Джоузеф Глас
Очи (42)

41

Когато Каролин влезе в спалнята със сутрешното кафе, завари Куентин сам.

— Къде е Сюзън? — попита тя.

Куентин се засмя.

— Не можа да издържи повече. Отиде до кабинета да си провери пощата и да вземе някаква книга.

— Каза ли на полицаите?

Той поклати глава.

— Нямаше да я пуснат. Измъкна се тайно, докато никой не гледаше.

— Ами телефона? — попита Каролин. — Ако някой се обади за откупа?

— Тя ще се върне след един час — отвърна Куентин. — Освен това никой няма да се обади.

Лицето на Каролин помръкна.

— Сигурно си прав.

Тя погледна чашата с кафе, която държеше в ръка.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Куентин вече знаеше какво кафе прави Каролин и когато му се допиеше, тичаше до отсрещната закусвалня.

— Добре ли е тя? — попита Каролин.

Куентин я изгледа с изражение, което ясно й казваше да не задава подобни въпроси. Всички знаеха в какво положение се намира. Каролин въздъхна и се върна в кухнята. Нека Сюзън си направи малка почивка, каза си тя. След един час очакването отново ще започне.

Каролин отиде на работа, без да каже на полицаите, че Сюзън е излязла. На тях и без това им беше писнало да бодърстват и не обръщаха особено внимание на скърбящата майка зад вратата на спалнята.

Едва следобед разбраха, че Сюзън я няма. Куентин отказа да даде обяснение за бягството й.

Сюзън имаше преднина от близо осемнайсет часа.