Джоузеф Глас
Очи (48)

47

Сюзън се събуди с невероятно главоболие.

Чувстваше се дезориентирана. През целия си живот не беше губила съзнание повече от един-два пъти. А сега, в ръцете на Арнолд Хейз, за два дни й се беше случило два пъти. Първия път от удар, а след това от преживяния шок.

Ставите й бяха схванати. Тялото я болеше. През стомаха й на бавни вълни минаваха болезнени спазми. Сети се, че навярно е обезводнена.

Хейз влезе в стаята с голяма чаша с вода и сламка.

— Сигурно си жадна — каза той. — Изпий това.

Тя започна да пие жадно. От първите глътки течност спазмите в стомаха й се влошиха, но тя почувства известен прилив на сили.

— Това е любимата чаша на сина ти — поясни Хейз.

Сюзън разгледа чашата. Лицето на Скоти Пипън се ухили насреща й.

— Може да му разреша да си я вземе у дома за спомен — допълни той.

Сюзън усети колко е гладна. Усещането се появи като пулсиращо чувство на объркване в главата й. Стаята сякаш бавно започна да се отдалечава. Беше изгубила повече сили, отколкото си мислеше.

Хейз остави чашата настрани и я изгледа отгоре.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той. — А, да. На колко години беше, когато се появи дарбата ти?

Сюзън мълча дълго, преди да отговори.

— На десет.

— На десет! — Хейз повдигна вежди. — Толкова малка! Сигурно си се чувствала много странно.

Сюзън остави погледа й да се плъзне покрай лицето му към ъглите на стаята, към тавана. Трябваше да положи специални усилия, за да задържи образа пред очите си ясен.

— Тогава много неща ми се струваха странни — каза тя. — Ясновидството ме притесняваше по-малко от някои други неща.

— Кои например?

— Смъртта на родителите ми. Положението ми на сираче. — Тя се замисли малко. — После пубертета.

Той кимна, без да престава да я изучава. Изглеждаше толкова уязвима и беззащитна в голотата си. Но той усещаше здравината на характера й. През последните няколко седмици постоянно усещаше присъствието й. Тя беше личност, с която не можеш да не се съобразяваш.

— Кажи ми — отново попита той, — как повлия това на брака ти?

— Не разбирам въпроса.

— Как приемаше мъжът ти факта, че можеш да виждаш неща, които той не може? Че знаеш толкова много неща. Лични, тайни неща.

Сюзън се усмихна печално.

— Проблемът не беше в това. Проблемите в брака ни нямаха нищо общо с моето ясновидство.

— Аха — кимна Хейз. — Значи мъжете въобще — това навярно е меч с две остриета. Сигурно ги караш да се чувстват неловко. Имам предвид дарбата ти. От друга страна, един истински мъж би трябвало да се вълнува още повече от това. Да се възбужда. Не съм ли прав?

Сюзън го усещаше накъде бие. Беше ловък, но след немалкото години стаж като психиатър Сюзън беше вещ манипулатор.

— В известен смисъл — отвърна тя с неутрален тон.

— А! — възкликна той. — Каква откровеност. Знаех си, че си жена с характер. Виждам, че ще трябва да внимавам, когато съм покрай теб.

Той скръсти ръце. Както беше седнал на ръба на леглото, прилича малко на лекар, отбеляза Сюзън.

— А като психиатър — продължи той — сигурно имаш много предимства. Допускам, че намираш отговорите доста по-бързо от другите психиатри.

Тя вдигна очи нагоре към неговите.

— Понякога.

— Понякога ли?

— Похватите, които изучаваме, ни дават най-важните отговори — обясни тя. — А има някои тайни, които остават скрити и за нас. Съзнанието не е чак толкова прозрачно.

— Много си скромна — отбеляза той. — Това е добро качество. Но не бива да прекаляваш с него. — Той се надвеси над нея. — Кажи ми. Можеш ли да отгатнеш какво си мисля в момента? Точно сега?

Лицето му се наведе ниско над нейното и закри цялата стая. Дребните очички се намираха на няколко сантиметра от нейните. Миризмата му я заля изцяло.

Той докосна вързаната й ръка. В съзнанието й се появи тънък процеп светлина, който започна бавно да се разширява. Тя не сваляше очи от неговите, усещайки, че това е моментът да му окаже нужната съпротива. Виждала беше всичко, и чрез вътрешното си око, и при психиатричната си практика. Едва ли имаше кошмар, който да не познава.

Лъчът светлина в съзнанието й се разширяваше. Слънчев ден, дете… Пясъчна площадка с червено камионче. Детето се усмихва, над него пада нечия сянка…

На Сюзън дъхът й спря, когато видя това, което той искаше да я накара да види. Опитваше се с всички сили да не отмества очите си от неговите, но накрая отвърна поглед.

Хейз се усмихна.

— Е, сега вече ме убеди, докторе. Казват, че ясновидството било шарлатания, но на теб ти вярвам.

Сюзън не беше повръщала от началото на бременността си. Сега обаче изпитваше силна нужда да повърне. Все пак успя някак да се удържи.

Той се изправи и застана в долния край на леглото.

— Да поговорим за бъдещето — каза Хейз. — Както вече казах, синът на известна ясновидка се равнява приблизително на дъщерята на прочут борец за човешки права. При условие, разбира се, че цялата история се представи в съответната светлина.

Сюзън го слушаше внимателно. Именно това беше моментът, който очакваше.

Той я потупа бащински по ръката.

— Желаната развръзка е очевидна — заговори той. — Синът ти е върнат у дома. В замяна аз се връщам към собствения си бизнес, свободен човек без страх от екстрадиране и репресии. Разследването на смъртта на Питър Томеракян е забравено. Убийствата на момичетата са прочетена книга, приключена и също забравена. Госпожица Лазаръс е в безопасност и това е най-важното. Такъв е моят план. План, удовлетворяващ всички страни.

Сюзън кимна, успокоена от споменаването на Майкъл.

— Проблемът сега е, че при мен е не само синът, но и майката — продължи Хейз. — Няма на кого да предам прекрасното ти синче. Няма на кого да изпратя искането за откуп. Необичайно развитие на нещата, но така е в действителност. Разбираш, нали?

Сюзън се замисли за миг.

— Защо не пуснеш Майкъл — попита тя — и не задържиш мен?

Хейз се засмя съжалително.

— Храбра молба на една майка — заяви той. — Покъртителна история, нали? Но няма да стане, докторе. В момента у мен е детето на Линдбърг и това е най-сензационната история в целия град. Полицията ще направи всичко, за да спаси момчето. Ще платят, колкото поискам. Но ти си просто жена. Като нищо ще ме оставят да те убия, ако решат, че така имат шанс да ме вкарат в съда.

Сюзън разбираше истината в думите му. Не можеше да не им обърне внимание, защото те показваха, че Хейз наистина има полза от това да държи Майкъл жив.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Ти какво предлагаш?

Сюзън полагаше неимоверни усилия да накара съзнанието си да работи нормално. Тревогата за Майкъл обаче й пречеше.

— Не знам — промълви тя накрая.

— Ами мога да действам от сегашното си положение, при което и двамата сте в ръцете ми — предложи Хейз. — От това също става добра история. Не чак толкова сензационна колкото случаят Линдбърг, но все пак доста добра.

Сюзън мълчеше.

А може да убие и двама ни, отбеляза тя мислено.

— А, не — прекъсна я Хейз. — Знам какво си мислиш. Не, докторе. Заложник ще ми трябва. Не съм толкова безумен, че да си помисля, че след всичко, което се случи, мога ей така да си тръгна. Не, няма да го направя, защото няма да имам какво да разменям.

Той замълча и я остави да помисли.

— А за какво ми е малко момченце — попита той — без майка, на която да го върна?

Логиката му беше безупречна. Но Сюзън продължаваше да не разбира накъде точно бие.

— Къде е синът ми? — попита тя със сълзи в очите.

Хейз кимна одобрително.

— Нали разбираш какво говоря? — попита той. — Това е истинската история, Сюзън. Ти и твоето момче. Всички искат да видят каква ще е крайната развръзка. Не мога да разочаровам хората. — Той се усмихна. — А Майкъл е такова сладко момченце. Сигурно много се гордееш с него. Толкова мило и умно. През последните дни той повдигаше духа ми по-често, отколкото аз неговия.

Сълзите на Сюзън потекоха по бузите. Толкова й се искаше да направи или каже нещо умно. Но обичта й към Майкъл изместваше всичко останало в съзнанието й.

— Къде е той? — едва изрече тя. — Искам да го видя.

— Невъзможно — отвърна Хейз. — Би трябвало да го знаеш. Но съм ти донесъл нещо за твое успокоение.

Той се изправи, отиде до кухнята и се върна. Показа й голям лист от скицник.

— Виждаш ли добре на тази светлина? — попита той.

Сюзън с мъка надигна глава от възглавницата. Хейз държеше рисунка, направена с цветни моливи. На рисунката се виждаше жена, хванала за ръка дете. В дъното, на фона на градски пейзаж, се виждаше високо здание. Сюзън моментално позна, че рисунката е на Майкъл. Щрихите бяха детски, но изпълнени с въображение и силен копнеж, сякаш детето искаше да изкаже повече неща, отколкото бяха силите му.

Зданието явно беше нейната кооперация; градският пейзаж включваше мрачния силует на Джон Ханкок Билдинг, което се стесняваше нагоре и преминаваше в двете прочути антени на върха. Жената беше Сюзън, както се виждаше по късата пола и тъмнокафява коса. Колкото и изненадващо да беше, Майкъл беше успял да улови нещо в позата, което беше поразително вярно. Някаква кротост, която смекчаваше авторитетния й майчински вид.

Очите й се изпълниха със сълзи. Ръцете й се заизвиваха във въжетата, стремейки се да докоснат хартията.

— Погледни подписа — рече Хейз.

В долния край на листа беше написано МАЙКЪЛ, наред със загадъчната фраза ДЕЙЛИ ДО ЛОБИ ДЕМС.

— Какво означава това? — попита Сюзън.

— Това е заглавието на днешния „Сън Таймс“ — обясни Хейз.

Сюзън схвана. Ясно си личеше, че почеркът е на Майкъл. По този начин Хейз й доказваше, че поне днес синът й е жив.

— Моля — примоли се тя. — Нека да я докосна.

Хейз се приближи до нея. Остави я да стисне рисунката с трепереща ръка.

— Както виждаш — отбеляза той, — изобретателността ми работи за теб. Не се опитвам да улеснявам себе си, като измъчвам теб. Давам ти доказателство, че синът ти е жив.

— Благодаря. — Гласът й беше съвсем тих.

— Сега ти трябва да ми помогнеш — каза Хейз.

— Как?

Той я изгледа продължително и бавно.

— Ще те оставя да си помислиш малко по този въпрос — каза той.

Хейз издърпа листа от ръката й и излезе от стаята.