Джоузеф Глас
Очи (38)

37

На заседанието, проведено в шест часа в кабинета на Уедърс, агент Кънингам донесе лоши новини за бележката с искането за откупа.

— Излиза, че допълнителните образи на бележката не водят до никъде — заяви той. — Открихме ги откъде са.

— За бележника ли става въпрос? — попита Голд. — Мислех, че бележникът е собственост на нашия човек? Нещо като хотелско тефтерче.

Кънингам поклати глава.

— Не, размерът не е този. Прекалено е голям. Този тук е с размери десет на двайсет и пет. И няма никакви рекламни щампи, но въпреки това решихме да го проверим. Написаното на по-горните листове не е съкратено или кодирано, както видяхте. Бележката за откупа е написана с главни букви. Винаги съществува възможност да сбъркаме. И понеже и без това проверяваме всичко, решихме да минем и през всички пътнически бюра и бюра за резервации на билети из града. Тази сутрин излезе нещо. Може би за лош късмет.

Той погледна бележите си.

— Бележникът, на който е написано искането за откуп, принадлежи на пътническа агенция на Милуоки авеню, в Северната част на града. Агенцията е съвсем нова — и явно доста бедна — за да си има собствени бележници с името на фирмата, така че си купили бележник от книжарницата на същата улица.

— Разпитахте ли служителите там? — попита Уедърс.

— Естествено. Две дами на средна възраст и шестнайсетгодишната дъщеря на едната от тях. Те познаха бележника по размера на листа и вида хартия. Интересното обаче е това, че според тях нито един от бележниците на фирмата не липсва.

Последва мълчание.

— Спомниха ли си да са писали бележките за полетите до Лос Анджелис и Мексико сити? — попита единият от инспекторите.

— Момичето си спомни. То ги било записало, докато правело справка за полети и цени на един клиент.

— Какъв клиент?

Устните на Кънингам се извиха в крива усмивка.

— За една дама от квартала. Искала да води неомъжената си сестра на почивка в Мексико.

Информацията беше посрещната с всеобща въздишка на разочарование.

— А помните ли загадъчния квартал в Гленвю? На Диърлъв роуд? — допълни Кънингам. — Там пък живее гаджето на момичето. Помни много добре как просто си драскало, докато го било писало.

— И другите две бележки са с нейния почерк — добави Голд повече като твърдение, отколкото въпрос.

— Да, проверихме ги.

Уедърс беше готов да изригне.

— Не вярвам да твърдите, че тези две дами и момичето са похитителите на момчето. Така че какво става, по дяволите?

— Момичето работи само следобед три дни в седмицата — поясни Кънингам. — Бюрото й се намира в предната част на офиса, близо до вратата към улицата. Според мен Хейз е влязъл вътре и е видял, че двете жени са заети на бюрата си. Застанал е край свободното бюро отпред и е забелязал бележника отгоре. Или е откраднал няколко листа оттам, или, ако е бил достатъчно дързък, направо се е навел и е написал бележката в самия офис, докато никой не го е гледал. Двете дами са били заети и не са му обърнали никакво внимание.

Уедърс въздъхна.

— Господи!

Кънингам сви рамене.

— Може просто да се е разходил из квартала, като се е отбивал във всяка фирма, докато е открил бележник без никой наоколо.

— Обзалагам се, че е достатъчно умен, за да знае за методите ни на изследване на документи — каза Голд. — Знаел е, че ще получим изображения от по-горните листове. Просто е искал да ни разиграе.

— Ами почеркът? — попита Уедърс.

— Преправен.

— Мама му стара.

— За всеки случай проверяваме всички хотели и мотели в района — обясни Кънингам. — Както и собственици на квартири. Човек никога не знае.

Присъстващите кимнаха. Но от чутото до този момент на всички беше ясно, че претърсването на района няма да доведе до нищо. Или ако се появи нещо, щеше да се окаже задънена улица. Обектът беше прекалено умен, за да допусне толкова глупава грешка.