки корици. Прекрасна книга. Може ли да я погледна?

Хайме кимна.

— Подарък ми е — поясни тя. — От баща ми. Той също много я харесва.

Сюзън отвори корицата. От вътрешната страна имаше екслибрис с костенурка и заек. Подписът, Хайме Лазаръс, изглеждаше относително скорошен.

— Винаги съм смятала тази книга за една от най-проникновените творби по въпроса за расовото разделение — сподели Сюзън.

— Аз лично никога не съм била толкова голям застъпник на тази тема, колкото би трябвало — отвърна Хайме. — Може би защото това е сферата на изява на баща ми. Ние живеем с расовия проблем ежедневно. Не е много романтично. На мен книгата ми харесва заради друго.

— Заради кое? — продължи да разпитва Сюзън.

— Заради децата — обясни Хайме. — Заради техните фантазии за човека от къщата с духовете. Игрите, които играят. Как нещата са показани през техните очи. Любимият ми момент е накрая, когато двете деца вървят през гората към къщата и мъжът ги напада. Вижда ми се като метафора на живота.

— Разбирам какво имате предвид — потвърди Сюзън. — Детството много прилича на разходка из тъмна гора. В мрака дебнат какви ли не опасности. Но децата се оказват доста силни и успяват да се справят.

Сюзън отново погледна екслибриса.

— Интересен подпис имате — каза тя.

— Така ли? На мен не ми изглежда особено интересен.

— Обзалагам се, че сте отлична студентка. Почеркът ви издава висок интелект.

— О, така ли?

Хайме беше нащрек.

— Баща ви навярно много се гордее с вас — продължи Сюзън. — Какво смятате да правите, след като завършите?

— Ще уча право — отвърна Хайме. — Надявам се да се занимавам със семейно право, може би някъде на запад. В Калифорния.

— Не искате ли да ни помогнете тук в Чикаго? — усмихна се Сюзън. — Щатският прокурор ще ви посрещне с отворени обятия.

— Наказателното право не ми допада особено.

— Разбирам ви. Само разочарования. — Сюзън се усмихна. — Баща ви одобрява ли плановете ви?

— Той не се бърка в решенията ми.

— Това е много хубаво. — Сюзън се огледа из стаята. — Аз съм голяма почитателка на баща ви. Не виждам тук негова снимка.

— В спалнята ми е. И двамата с майка ми.

— Да, прекрасен човек, толкова много е направил за страната.

— Аха.

Хайме ставаше все по-резервирана от минута на минута.

Сюзън отпи още една глътка от питието си.

— Разкажете ми за Селест — каза тя.

— Селест ли? Ами с нея се разбирахме добре като съквартирантки. Не бяхме близки, но си живеехме добре.

— Тя имаше ли постоянен приятел, докато бяхте заедно?

— Не. Не й вървеше много с мъжете. Поне по онова време. Вечер обикновено се мотаеше из квартирата. През онази година май нямаше никакъв приятел.

— А по-късно?

— Не бяхме толкова близки, че да ми каже.

— Не е ли споменавала някого в разговорите ви след първата година?

Хайме се замисли за момент.

— Май имаше някакъв мъж — каза тя. — Последният път, когато говорихме, каза, че си имала приятел. Останах с впечатлението, че е по-възрастен. Може би…

— Да?

Сюзън се усмихваше, но погледът й издаваше напрегнато внимание.

— Като че ли нещо не беше наред — продължи Хайме. — Дали не беше женен, или имаше някакви неприятности… имаше нещо. Говореше много уклончиво и ме озадачи. Но така и не разбрах какъв точно е проблемът.

— Разбирам. Бихте ли казали, че Селест беше щастлива?

Хайме поклати глава.

— Не, не бих казала такова нещо.

— Сигурно не й е било лесно да бъде ваша приятелка.

— Защо?

— Вие сте много красива — каза Сюзън. — Доколкото разбирам, Селест не е била много хубава.

Хайме отмина комплимента.

— Наистина не беше много хубава — потвърди тя. — Но пък и тя не правеше нищо, за да подобри положението. Наслагала си беше обици навсякъде — на ушите, на носа. Имаше татуировка на крака. Имам чувството, че не се уважаваше достатъчно.

— Познавате ли родителите й?

— Да, разбира се. През първата година ги виждах няколко пъти. Водиха ни на вечеря.

— Какви са впечатленията ви от тях?

— Ами бяха доста отчуждени. Имах чувството, че между тях и Селест има проблем, който в мое присъствие криеха.

— Селест споменавала ли е нещо по този въпрос, когато сте говорили насаме?

Хайме се намръщи.

— Твърдеше, че не можела да ги понася. Казваше, че били фанатизирани идиоти и я било срам, че е техен потомък. Точно така се изразяваше: „Съжалявам, че съм техен потомък“.

— Само това ли? Без нищо повече? — попита Сюзън.

— Не, само това. Личеше, че за нея това е болезнена тема, така че никога не съм се опитвала да измъкна нещо повече.

— За един психиатър подборът на думите е достатъчно многозначителен. „Съжалявам, че съм техен потомък.“ На вас не ви ли се стори странно?

— Какво имате предвид?

— Не смятате ли, че Селест може да е била извънбрачно дете?

Хайме се стъписа.

— Кое ви кара да мислите така? — попита тя.

— Аз ви попитах първа — усмихна се Сюзън. — Никога ли не сте подозирали такава възможност?

— Честно да си призная, мислила съм. — Хайме седна с подвити под себе си крака. — На пръв поглед не приличаше нито на единия, нито на другия. Когато ги опознаеш малко повече, се виждаше, че има прилика с майка си. Но бяха толкова различни…

— Може би не е знаела — предположи Сюзън. — Може би само е подозирала.

— Вие разбирате много неща, докторе.

— А, просто се отплеснах. Страхувам се, че това ми е професионален дефект. Не ми обръщайте внимание.

Сюзън взе да върти чашата с пепси в ръце, разглеждайки отпечатаната върху нея емблема на Чикагския университет.

— Казахте, че прекъснала следването си — продължи тя. — Имаше ли проблеми с учението?

— Не знам — отвърна Хайме. — Може и да е имала. Докато живеехме заедно се справяше доста добре. Не беше никак глупава. И беше страшно упорита. Не се отказваше от нищо, независимо колко е трудно. Като куче с кокал.

Телефонът иззвъня. Хайме се наведе настрани, за да го вдигне и при движението се разкриха хубавите й крака.

— Ало? Не, добре съм. Една жена дойде да ме види. Не, няма защо да се тревожиш. Тя е тук при мен.

След това замълча, докато слушаше говорещия от другата страна. След това погледна към Сюзън.

— Бихте ли затворили телефона тук, когато отида в спалнята? Няма да се бавя.

— Разбира се.

Сюзън взе слушалката и проследи Хайме с поглед на излизане от стаята. Когато чу, че другият телефон се вдига, тя остави слушалката, но за миг задържа пръстите си върху нея, а лицето й придоби замислено изражение.

Томчето с „Да убиеш присмехулник“ лежеше на масата. Сюзън го взе и отново се загледа в екслибриса, после прокара пръсти по подписа. След това върна книгата на полицата и разгърна още няколко книги. Имаше романи, сред които „Шаферът“ и „Спасителят в ръжта“, малко поезия — Емили Дикинсън. Остави книгата да се отвори сама в ръцете й. „Нямах време за омраза“ беше стихотворението на дясната страница.

Подписът на Хайме върху различните бук либриси беше забележително еднакъв. Всеки път на повърхността изпъкваше подредеността и изяществото, както и завоалираното напрежение. Виждаше се, че води двойствен живот, много подреден и овладян на повърхността, под която пламтеше буйна жарава. Човек оставаше със същото впечатление и когато наблюдаваше лицето й.

— Съжалявам — извини се Хайме, когато се върна в стаята.

— Няма за какво. Аз съжалявам, че ви се натрапих така.

Хайме се върна на дивана.

— Какво е усещането да си ясновидец? — попита тя внезапно.

Сюзън повдигна вежди.

— Значи знаете за това.

— Четох във вестниците — отвърна Хайме.

Сюзън въздъхна.

— Навремето смятах, че е нещо като Божия благословия. Сега никак не ми изглежда като благословия.

Хайме кимна.

— Това ще се отрази ли на репутацията ви? Като лекар, имам предвид. Този случай…

— Възможно е. — Сюзън погледна навън през прозореца. — Но моята репутация не е толкова важна, колкото залавянето на убиеца. Ако успеем да го спрем, няма значение какво ще се случи с мен.

— Бих се радвала да ви бъда полезна по някакъв начин — заяви Хайме. — Но не знам точно с какво. Със Селест не съм се виждала от много време.

— Госпожице Лазаръс…

— Хайме. Наричайте ме Хайме.

Сюзън се засмя.

— Добре тогава, Хайме. Искам да ти задам един въпрос.

— Питайте.

Момичето се облегна на дивана, заемайки малко отбранителна поза.

— Защо си използвала името на Селест в деня на катастрофата пред хотел „Радисън?“

Последва тишина. Очите на Хайме се разтвориха широко.

— Заради мъжа, с когото говори току-що по телефона ли? — попита Сюзън.

Хайме явно остана смаяна.

— Нямам никакво желание да те притеснявам — обясни Сюзън, — но както знаеш положението е много сериозно. Опитваме се да спасим живота на други хора. Дотук вече загинаха петима.

Хайме посегна да вземе чашата си, но ръката й трепереше и тя я дръпна назад.

— Как разбрахте? — попита тя.

Сюзън отвори чантата си и извади отвътре сгънато копие от свидетелските показания, които подаде на Хайме.

— Не беше никак трудно да разберем, че подписът под свидетелските показания на Селест е фалшив — обясни тя. — По-трудно беше да те открием.

— И как точно ме открихте? — попита тя.

— Полицаят, взел показанията, те е запомнил, защото си много хубава — обясни Сюзън. — Когато му показах снимката на Селест, той веднага каза, че това не е момичето, което е разпитвал онзи ден. От там нататък оставаше само да се свържем с настоящите и предишни познати на Селест. Така стигнахме до теб.

Това не беше напълно вярно. Ясновидските умения на Сюзън й бяха помогнали да стесни кръга от познати. Отгатнала беше, че ръката, написала под зоркия поглед на полицая името на Селест Коли, всъщност е искала да напише Хайме.

Хайме изглеждаше уплашена.

— Ами… мъжът на телефона? — промълви тя.

— Нека го наречем усещане — отвърна Сюзън. — Той ти е любовник, нали?

Последва дълго мълчание. Хайме изгледа Сюзън с умолителен поглед и избухна в сълзи.

Сюзън забеляза кутия с хартиени кърпички на полицата и я подаде на момичето, чувствайки се съвсем като психиатър. Хайме ронеше сълзи открито и хлипаше с ръка върху устата си.

Сюзън не каза нищо.

— Аз я убих — рече Хайме. — Аз съм виновна.

— Защото си се подписала с нейното име ли?

Хайме кимна.

— Двамата с Джеф, моят приятел, бяхме в хотела. Не можех да допусна полицията да научи коя съм. Баща ми е твърде известна личност… Има хора, които постоянно търсят с какво да го компрометират. Цял живот ме е предпазвал от това. Не можех да му се отплатя като…

Тя не довърши думите си, а погледът й се зарея неспокойно.

— Това е тежко бреме за младо момиче като теб, нали? — попита Сюзън. — Да носиш отговорност не само за себе си, но и за баща си?

Хайме я изгледа изненадана. В практиката си Сюзън беше виждала този поглед хиляди пъти. Пациенти, чийто живот постоянно беше придружен от чувството на вина, която се беше превърнала в тяхна втора природа, винаги се смайваха, когато им обясняваше, че чувството на вина е неестествено и човек може да се освободи от него.

— Младите момичета се влюбват — обясни Сюзън. — Имат си любовници. Ти не си първата, няма да си и последната.

Хайме отново избухна в сълзи.

— Кажи ми — продължи Сюзън, — защо даде името на Селест? Защото не се бяхте виждали отдавна ли?

— Нямах време да помисля — отвърна тя. — Вече бях говорила с момичетата, спортистките. Те ме питаха как се казвам и аз им се представих като Селест. Тогава дойде полицията и момичетата ме слушаха, докато говорех с полицая. Вече нямаше как да кажа друго име, така че отново казах Селест. Просто то ми дойде на устата. Изобщо не помислих… — и тя отново избухна в ридания.

— Това е напълно естествено — съгласи се Сюзън. — При такъв незначителен инцидент. Просто си се сетила за името на съквартирантката си. Не си го направила нарочно, за да й причиниш зло.

— И нарочно да беше, нямаше да бъде по-зле! — хлипаше момичето.

Сюзън кимна.

— Да, знам. Да направиш някому зло, когато не си искал, е ужасно тежко бреме. Но може би за теб е по-естествено да се обвиняваш, отколкото да осъзнаеш, че не си виновна.

Докато даваше този съвет, пред очите на Сюзън се мерна образът на Берте Мюлер.

Хайме хвърли хартиената кърпичка на дивана и си взе друга.

— Тя щеше да е жива, ако не бях… — поклати глава тя. — О, по дяволите. По дяволите!

— Кажи ми за мъжа на телефона — неотклонно продължи Сюзън. — Той знае ли нещо?

— Не, нищо — твърдо поклати глава Хайме.

— Значи си живяла през цялото време сама с тайната си? — попита Сюзън.

Момичето кимна.

— Кога започна да разбираш, че произшествието не е било толкова маловажно? — поинтересува се тя.

— Когато убиха третото момиче, Патси. Тя най-много говори с мен през онзи ден. Беше много висока и явно се притесняваше от ръста си. След убийството й познах снимката във вестника. Тогава започнах да се притеснявам покрай случилото се онзи ден пред хотела… — Хайме погледна Сюзън отчаяно. — Ако бях действала по-бързо, ако бях помислила повече, можех да предупредя Селест. Но просто не ми дойде на ум, че…

— Разбира се — успокои я Сюзън. — Никой не мисли за нещата по такъв начин. Тези убийства са странни, Хайме. Дори полицията не е виждала подобно нещо. Едва ли някой може да те вини за това, че не си предвидила всичко при тези сложни обстоятелства.

— Само ако не бях казала нейното име! — изплака Хайме.

Сюзън седна до нея на дивана.

— Хайме, ще се наложи да разбереш, че единствената ти вина е в това, че имаш връзка с мъж. Не си убила никого. Убиецът е доста извратен тип.

Тя замълча и погледна момичето. Искаше й се да й каже: „Имаш късмет, че си жива“, но годините лекарска практика я бяха научили колко вредна би могла да се окаже една такава забележка.

— Опитала си се да предпазиш близките си — обясни тя. — Това е било голямо изпитание за теб самата.

При тези думи Хайме сякаш се предаде. По лицето й се стичаха сълзи, но не каза нищо.

— Ще повториш ли това, което каза пред мен и пред инспектор Голд? — попита Сюзън.

Хайме я изгледа измъчено.

— Сигурна съм, че той ще направи всичко необходимо, за да запази самоличността ти в тайна — продължи Сюзън. — Най-важното е да се сложи край на убийствата, а личният ти живот е все пак на второ място.

— Баща ми…

Хайме обърна очи към тавана. Приличаше на уловена птица.

— Хайме, ако баща ти знаеше за това, не би те обвинявал ни най-малко. Сигурна съм. Само ще му е мъчно, че си страдала толкова време, без да кажеш на никого. — Сюзън стисна Хайме за ръката. — Но той никога няма да разбере, ако ти не пожелаеш.

Хайме помисли за момент. После въздъхна, но по погледа й си личеше, че се предава.

— Добре — каза тя.

— Може ли да се обадя по телефона? — попита Сюзън.

— Да.

Сюзън вдигна слушалката. Преди да успее да набере номера на Голд, на вратата се почука.

Хайме се стресна и погледна към вратата.

— Хайме!

Гласът звучеше настойчиво, но и някак радостно, сякаш едва се сдържаше да не се засмее.

— Аз съм…

Чуваше се силно, но през вратата не се разбираше какво казва.

Пръстът на Сюзън замря във въздуха над бутоните на телефона. Тя впери очи в Хайме.

— Познат ли ти е гласът?

Хайме поклати глава.

— Портиерът има ли навика да пуска хора горе, без да те предупреди?

Хайме отново тръсна глава.

— Не, никога.

Сюзън остави телефона и бавно се приближи към вратата, където имаше шпионка. Тя се повдигна на пръсти и погледна през нея.

В сумрачния коридор едва успя да различи нечие лице. Огромните очила смаляваха останалите черти на лицето. Стъклата бяха затъмнени и очите не се виждаха добре.

Но въпреки това Сюзън ги позна.

Тя се облегна на вратата и се обърна към Хайме.

— Набери 228–3091 — каза тя. — Инспектор Дейвид Голд. Бързо!

Със странно спокоен вид, като човек, свикнал с опасностите в живота си, Хайме набра номера.

Сюзън стоеше облегната на вратата, докато Хайме чакаше да се й се обадят от отдел „Убийства“. Сюзън стоеше изправена неподвижно, чувствайки присъствието зад гърба си.

— Ало — каза Хайме на телефона. — Обажда се…

— Кажи им, че аз го търся — прекъсна я Сюзън. — Кажи, че е спешно.

Хайме говореше, без да откъсва очи от Сюзън. Слушалката в ръката й потреперваше, но гласът й беше твърд.

— Няма го — рече тя. — Опитват се да се свържат с него по радиостанция.

Сюзън кимна. Чу тракване на метал, когато ръката отвън се опита да завърти топката на вратата. Тя подпря вратата с тяло. През дебелата дървена врата се чу тих глас.

— Сюзън?

Тя се прилепи още по-силно, лактите и раменете й се притиснаха болезнено към вратата. Дръжката отново изтрака, сякаш въпросително.

— Сюзън? Ти ли си?

Времето минаваше. Сюзън стоеше, стиснала зъби и не откъсваше очи от момичето на дивана. Дали така беше станало и с другите момичета? Приветлив, близък глас иззад вратата, звучащ топло и доверително, прелъстително…

Треперенето обхвана крайниците й. Мисълта, че тя е единствената преграда между това невинно момиче и смъртта, беше страшно обезпокоителна.

Хайме отново заговори по телефона.

— Да! — извика тя. — Тя е тук. Побързайте. Моля ви! — Хайме погледна Сюзън. — Казва, че ще дойдат след две минути. Иска да говори с вас.

Сюзън поклати глава.

— Няма време. Кажи му просто да побърза.

Сюзън по-скоро почувства, отколкото чу отдалечаващите се стъпки по коридора. Не откъсваше очи от Хайме. Едва по-късно си припомни, че на нивото на ухото й беше прозвучал приглушен смях.