Джоузеф Глас
Очи (10)

9

— Навярно сама си го е търсела.

Тимоти Кюен заплашително разтърси вестника. Жена му седеше на кухненската маса срещу него. На третата страница на „Сън Таймс“ имаше съобщение за убийството. Тим винаги четеше „Сън Таймс“, защото не можеше да понася големия формат на „Трибюн“. Таблоидният размер му беше много по-удобен. Във всеки случай, баща му навремето също четеше „Сън Таймс“, както и всичките му колеги в работата. Това беше вестник за работещия мъж.

Тим изчака да види как ще реагира съпругата му. Мълчанието й говореше повече.

— Три студентки — изръмжа той. — Момичетата днес прекалено много въртят опашки.

— Ами Емили? — попита жена му. — Тя също ли върти опашка?

Името на дъщеря му както винаги предизвика обичайната реакция.

— Какво се опитваш да направиш? — попита той и рязко свали вестника. — Мама му стара, ще ме изкараш от кожата.

Дороти сведе поглед към недоизядената си вечеря. Той заплашително затвори вестника и я погледна с присвити очи.

— Не споменавай дъщеря ми — изръмжа Тим.

Неочакван пристъп на гняв я накара да нападне, след като трябваше да си замълчи.

— И на нея не й беше много леко, нали?

Той тресна вестника на масата. Лицето му почервеня. Устните му се разтрепериха. Тя вече знаеше, че е сгрешила.

— Приятно ми беше да си поговорим — надигна се Тим и бутна гневно стола назад.

— Къде отиваш? — попита тя. — Не излизай, моля те.

— Отивам там, където няма да ми се налага да слушам лайняни приказки.

Той произнесе думите с подчертано удоволствие и грабна палтото си от закачалката до вратата.

— Тим! — извика тя.

Вратата се отвори. Знаеше, че вече не може да го спре. Всъщност кавгата послужи на Тим за оправдание.

— Довиждане.

Гласът му звучеше повече възмутено, отколкото ядосано. Дороти признаваше наличието на проблем между тях. Някой друг път това би могло да е дори само увертюра. Но преди да успее да каже и дума, той вече беше навън.

Вратата на колата се тресна и двигателят заработи, докато Дороти стоеше до масата и усещаше студения въздух около краката си.

Колата даде на заден и след това изрева по малката уличка — заглушителят беше остарял.

Дороти седна на масата и остана така известно време, оглеждайки кухнята, която миришеше силно на печено свинско. Тишината беше потискаща. Откакто Емили ги напусна, двамата с Тим рядко се хранеха в трапезарията. Кухничката беше идеална арена за постоянните им кавги. Тази вечер помещението й се стори още по-тясно и задушно.

Дороти постоя така още няколко минути, като си играеше нервно със салфетката. После прехвърли поглед върху дребните снимки на Емили над календара. За разлика от друг път, тази година дъщеря им нямаше да се върне у дома. Сцената, която Тим направи при последното й посещение, я прогони завинаги. „С това семейството ми окончателно престана да съществува.“ А семейството беше най-важното за Дороти.

Тя се надигна с въздишка и се зае с чиниите. Сега поне имаше миялна машина, каза си тя и погледна с благодарност новичката „Кенмор“. Цял живот беше мила чиниите на ръка и отказваше идеята за миялна машина, дори когато Тим започна да печели достатъчно, за да си го позволят. Но когато новите им съседи се настаниха и госпожа Костело й показа каква благодат е нейната „кухненска помощничка“, Дороти се реши. Сега вече не можеше да си представи да мие чиниите на ръка. Докато слагаше съдовете в машината, отвън се чу внезапен шум, последван от кратък вик. Тя избърса ръце и се втурна към вратата, през която съпругът й беше излязъл. После погледна през прозорчето.

На заледената алея лежеше някакъв мъж. Облечен беше в дълго вълнено палто, а до него лежеше бял бастун. Явно се беше подхлъзнал на леда.

Дороти отвори вратата няколко пръста и извика:

— Добре ли сте?

Мъжът се мъчеше да се изправи и дишаше тежко. Не отвърна нищо.

— Добре ли сте?

Осъзнавайки, че е сляп, Дороти изтича на пръсти по леда, за да му помогне. Изглеждаше стреснат, но иначе беше в добро разположение на духа.

— Аз съм си виновен — промърмори той. — Не внимавах достатъчно.

Тя му помогна да се изправи на крака. Беше дребен мъж, не повече от метър и шейсет и пет. Дороти му подаде бастуна.

— Този проклет студ — каза тя. — Днес два пъти ръсих със сол. Няма ли най-после да се затопли?

Той завъртя глава насам-натам, както правят слепите. Ръцете му бяха във вълнени ръкавици с кожа на дланите.

— Благодаря ви много. Добре съм. Нищо ми няма.

Някаква купчинка картончета или бланки се подмяташе в краката му. Дороти видя, че са започнали да се мокрят.

— Изпуснали сте си книжата. — Тя ги вдигна и се опита да ги подреди. — Ето, заповядайте.

— Благодаря ви.

Той гледаше на една страна, по устните му играеше лека усмивка. Носеше тъмни очила.

— Вие ли сте госпожа Кюен?

— Да.

— Чудесно. Значи все пак успях да стигна до вас. Казвам се Калхун. Исках само да ви оставя едно известие. Съседката ви, госпожа Костело, каза, че може би сте си у дома.

— Благодаря ви.

На Дороти вече й ставаше студено, но нямаше никакво намерение да го кани вътре. Човек трябва да внимава с непознати, дори в този квартал. Освен това Тим отдавна я беше предупредил, че няма да търпи навлеци в къщата си. Дори посещенията на свещеника го дразнеха.

Слепият откъсна едно листче и го протегна някъде към нея. В настъпващия сумрак тя успя да прочете „Зимен карнавал“.

— Отбийте се при нас, ако имате време. Всички постъпления отиват за благотворителни цели.

Дороти погледна нагоре към небето, откъдето в момента ръсеше нещо подобно на замръзнал дъжд.

— Не е ли неприятно да разнасяте тези неща в такова време?

— О, не — усмихна се той. — Времето не ми пречи.

— Значи сте по-смел от мен — отвърна тя. — Студът и дъждът ме пронизват чак до костите.

— Така е, времето не е много приятно — каза той. — Навремето живеех в Бъфало. Мислех си, че там зимата е люта. Трупаше сняг до прозорците. Но вятърът тук е по-лош. Понякога направо те изблъсква от тротоара.

Той се държеше много достопочтено, преметнал бастуна върху ръката си. Дребен човечец, помисли тя, но със самоуважение, пропорционално на битката, която трябва да води в трудния си живот. Дороти се запита дали е сляп по рождение. Листовката в ръката й вече съвсем се измокри.

— Е — каза тя, — аз ще се прибирам. Благодаря ви, че се отбихте.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожо Кюен. Елате при нас. Ще има много награди. Имате ли деца?

— Имам дъщеря, но тя учи другаде.

— В колеж? — попита той. — Или в частно училище?

— В колеж — излъга Дороти.

— Е, навярно е много заета. Довиждане, засега.

Той се запъти надолу по алеята. Бастунът му се влачеше по заледения бетон на алеята. Тя се трогна от бавната му, но сигурна походка. Влезе вътре и си наля едно питие. Остави листовката на плота, сложи препарат в миялната машина, но не я пусна. Искаше първо да си довърши чашата с уиски.

Цял живот Дороти не беше вкусвала алкохол. Но откакто Емили ги напусна и Тим започна да пие много, алкохолът сякаш стана пълноправен партньор в тежката участ, сполетяла брака й. Отначало опита, само за да разбере какво толкова намира Тим в пиенето. След това, с някакво извратено чувство, продължи да пие, винаги в негово отсъствие, може би, за да му го върне. Знаеше, че той ще се върне пиян и ще се тръшне на леглото, без да й каже и дума. Обхващаше я усещане, граничещо едновременно с бунт и безнадеждност при мисълта, че и тя ще мирише на уиски, когато двамата заспят.

Питието свърши. Отбеляза, че го изпи по-бързо отколкото снощи. Сложи чашата в миялната машина и я включи. След това тръгна към задната част на къщата. Искаше да се преоблече, преди да се настани в хола да погледа телевизия.

Цяла вечер щеше да е сама. Тим щеше да стои в кръчмата най-малко до единайсет заедно с другите пияници, главно безработни мъже на средна възраст. Ако, разбира се, приемем, че наистина прекарва всичките си вечери в кръчмата и само с мъже. Напоследък тази мисъл започваше да я тормози.

Съблече блузата си и я хвърли в коша за пране. Погледна се в огледалото и направи гримаса. Беше напълняла и станала безформена. Струваше й се, че е минала цяла вечност от времето, когато в огледалото на бащиния си дом се възхищаваше на твърдите си гърди и добре оформени крака.

Отвори гардероба. Навлече нощницата си през глава с гръб към леглото. Когато главата й се подаде, видя мъжа. Той й се усмихваше. Изглеждаше съвършено различно. После осъзна, че е заради очите. Беше свалил тъмните очила. Очите му бяха мънички и черни. Също като две въгленчета, лъскави, но непроницаеми. Това правеше погледа му още по-смущаващ.

— Дороти — прошепна той.

— Как влязохте тук? — едва успя да каже тя.

Беше твърде изненадана, за да се уплаши. Мъжът лекичко поклащаше глава насам-натам. Усмивката му беше закачлива, почти изпълнена със съчувствие.

Ноздрите на Дороти потрепнаха, долавяйки особена миризма. Сладникава, остра миризма, напомняща отдавна забравените опити по химия в училище.

— Дороти Кюен — изрече той. — Произнася се с ударение на „е“-то, нали?

Дороти го зяпаше втренчено, с отворена уста.

— Надявам се да го изпишат правилно. Ще станеш известна.

— Аз? Известна? — Тя постави срамежливо ръка върху гърдите си.

— Разбира се — отвърна той, като напредваше към нея с малки стъпчици. — Известна личност. Цял живот си го очаквала.

Обви с ръце кръста й, почти като партньор за танц. Дороти се почувства абсурдно, защото беше доста по-висока от него. Спомни си бавните му, уверени стъпки през снега. Миризмата се усещаше по-силно. Усети, че й се повдига.

— И всички ще се питат: „Защо точно госпожа Кюен?“ — продължи да шепти той. — „Какво толкова е направила Дороти, за да заслужи подобна чест?“

Като игриво дете, той се метна зад нея и ето че държеше и двете й ръце. Буташе я към пода. Силата му я изненада. Щеше да извика, но бързата хватка около гърлото я спря.

— Ти си четвъртата, Дороти! — възкликна той. — За теб ще пишат всички вестници!

Вече не можеше да си поеме дъх и почувства силен натиск върху гръбнака. Стаята притъмня. Сети се за човека с тъмните очила и острите черни очички. В съзнанието й изникна собственият й образ на сляпа жена, която смело си пробива път с бяло бастунче през ледената пустош. Кой ще й покаже пътя? Накъде е тръгнала?

Тогава мракът почервеня и тя изгуби съзнание.