Джоузеф Глас
Очи (1)

Пролог

Чикаго, щата Илинойс

Октомври

Вледеняващ дъжд. Пешеходците вървяха с разперени настрани ръце, за да запазят равновесие. На автобусната спирка беше паднала възрастна жена и хората й помагаха да стане. Движението по Мичиган авеню се влачеше като на забавен кадър. Едно жълто такси се провря едва-едва през задръстеното кръстовище. Шофьорът въртеше волана като бесен.

Зад прозореца шестнайсет етажа над улицата Питър Томеракян се разсмя гръмогласно. Доставяше му детинско удоволствие да гледа как заради лошото време забързаните обитатели на града се превръщат в непохватни смешници от немите филми. Дъждът, който се стичаше на ледени струйки по прозорците, го накара да се усмихне. Напомни му за детството, когато с другите момчета събираха от стрехите на къщите ледени висулки, дълги цял метър, и се биеха с тях като със саби.

От тогава насам Питър Томеракян не беше пораснал особено в мислите си, макар да помагаше на полицията като консултант в едно от най-големите разследвания на нашето време. Животът продължаваше да тече като анимационен филм, на който няма защо да обръщаш особено внимание, освен да му се радваш от безопасно разстояние, докато се тъпчеш с пуканки и шоколад. За свой късмет Питър си беше намерил работа, която му позволяваше да живее приятно, без да се налага да спазва правилата на възрастните.

Питър се обърна и отново огледа хотелския си апартамент. Цялата мебелировка, с изключение на огромното двойно легло беше изнесена. Имаше и множество шкафове с папки, повечето от които не бяха отваряни със седмици. Тук-там имаше бюра с компютри, а гигантският IBM 9200 стоеше изправен до вътрешната стена. Навсякъде бяха пръснати модеми, по които постоянно постъпваше някаква информация — от държавните служби, от изследователските фондации, от полицейските органи… Имаше разбира се и скенери, които да предават факсовете, както и огромна копирна машина.

Питър обичаше да се чувства свързан с толкова много хора — сериозни хора, които си вършеха работата и зависеха от него. Най-много от всичко обаче му харесваше контраста между тяхната сериозност и неговото палаво държане. Те бяха скучни, ограничени както от буржоазното си възпитание, така и от вродената си тъпота, но той можеше да работи с тях, без да му се налага да бъде като тях. Питър си оставаше свободен като волна птичка.

По стените имаше коркови пана с набодени по тях снимки на някои от обектите — Колдуел, Рийда, Раймън, Уаксмън и разбира се, Хейз. Всички те бяха обиграни престъпници от суперкласа. На някои снимки за развлечение Питър беше нарисувал мустаци и добавил балончета с реплики. Федералните смятаха, че се държи детински, но Питър казваше, че има нужда от разтоварване, за да поддържа концентрацията си. Освен това, нали от него зависеше дали ще успеят да ги уличат в нещо. Значи можеше да прави каквото си иска.

Въпреки презрението си към прокуратурата, Питър се гордееше с работата си. Когато разследването приключеше и престъпниците бъдеха осъдени, шумотевицата щеше да надмине дори Уотъргейт. Зад решетките щяха да попаднат хора със стотици милиони долари. Целият свят щеше да научи за Питър Томеракян. Очакваше го съдба на истински герой.

Сети се за съучениците си, които бяха прости програмисти или продаваха компютри. Никой от тях не бе и мечтал да се издигне толкова на високо.

Питър се протегна и се прозя. Започваше да огладнява. Като се замисли, май напоследък беше изгубил апетит. Ризите му ставаха все по-широки и се наложи да си пробие нова дупка на колана. Пленничеството в тази дупка не му се отразяваше много здравословно.

Той вдигна телефона.

— Ало?

— Слушам — отвърна Долтън, един от членовете на „Дворцовата охрана“. На него се падаше нелеката участ да охранява апартамента на Питър и да задоволява нуждите му.

— Долтън, би ли ми донесъл обичайното меню? — рече Питър.

— Какво ще пиете?

— Диетично пепси. Не, чакай. Диетична кола. — Питър понечи да затвори, но после размисли. — Чакай. Долтън, там ли си?

— Да, сър. — Гласът му беше безизразен и равен, както винаги.

— Донеси ми един „Доктор Пепър“. Не — диетичен „Пепър“.

— Диетичен „Пепър“. Разбрано, сър.

С едва доловимо раздразнение Долтън затвори.

Питър седна на компютъра до прозореца и отвори една от компютърните игри, които сам беше измислил — „Секси мацки от Пичландия“. Това беше истински шедьовър на интерактивното програмиране, чиито правила бяха по-сложни и от правилата на световен турнир по шах. Направил беше програмата съвършено сам. Художник му беше Джейсън — стар приятел от времето, прекарано в Силиконовата долина. Питър имаше намерение да я популяризира по целия свят, но софтуеристите недоволстваха, защото в основата си била чиста порнография. Това обаче не стряскаше Питър. Имаше хиляди начини играта му да стигне до потребителите. Основните търговски канали и без това бяха само за глупаци.

Загледа се в образа на Змийската кралица, създаден от Джейсън. Едър бюст, дълги крака, стоманен поглед, точно както си я представяше от самото начало. Пищното й тяло отклони вниманието на Питър от глада. Усети как се възбужда и се усмихна. Пичландия. Не го беше измислил зле.

Само след миг той извърна очи от компютъра и погледна през прозореца. Синтия щеше да дойде след час, точно когато бе времето за следобедна смяна на охраната в коридора. Беше обещала да дойде с палто, а отдолу гола, съвсем гола. Питър се усмихна при мисълта за това как тя пристъпва в леденостудения дъжд, как разкошните й бедра потрепват при допира на студения въздух върху голата й кожа, а всички окосмени части настръхват в очакване. Трябваше да я стопли. Питър щеше да я притисне и да я разтрие навсякъде. Можеше да легне с нея на леглото без дори да сваля палтото й, да я целува, да я целува, докато се възбуди достатъчно и усети мириса на секс.

Откакто Синтия се появи, животът му стана безкрайно по-интересен. Запознаха се в едно кино, където даваха повторение на „Квартет Близалки“. Срещнаха се на щанда за сладкиши и се заприказваха за кино. Тя изглеждаше малко притеснена, че са я хванали да гледа сама порнофилм, но Питър я увери, че това е един от най-хубавите филми, правени през последните десетилетия. Според него „Близалките“ бил шедьовър, който спокойно надминавал „Рашомон“.

През онези първи минути, прекарани в близост до нея, му беше трудно да запази самообладание. Тя беше невероятно привлекателна — висока, с разрошени коси, влажни очи, прави рамене, лебедови ръце и фини, издължени пръсти. Облечена беше в джинси и не беше трудно да се забележи, че дългите й крака преливат сочно и чувствено в един здрав и изключително секси задник. На вид беше млада и невинна, но имаше мръснишко съзнание. Това беше неустоимо съчетание.

Седнаха да гледат филма един до друг и в края той я държеше за ръката. Не можеше да я отведе същата вечер в хотела, защото знаеше, че охраната ще има да разпитва и само ще я изтормози. Тогава тя го заведе в дома си, в малък апартамент в Северната част на града. Любиха се бавно и красиво, три пъти. Голото й тяло беше точно такова, каквото загатваха тесните джинси. Беше изобретателна в любовта и миришеше прекрасно, също като пролетните утрини в детството му. Питър нямаше особено добър и успешен опит с жените — беше прекалено скучен, за да ги омае — но Синтия знаеше как да го предразположи. Импотентността, най-страшната му Немезида, с нея не съществуваше. Тя го караше да се чувства като тигър.

Разказа й всичко за работата си, доколкото можеше да си позволи. Не се впусна в технически подробности, защото тя каза, че била кръгла нула по отношение на компютрите. Но се похвали как федералните се ловели за всяка негова дума. Разказа й и за баровците, които щял да вкара в затвора, когато завърши разследването. Синтия се впечатли. Разбира се, Питър я накара да се закълне, че ще пази тайна. Това изглежда я възбуди още повече.

След това Питър реши, че е въпрос на чест да я вкара в хотелската си стая. Направи си труда да се запознае с момчетата от охраната, на които до този момент не обръщаше никакво внимание. Започна да си разменя с тях шегички за работата, за семействата им. Един от тях, федерален служител на име Боб, излезе добро момче и схвана нуждата на Питър да се развлича от време на време. С негова помощ Питър разбра как може да вкара момичето по обяд и да го задържи вътре цял следобед. Нощем все още беше проблематично, но по-нататък може би и това щеше да се уреди.

 

 

Синтия работеше четири дни седмично в центъра на града, но в четвъртък беше свободна цял следобед. Миналия месец Питър за първи път успя да я вкара нелегално в апартамента си. Прекараха невероятно добре. Тя донесе някакъв полски порнофилм за конквистадорите в Мексико. И двамата много се възбудиха. Питър започна да свиква с начина й на мислене, както и с тялото й. Съвместните им преживявания бяха неописуеми и лишени от всякакви граници. Той почти престана да работи над „Мацките от Пичландия“. През свободното си време мислеше само за Синтия. Това го възбуждаше и цялото му тяло трепереше.

Обядът му пристигна навреме. Два големи сандвича, диетичен „Доктор Пепър“ и кутия с курабийки с фъстъчено масло. Нахрани се бързо. След това се зае да поработи малко, колкото да мине времето. Снощи бяха пристигнали доста документи, свързани с мнимия тръст, създаден в Женева за пране на парите на няколко от разследваните баровци.

Умно го бяха измислили, отбеляза Питър. Счетоводството им беше много хитро. Връзката с наркотиците беше толкова далечна, че никой, освен Питър Томеракян не би я забелязал, още по-малко проследил и доказал. Зад всичко стоеше Арнолд Хейз. Питър беше напълно сигурен в това. Майсторското жонглиране с математическите изчисления, изпипването на подробностите, старателното подкупване на служителите на всички полезни постове… Хейз беше гений в своя бизнес. Операциите му бяха белязани със своеобразна неповторимост, като шахматна партия на Капабланка или вариациите на Бетовен. Хейз притежаваше елегантна мисъл. Само ако беше пожелал, щеше да е направил състоянието си от компютри. Но той беше рожба на по-старото поколение. Във всеки случай, разследването на неговите деяния представляваше особена чест. Залавянето му би било истински триумф.

Питър се съсредоточи, доколкото можеше, след това затвори файла. Просна се на леглото и се загледа в стичащия се по прозорците леденостуден дъжд. Следобедът беше невероятно мрачен. Това придаваше особена романтика на очакването му. Стомахът леко го наболяваше, но това не намаляваше сексуалното му желание.

Беше полузадрямал, унесен във фантазии за Синтия, когато на вратата се почука. Това беше нейният сигнал — три кратки почуквания и после още две.

Питър стана да отвори. В коридора стоеше дребен мъж, който му се усмихна. Беше облечен като пиколо.

— Господин Томеракян?

— Да — раздразнено отвърна Питър.

— Младата дама ми предаде съобщение за вас — продължи дребосъкът и връчи на Питър сгънато листче. — Поръча ми да изчакам за отговор.

— Почакай малко.

Питър затвори вратата и отвори бележката. Сумрачната светлина и отслабналото зрение му пречеха да я прочете. Отиде на бюрото до прозореца и запали лампата.

„Скъпи, Питър, опитвам се да…“

Лесно разпозна почерка на Синтия, но бележката беше написана набързо. Трудно разчиташе думите. Ръката му леко трепереше, понеже усещаше тялото и усмивката й зад написаното на бележката. „Скъпи, Питър…“ Той зачете отначало.

— Знаете ли кой съм? — попита някакъв глас зад него.

Питър се завъртя и видя пиколото да стои насред стаята. Беше свалил шапката си и на приглушената светлина сивите му коси блестяха над бледото лице с малки черни очички.

Питър се усмихна и смачка бележката в дланта си.

— Така значи — рече той. — Планината идва при Мохамед. Радвам се да се запознаем, господин Хейз.

— Не е лесно да се срещне човек с вас — отвърна дребничкият мъж и едва забележимо завъртя глава. — Вижте само колко работа ми създадохте.

— Тук се грижат добре за мен — обясни Питър. — Да ви кажа честно, не вярват, че съм достатъчно голям, за да се грижа сам за себе си.

Не изпитваше никакъв страх. Струваше му се, че с Арнолд Хейз се познават от години. Познаваше мисленето му, полета на въображението му. Не се изненада особено, че Хейз беше почувствал опасността и беше дошъл лично при него.

— Предполагам, че посещението ви е делово — рече Питър.

— Точно така — отвърна Хейз. — Не вярвах, че ще се стигне дотам. Да си призная честно, подцених ви.

— Доста хора го правят — каза Питър и се усмихна.

Реши, че при тези обстоятелства може да си позволи известна арогантност. В края на краищата Хейз заблуждаваше успешно властите в продължение на цели двайсет и пет години. През цялото това време те не бяха успели да го осъдят, макар размерът на престъпленията му да беше известен на всички. Само острият ум и хитрост на Питър Томеракян беше успял да изтъче достатъчно здрава мрежа, за да не може Хейз да се измъкне от нея.

— Във всеки случай, получих добър урок — отбеляза тихо Хейз. — Между другото, харесвам методите ви на работа. Много сте оригинален.

— Чувствата ни са взаимни — отвърна Питър. — Вие сте много известна личност тук, в случай, че не го знаете.

— О, знам — каза Хейз, вперил поглед в снимката си на стената. — Откъде я имате? — поинтересува се той.

Питър сви рамене.

— Един от прокурорите я извади отнякъде. Не си приличате много, нали?

— Все пак ме тревожи фактът, че не съм я виждал до този момент — рече Хейз. — Мислех, че знам за всичките.

Той се приближи до корковата дъска и се вгледа в снимката.

— Бил съм с другите си очи.

— Контактни лещи? — усмихна се Питър.

Хейз кимна.

— Можех да ги нося с дни, без да ми причинят никакво неудобство. Удивително, наистина. Направи ми ги един човек в Буенос Айрес. Невероятен майстор. После взе, че ги патентова, мошеникът му с мошеник. А на мен не даде нито цент, но какво да се прави, такива са хората — сви рамене той.

Питър също отиде до снимката.

— Гледам, че и косата ви не е съвсем същата.

— О, косата — сви рамене Хейз. — Тя е съвсем лесна работа.

Когато застана до дребното човече, в ноздрите на Питър проникна особена миризма и той подуши наоколо.

— Странна миризма…

— От заболяването ми е — рече Хейз. — Съжалявам.

— Не ми пречи — небрежно отвърна Питър. — Обаче го няма в досието ви.

— Няма и да го има.

Питър усети ръка на кръста си. Докосването беше почти гальовно. В този миг Питър помисли, че Хейз иска да го прегърне. Идеята не беше чак толкова невъзможна. В края на краищата тяхната продължителна игра на котка и мишка беше създала помежду им странна интимна близост.

Но вместо това ръката около кръста го бутна напред, към стената. Преди да успее да си възвърне равновесието, другата ръка на Хейз се сключи около врата му. Питър не можеше и да допусне, че Хейз може да го уплаши с физическа сила. Питър беше здрав трийсет и две годишен мъж, висок над метър и осемдесет. Хейз беше дребен, болнав на вид човечец на средна възраст. Обаче хватката около врата му беше необикновено силна. Питър беше като парализиран. Лицето му се размаза в снимките на стената. Усети силен удар отстрани и се свлече на пода. Изстена и посегна да се хване за счупените ребра. Около врата му се преметна примка, която се стегна.

— Недей — едва изрече той, опитвайки се да се извърне настрани. — Аз съм единственият, който може да те спаси.

— Не е вярно — прошепна Хейз. — Ти си единственият, който може да ме хване.

Ръцете на Питър се устремиха към лицето на дребосъка. Протягаше и свиваше пръсти като дете. Тялото му се гърчеше и извиваше насам-натам. Не можеше да повярва, че продължилото толкова време изтънчено надхитряне ще завърши толкова елементарно — с физическо насилие. Преди по-малко от пет минути се чувстваше напълно неуязвим.

— Приемам да сключим сделка — едва промълви той. Беше останал без дъх. — Приемам!

— Не, благодаря.

Това бяха последните думи, които Питър Томеракян чу. Примката се стегна изведнъж. В очите му нахлу кръв. Образът на Синтия изникна неочаквано и го отведе в небитието.