Джоузеф Глас
Очи (25)

24

Сюзън се видя с Дейвид Голд на другия ден в седем без двайсет сутринта. Откакто се занимаваше с новия ход на разследването, Голд беше предупреден да избягва всякакви контакти с нея. Той рискуваше много, като й разказваше за последното развитие на разследването, още по-голям риск би било да предприеме някакви действия по неин съвет.

Голд изглеждаше по-свеж и невъзмутим от всякога.

— Как я караш? — веднага попита той.

— Добре. Нещо ново?

Той се намръщи и отвори дебелата папка, която носеше със себе си.

— Улучила си право в целта — каза той. — Само че засега никой друг не го знае, освен ние двамата с теб. Петте жертви наистина са били заедно. Станали са свидетелки на произшествието: леко чукване пред хотел „Радисън“ в два и трийсет следобед на деветнайсети октомври.

Той й подаде най-горната страница от папката.

— Било много студено и валяло, имало поледица. Необичайно за това време на годината, но в този град всичко е възможно. Тъмнокафяв автомобил се блъснал в задницата на една тойота точно на алеята пред хотела. И петте жени стояли там и чакали собствения си транспорт. Така станали свидетелки на произшествието. Кафявият автомобил си заминал и полицията спазила процедурата при произшествия, в които виновният е избягал. Петте жени дали свидетелски показания.

Сюзън разгледа рапорта за произшествието.

— Кой е П. Хуарес? — попита тя.

— Полицаят, разследвал случая — обясни Голд. — Говорих с него преди час. Не си спомня подробно какво е станало. Навремето случката му се е сторила съвсем прозаична. Тойотата не била пострадала много. Никой не запомнил номера на кафявия автомобил. Най-много от всички, между другото, била забелязала Патси Моргенстърн, която видяла цифра 418, или поне така й се сторило.

— Разследването постигнало ли е нещо? — попита Сюзън.

Голд поклати глава.

— Така и не открили кафявия автомобил. След рутинната проверка в компютрите се отказали. Случаят бил оставен без последствия и забравен.

— И какво още казва Хуарес? — продължи да разпитва Сюзън. — Нещо останало ли е в паметта му от онзи ден?

— Спомня си Патси Моргенстърн, защото била много висока. Освен това била много весела и изглежда го харесала, както твърди той. Хуарес е симпатичен мъж, хубавец. Това е горе-долу всичко.

— Нищо не разбирам — заключи Сюзън. — Петте жертви са били заедно за един миг и са станали свидетелки на незначително произшествие. От къде на къде това ще води до убийството им?

— Ето тук е и моят проблем — въздъхна Голд. — Занимаваме се с петте най-сензационни убийства в щата и излиза, че връзката между тях е нищо и никакво произшествие пред хотел „Радисън“. Такива случки остават без последствие. На кой му пука? Просто не ми се връзва.

— Все някаква връзка трябва да има — настояваше Сюзън. — Това не е просто съвпадение.

Голд бавно прелистваше свидетелските показания.

— В кафявия автомобил имало двама мъже — продължи да разказва той. — Един зад волана и друг на задната седалка. На две от свидетелките това се сторило странно. Шерил Глейзър споменала, че този на задната седалка приличал на мъжа, който се бил возил заедно с тях в асансьора надолу няколко минути преди произшествието. Не могла обаче да го опише достатъчно добре. Казала само, че бил нисък и на средна възраст.

Голд затвори папката. Сюзън за пореден път отбеляза колко изискани и деликатни ръце има. Никога не ги беше виждала да държат оръжие.

— Знам какво са правили четири от жертвите в хотела този ден — рече Сюзън, — но какво е търсила там Селест Коли?

Голд поклати глава.

— Говорих с родителите й. Те не са чували за такова нещо. Майка й ми каза, че хотел „Радисън“ не бил от местата, където ходела Селест. Живеела много далеч от него и никога не била ходила в този район, освен когато се разхождала до Водната кула, но това ставало само през почивните дни и празниците.

— Да, но този ден тя все пак е била там — повтори Сюзън.

Голд вдигна ръце.

— Предавам се. Била е. Видяла е произшествието. И сега е мъртва. Случаят е приключен.

Сюзън се намръщи съсредоточено.

— Едно е ясно — заяви тя. — Убийствата не са дело на сериен убиец. С тази хипотеза можем вече да се простим. Жените са убити, защото са се случили едновременно на едно и също място. Вероятно са станали свидетелки на нещо, което убиецът не е искал да видят. А може да има и друга причина. Във всеки случай — жертвите не са подбрани на принципа, на който действа серийният убиец.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Голд. — Край на кошмара. Свидетелките са били пет. Петте са вече мъртви. След като няма да търсим сериен убиец, цялата методика на следствието трябва да се промени.

— Трябва да открием защо са били убити свидетелките — настоя Сюзън.

— Лесно е да се каже — каза Голд. — Но едва ли е по-трудно, отколкото да обърнем света наопаки, за да търсим някакъв сериен убиец.

— Може ли пак да погледна показанията? — помоли Сюзън.

Той й подаде папката. Тя прелисти свидетелските показания. Странно беше усещането, когато чуваше, макар и непряко, гласовете на мъртвите жени, които разказваха за едно банално и незначително произшествие. Безинтересните показания с нищо не издаваха злокобната сянка на насочилото се впоследствие към тях зло.

Сюзън поклати глава и погледна Голд.

— На теб всичко това струва ли ти се правдоподобно? — попита тя.

Той поклати бавно глава.

— Никога не съм имал по-неправдоподобен случай. Пет жени са убити заради няколко чукнати парчета ламарина? Загубена работа. — Той посочи с глава папката в ръцете на Сюзън. — Защо не я вземеш у вас? — попита той. — Виж дали няма да излезе нещо.

Сюзън разбираше какво иска той. Тя се чувстваше несигурна да използва отново ясновидските си способности във връзка с този случай. Досега си беше навлякла само неприятности. Най-големите неприятности, които беше имала досега.

— Перспективата не е много приятна — каза тя.

— Знам — отвърна Голд.

— А ти? — попита Сюзън. — Ще им кажеш ли?

— Ще трябва. Мога да ги задържа само няколко часа. Не повече.

Сюзън въздъхна.

— Добре.

 

 

След като Голд си тръгна, Сюзън седна в креслото зад бюрото си с лице към празния пациентски стол. Първият й пациент щеше да дойде след половин час. Най-добре беше да започне още сега.

Тя запрелиства страниците на полицейския доклад и зачете свидетелските показания. Подписите на четирите студентки се отличаваха съществено от този на Дороти Кюен, сдържаната домакиня на средна възраст. Техните подписи бяха безформени и разкривени. Нейният беше някак прекалено идеален, образец за краснопис. Почеркът й съответстваше напълно на всичко, което Сюзън знаеше за нея. Членувала в студентското женско дружество, омъжила се после за пияница, с когото живеела в постоянно обтегнати отношения. Жена, която не се интересувала особено от собствените си чувства, но много държала на спазването на формата.

Сюзън разгледа почерка на Патси Моргенстърн. Подчертано едър, но някои детайли издаваха известна плахост.

Буквата „t“ например беше прекалено ниска, толкова ниска, че чертичката понякога дори не пресичаше върха й и приличаше повече на „/“ или на „J“.

Не беше трудно да се досети човек, че притесненията на Патси по отношение на ръста й се отразяват и на почерка й. Забелязваше се също и тревогата й по отношение на секса — проявена в скупчването на някои букви и в непохватното свързване на някои части от букви. Като цяло почеркът сякаш се стараеше да покаже безгрижие и желание за себеутвърждаване, но всъщност беше стегнат и напрегнат.

Подписите на другите момичета също издаваха някои тайни. Шерил Глейзър, първата жертва, сякаш се разкъсваше между твърде показната си сексуалност и нещо по-завоалирано. Дженифър Хаас, втората жертва, показваше висок интелект, но и липса на самочувствие. Дали всички подписи бяха белязани от някакъв конфликт и неувереност в себе си?

Сюзън разгледа почерка на Селест Коли. Беше красив, двете букви „С“^[1] бяха изписани с царствен замах, двете „t“ бяха лирични и уверени. Интересно, че първото „е“ беше печатно, а другите ръкописни. Тук Сюзън съзря обратния конфликт. На пръв поглед подписът беше нежен и женствен. Но отдолу се криеха силни чувства.

Сюзън го огледа по-внимателно. Нещо не беше както трябва. Тя постави два пръста върху подписа и затвори очи. Пръстите й бавно се движеха над отдавна засъхналото мастило.

Внезапно тя отвори очи. Изправи се и се втренчи в листа. Обзе я силно тревожно чувство. Отново се вгледа в двете големи, изящни букви „С“, загадката на различно изписаните „е“-та.

И тогава отговорът се яви.

Подписът беше фалшив.

Сюзън стана с купчината листове в ръка и дълго гледа през прозореца. Езерото се издигаше студено към небето, водата покрай бреговете беше замръзнала. По прозорците потупваше по някоя понесена от вятъра замръзнала снежинка.

Вдигна телефона. Поколеба се дали да остави съобщение за Голд. Не й се искаше колегите му да знаят, че продължава да контактува с нея. Но нямаше друг избор. Няма време, както й беше казал и той.

Тя остави съобщение и се зае с терапевтичните си бележки по първия за деня пациент. Всъщност беше пациентка — лекарка, известна гинеколожка и съпруга на градски съветник. Никой не знаеше, че от седем години тя се обличаше като проститутка и обикаля по Саут Стейт стрийт. Тя обаче не идваше при Сюзън, защото иска да скъса с навиците си. Двойственият й живот вървеше забележително добре. Макар да минаваше петдесетте, тя имаше мнозина доволни клиенти. Причината за посещенията й при Сюзън беше неочакван пристъп на агорафобия, която представляваше пречка и за двете й поприща.

Обаждането на Голд прекъсна терапевтичната им сесия. Сюзън се извини и отиде в съседната стая, за да проведе разговора си.

— Дейвид, имаш ли някакъв автентичен документ с почерка на Селест Коли? С подписа й?

— Чакай да видя… Да. Имам копие от шофьорската й книжка, студентската й карта от последната година в колежа… Да, имам.

— Дейвид, подозирам, че подписът на свидетелските показания е фалшив. Името е на Селест Коли, но е написано от друг. Според мен, Селест въобще не е била там по това време. Някой се е скрил зад нейното име.

— Някой, който я е познавал.

— Точно така.

— Защо ще го прави?

— Точно това трябва да открием.

Последва кратка пауза.

— Добре — каза Голд. — Ще можеш ли да излезеш да обядваме заедно?

Сюзън погледна в бележника си.

— В колко часа?

— Дванайсет и половина. Ще дойда да те взема.

— Може ли в един?

— Добре, в един.

 

 

Голд пристигна навреме и заведе Сюзън в любимо на двамата заведение близо до Фулъртън, където често ходеха да хапнат, когато бяха заедно. Апетитът й се беше изпарил от последното развитие на събитията, така че тя си поръча само малка картофена салата. Голд се усмихна доволно, когато му донесоха сандвича с пастърма, придружен от огромна порция пържени картофи и пикантно ухаеща лютеница по еврейски.

Сюзън разглеждаше документите с подписа на Селест Коли, които Голд остави пред нея. Както й беше обещал, там бяха шофьорската книжка, студентската карта и кредитната карта на момичето.

— Права бях — каза тя. — Подписът на свидетелските показания е фалшив.

Голд кимна и отпи от диетичната си кола.

— Изобщо не е ходила там този ден — решително заяви той.

— Какво е станало според теб? — попита Сюзън.

— Някой се е подписал с нейното име. Някой, който не е искал да се разбере, че е бил там, но полицията го е привикала за свидетел, преди да успее да се измъкне.

Той отхапа голям залък от сандвича си и се усмихна на Сюзън.

— Откъде знаеш всичко това? — попита тя.

— Чакай малко.

Голд махна с ръка на някой зад нея и се изправи. Към масата им, по измърляния с кал и киша под, крачеше униформен полицай. Беше хубав млад мъж с маслинен цвят на кожата и тъжни очи.

— Пит Хуарес — представи го Голд. — Запознайте се. Това е Сюзън Шейдър.

— Приятно ми е — кимна той и стисна ръката на Сюзън.

— Седни, Пит — покани го Голд. — Гладен ли си?

— Ядох вече — отвърна Хуарес. — Благодаря.

— Нали си спомняш за какво говорихме? — попита Голд.

Полицаят кимна и свали фуражката си, преди да седне. Голд отвори една папка и побутна към него няколко снимки. Хуарес ги погледна за момент и беше готов с отговора.

— Точно както ти казах — каза той. — Но не се сетих навреме, защото не му бях обърнал внимание. Тази тук — посочи той снимката на Селест Коли — определено не е давала показания.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Сюзън.

— Момичето, което разпитвах, беше много красиво — отвърна той. — Невероятно красиво. Такова лице може да се види само на филм или в модно списание. Беше направо поразителна. Лицето й се запечата в съзнанието ми.

— И това не е тя — каза Голд и посочи снимката на Селест Коли върху шофьорската й книжка.

— И дума да не става — тръсна глава Хуарес. — Това лице ми е непознато. Поне не си спомням да съм го виждал.

Голд кимна към Сюзън. Селест Коли в никакъв случай не беше красива.

— Но ти каза, че момичето било тъмнокожо — продължи Голд.

— Да.

— Мислиш ли, че би я познал, ако я видиш отново?

— Разбира се. И досега си я спомням. Беше наистина забележителна.

Голд се обърна към Сюзън.

— Ще помоля Пит да разгледа албумите със снимки на големите модни агенции в града. Може дори да отидем при някой и друг фотограф на модни и рекламни материали. Има голям шанс момичето, което е видял, да е манекенка или да работи в шоубизнеса.

Сюзън забеляза, че младият полицай е притеснен.

— Какво има, полицай Хуарес? — попита тя.

— Да ви кажа честно, ако бях си отварял очите повече след онази случка при хотел „Радисън“, можех да позная още първите две жертви. Можехме да спасим живота на другите. — Той сви рамене. — Само че аз трудно помня физиономии. Вниманието ми обикновено е съсредоточено върху цифри и номера. Номера на коли, на шофьорски книжки, номера, номера, номера… Когато по вестниците взеха да излизат снимките на жертвите, въобще не направих връзка.

— Не се тормози толкова, Пит. И без това всички се измъчихме — въздъхна Голд, а после се обърна към Сюзън. — Пит няма да каже на никого, докато не му дам знак. Нали така, Пит?

Хуарес кимна.

— Спомняте ли си нещо друго за свидетелките? — обърна се Сюзън към него. — Каквото и да е?

— Не особено. Другите три момичета изглежда се познаваха, но не съм съвсем сигурен. Останах с впечатлението, че тъмнокожото момиче не е с тях. — Той се засмя. — Едното момиче, високото, беше много приятно. Весела такава. „Аз съм дългата“, казваше тя. Хареса ми. Хрумна ми, че няма да има нищо против, ако я поканя да излезем.

— А по-възрастната жена? — продължи да разпитва Сюзън. — Нещо особено забелязахте ли у нея?

Пит поклати глава.

— Жена като жена, нищо особено.

— Значи най-силното впечатление от онзи ден е красотата на тъмнокожото момиче — заключи Сюзън.

— Да. Много силно впечатление ми направи. И не само видът й. Маниерите също. Тя беше… беше необикновена личност. Чувстваше се. У нея имаше нещо напрегнато, което сякаш подсилваше красотата й.

— Притесняваше ли се, докато отговаряше на въпросите ти? — попита Голд.

— Да. Изглеждаше притеснена. От друга страна имах чувството, че е свикнала. Справяше се добре. Не знам дали това, което казвам, има някакъв смисъл, но такова усещане имах.

— Че е човек, свикнал с известно напрежение ли? — попита Сюзън.

— Точно така.

Миг по-късно Пит се извини и си тръгна.

Сюзън погледна Голд.

— Сега какво? — попита тя.

— Сега е лесно. Рутинна процедура. Ще проверим всички приятели и колеги на Селест Коли — от близкото и далечно минало. Тя е съвсем млада, така че няма да ни отнеме много време. Явно има някакво момиче, което е познавало Селест достатъчно добре, за да си послужи с подписа й. Обзалагам се, че е нейна връстничка.

Сюзън кимна.

— Мога ли да ти бъде полезна с нещо?

Голд поклати глава и вдигна отново сандвича към устата си.

— Ти кротувай. Изчакай да ти дам знак. Искам да поработя малко над тази версия. После ще уведомим Уедърс и ще видим какво ще стане.

Той посочи недокоснатата картофена салата на Сюзън.

— Хайде, яж — подкани я той. — Подкрепи се. Ще ти трябват доста сили, докато всичко свърши.

Сюзън взе вилицата и послушно последва съвета му.